Като че ли за да се накаже, Дарт изведнъж изпита силна възбуда. Поиска да каже нещо, да предложи някакво оправдание, да се извини, но не каза нищо, като вместо това се опитваше да се отдръпне от нея, но откри, че кушетката е много тясна.

Аби се обади в тъмнината:

— Това положително трябва да влезе в литературата като най-странната първа среща. — Закиска се, Дарт се засмя, а след това направиха опит да се умълчат, което само ги разсмя още повече. Гърдите им отскачаха един от друг в резултат на нервния смях, който ставаше все по-силен, докато накрая излезе от контрол. Опитът да го потиснат само влошаваше положението.

Като се търкаше върху ерекцията му, продължавайки да се смее, тя каза:

— Може би някой ден ще се възползваме от това по най-добрия начин.

— Имам една идея за теб — добави тя, като двамата бяха готови да се пръснат от смях. — Какво ще кажеш, ако се откажат от търсенето?

Дарт зарови лицето си в рамото й и така задуши смеха си.

— Можем да останем тук цяла нощ — каза той.

Почувства кимането й.

Когато тя постави ръката си на главата му и го притисна към себе си, смехът им спря подобно на звъна на будилник. Настроението се промени мигновено. Дарт почувства, че възбудата му е станала даже по-силна. Тя погали гърба му.

— Аби? — промълви той.

— Знам — отговори тя шепнешком, докато ръцете й продължаваха да го милват. — Няма нищо лошо в това, че се прегръщаме, нали?

И така, те се прегръщаха взаимно, интимно, топло, с много чувство — този вид прегръдка, който може да замени дишането, помисли той. Това може да замени храната, да обърка времето и да спре всяко мислене.

— Може би няма да дойдат — прошепна тя, като целуваше лицето му и приближаваше устните му. Целият хумор, свързан с тази мисъл, беше изчезнал.

Той я целуна, в началото предпазливо, а след това със страст, която го погълна в себе си. Тя отговори на целувката, разтваряйки устни и предлагайки му устата си.

Когато след няколко минути вратата се отвори, Дарт не вдигна глава. Беше запланувал да каже: „Ебавай се оттук“, тъй като му харесваше съдържащата се в тези думи ирония. Но вместо това той просто продължи да я целува, без да забелязва натрапването.

Гласът на младото ченге избъбри набързо:

— Съжалявам, сър — и вратата се затвори.

Аби Ланг започна да се смее. Тя притисна Дарт към себе си и прошепна:

— Бях забравила за всичко това.

— Да, аз също — каза Джо Дарт.

Да знаеш какво трябва да се направи и да го направиш, това бяха две различни неща, особено ако се имаха предвид последиците: смърт. Мисълта за смъртта на друг човек представлява особена затворена в себе си сила. Доколкото този човек иска да вярва, че истината е друга, беше почти невъзможно да игнорира осезаемо бързото протичане на кръвта във вените си. Тази вечер божията сила беше негова, това не можеше да се отрече. Той почувства, че му трябва алкохол, но се противопостави на това желание. Искаше му се да тананика и така и направи, макар и фалшиво — никога през живота си не беше навестяван от мелодии.

Той се качи върху една торба за боклук до задната врата и се съблече гол, разкривайки по този начин нездравословно мършавото си тяло. След като предпазливо слезе от торбата, той я обърна отвътре навън, грабвайки дрехите, преметна торбата на рамо, подобно на Дядо Коледа, и я пренесе през всекидневната до тясната стълба в спалнята, където я сложи в шкафа.

Влезе в банята, като все още си тананикаше, слабото му тяло му беше непознато и чуждо — той все още мислеше за себе си като за мускулест атлет, какъвто е бил някога. С ръкавици, които беше надянал малко преди влизането си, той отвори домашната аптечка. От металния шев на аптечката се подаваше малка жица и когато я дръпна, цялата аптечка се отдели от стената и той я сложи настрана. Сега се виждаха стъкленица от прозрачно стъкло, кутия със спринцовки и кутия с игли. Отстрани стъкленицата, една спринцовка и една игла и върна аптечката на стената, така че да може да се вижда в огледалото.

Тази част от процедурата му беше неприятна: иглите, болката.

Застанал пред огледалото, той разгледа лицето си, прокара напоената в спирт топка от памук по загрубялата от слънце застаряла кожа, повдигна спринцовката и забоде иглата в горната си устна, потрепервайки при убождането. Появи се капка кръв. Инжектираната течност пареше и причиняваше сърбеж, а горната устна се изду почти веднага и придоби яркочервен цвят, както при ухапване от насекомо. Идваше ред на долната устна и той отново потрепна. Размърда устните си, както би ги размърдал някой, който е прекарал дълго време на студено място, и се опита да говори.

— Добър вечер — изрече той на огледалото, движейки болезнено бухналите си устни, докато думите започнаха да се чуват по-ясно. — Добър вечер, господин Пейн.

Още една инжекция, точно под долната челюст, предизвика подуване, което значително изкриви лицето му. Но двете убождания под всяко от очите беше това, което го промени дотам, че идентичността му вече беше друга. Изведнъж той се превърна в булдог с леко затворени очи, издута физиономия, със сива козина, която се подаваше изпод шапката за бейзбол — синтетична перука, вшита по краищата на шапката.

Образът в огледалото вече не беше този на човека пред него, а представляваше някой си Уолъс Спарко — името, което фигурираше в сметките, в договора за наем и даже на кредитните карти, с които бяха купени дрехите, които висяха в стаята на горния етаж. Измислена идентичност. Човекът не се чувстваше като Спарко — не можеше да си позволи да стигне чак дотам, да допусне в главата си такова опасно превключване. Дяволски добре му беше известно кой е и какво ставаше тук — имаше намерение да убие човек. Лайно без всякаква стойност. Имаше намерение да сложи нещата в ред. Беше преизпълнен с желание да принесе тази жертва. Подготвен. Но не можеше да си позволи да се радва на това жертвоприношение — въпреки активизиращият се от време на време импулс да се опита, както част от него се опитваше да извърши точно това — а той не искаше да позволи на тази част от себе си да измами някоя друга част: не беше правилно да се убива, все едно какво е оправданието, знаеше това в сърцето си, в душата си, в спокойните дълбини на съществото си. Предстоеше му да свърши една работа, това беше всичко. Акт на благотворителност.

Той продължи да тананика, когато прокарваше козметичния молив по тънките си вежди, за да ги потъмни. Завиждаше на Павароти за огромния му талант. Мислеше за Моцарт като за нещо ненормално — някаква стъпка отвъд гения. Тук беше и Айнщайн. Микеланджело. Кубинските пури. Мексиканската бира. Материята, от която е изграден животът.

А в това огледало имаше друг човек, негово изобретение — имаше много начини, по които да се изиграе ролята на Бога.

Правиш това, което трябва да направиш, напомни си той.

Лицето, което беше в това огледало преди шарадата на инжектирания хистамин, едва ли можеше да бъде идентифицирано от този човек като свое: мършаво и слабо, бледо, с очи на болен от жълтеница. Намираше себе си за красив, но лицето срещу него положително не беше.

Той потегли с една стара поочукана мазда с две врати на името на господин Уолъс Спарко, облечен в дрехите на господин Спарко, носеше старите кафяви обувки на господин Спарко, часовник „Таймекс“, кожен колан, имаше и найлоново портмоне. Седеше отпуснато в стила на измисления господин Спарко и все пак си тананикаше, както си тананика само един шофьор.

Тръгна нагоре към Тринити колидж, гледката вдясно беше изпълнена с великолепието на искрящите светлини на долината, и намали скоростта, преди да завие наляво, тъй като улицата беше пълна със специално костюмирани за празника на Вси светии, които бяха излезли да събират сладки и бонбони по къщите. Костюмите бяха продукт на въображението на компетентни хора, а гъвкавите женски крака в черно трико на осемнадесетгодишни бели момичета, които залитаха от бирата и се стабилизираха без съмнение от трезва сметка и луди очаквания. Господин Уолъс Спарко премина бавно през все повече прииждащите студенти. Той натисна леко клаксона и зави наляво, като не му беше ясно защо си дава труд да кара нагоре по хълма, но реши, че в живота на всеки човек, даже в този на Уолъс Спарко, неизбежно се налагат някои отклонения. Когато беше отново в своя си път, той се отправи към Фармингтън авеню, а после към Западен Хартфорд, само на десет минути път, където мизерната бедност на гетото отстъпваше на изискания комфорт на населения с бели анклав, където черният цвят отстъпваше пред белия и панелите пред истинските жилища.