Той кимна. Къде беше тази водка?

— Да. Информация — каза.

Тя го изчака. Това не му хареса.

— Застрахователни данни. Медицинска застраховка — додаде той тихо. — Имаш ли достъп до тези неща?

— Знаеш много добре дали имам, Дартели.

Работата й, която нямаше специално наименование, но повече или по-малко се свързваше с компютърно програмиране, й предлагаше достъп до всичко, което имаше връзка с големите застрахователни компании. Ако не можеше да се добере до нещо по законен начин, успяваше по друг — на съдебното заседание, където се решаваше въпросът за нейния изпитателен срок, съдията я беше нарекъл „вълшебница“. Един вестник я беше нарекъл „естествено продължение на компютъра“. Дарт я наричаше „бейб“, но обикновено само след полов акт и в никакъв случай в присъствието на приятели. Беше му ясно, че ако тя не беше многократно нарушавала закона, може би все още щяха да са заедно. „Или може би това, че я бяха заловили?“, мъчеше се да си отговори Дарт. Беше забранено един офицер да има близки отношения с осъждано лице, въпреки че веднъж бяха обсъждали начини за преодоляване на подобни ограничения. Той знаеше, че даже сега тя прекарва вечерите си пред екрана, надничайки там, където нямаше никакво законно право да наднича. Това беше нейна болезнена страст, която не можеше да бъде поставена по-ниско от потребността й от секс. Беше много добра и в двете направления.

Тя беше единствената личност от тези, които той познаваше, с толкова много служби, пари, след като я бяха разкрили и й бяха дали изпитателен срок. Предложенията бяха завалели като дъжд. Излизаше, че залавянето й й беше спечелило научна степен. Беше цитирано ФБР: „Тя разбира от компютри повече от Бил Гейтс“. Последиците бяха положителни. Сега тя получаваше три-четири пъти повече от Дарт. Той нямаше нищо против желанието й да плати сметката. Тя имаше четириседмичен отпуск и право на представителни пари. Беше чувал, че кара лексус. Запита се какво ли би помислил за това съдията.

Тя попита:

— Какво по-точно ти трябва?

— Бих искал да знам.

— Е, добре, сега вече е ясно. — Едно от оплакванията й срещу него беше това, което тя схващаше като неохота да изрази позицията си — тя го беше наричала „уклончив, плъзгав и нечестен“. Това възкресяваше лоши спомени.

„Лоша идея“, помисли си той за втори път.

— Загубих следата на един възможен свидетел — приятелката на нашия самоубиец, нашия скачач. Мислим, че е живеела с него. Но не можем да пипнем някоя бележка, адрес или телефонен номер. Беше предположено, че застрахователните данни са начин да стигнем до нея. — Той замълча в очакване на реакцията й. — И докато ти се занимаваш с тези неща… — добави той, очаквайки някаква усмивка от нея, — реших, че бих могъл да разбера това самоубийство, да разбера дали този човек е страдал от фатална болест или нещо такова, някаква причина, която да обясни скока.

— Да не би всемогъщият Бъд Гормън да се е отказал от теб? — Това беше изстрел от засада. Докато траеше връзката им, Гини беше предлагала многократно да осигурява финансовата информация, която Дарт получаваше от Гормън, но детективът беше отказвал упорито, защото технически това се квалифицираше като престъпно действие. Желанието му да наруши закона, използвайки Гормън, а не нея, беше като вечно възпалена рана.

Той вдигна рамене.

— Името е Дейвид Стейпълтън. Ако не сме сгрешили, жената се нарича Присила Коул. — Той й подаде двете имена изписани на лист.

Тя даже и не ги погледна, очите й се бяха съсредоточили върху неговите. Тя постоя така безкрайно дълго време. Без да гледа, тя протегна ръка, намери чашата си и я пресуши. Той отказа да прекъсне зрителния контакт, можеше да бъде не по-малко упорит от нея. Беше прекарал години загубен в тези очи. Почувства се леко пиян.

— Липсваш ми — промълви тя тихо. Не правеше ли тя опит да поправи счупеното?

— Да — кимна той.

— Не е сериозно… Това, което имам сега… То е заместител, нещо, което запълва времето, стопля нощите, придава смисъл на уикендите. — Тя отново потърси питието и разбра, че чашата е празна. Той изпита желание да й предложи своето. — Можеш да прибегнеш към някого — насърчи го тя.

— Точно това е — отбеляза Дарт. — Мисля, че това би било използване.

— Доколкото има яснота, всичко е наред.

— Не. За мен не е.

Очите й се натъжиха, но тя не свали погледа си от неговия.

— Да искаш още? — попита тя.

Той не можеше да каже със сигурност какво имаше тя предвид — още един шанс, още едно питие? Кимна.

Тя вдигна ръка, развъртя китката си и посочи масата. Погледът й продължаваше да бъде върху него. Не беше ясно дали поръчката е приета. Но питиетата пристигнаха след няколко минути и Дарт си помисли колко типично беше това за нея. Имаше контрол. Контрол върху положението. Започна да изпитва гняв към нея, не можеше да разбере откъде идваше това чувство.

Той отново докосна листа, като свали погледа си от нея.

Тя прибра имената, внимателно сгъна листа и го мушна в джоба на блузата си, нетърпението й нарастваше.

— Това, което ти казах за това, че ми липсваш, е истина — каза му тя.

— Не искам да нарушаваш никакви закони. — Той не знаеше какво да каже и затова изрече това, а след това започна да се чуди защо го е казал. Разбира се, че искаше от нея да наруши законите.

— Боже опази — пошегува се тя. — Такова нещо би могло да рефлектира върху теб.

Още сол.

Тя вдигна чашата си — познато нейно движение, и се усмихна:

— Нека видим какво мога да направя.

— Да… Много добре — смотолеви Дарт, без да бъде напълно сигурен дали тя говореше за застраховки или за отношенията им.

Колкото и да се чувстваше привлечен към нея, разсипан от раздялата, той разбираше, че изпитваше слабост към жени, които го търсят с надеждата, че той ще ги спаси. Отношенията му с майка му бяха установили тази тенденция и тя беше продължила при няколко връзки и романа с Гини. Много пъти я беше спасявал, когато я улавяха в прегрешения — имаше случаи, когато се поддаваше на чувството, че това е единствената му цел в тази връзка. Знаеше, че трябва да прекъсне този цикъл. Ако се върнеше при нея, без значение колко съблазнително беше това, той просто щеше да започне всичко отново — по този въпрос беше наясно. Но и така сърцето му потрепваше болезнено.

Когато тя преглътна, гърлото й се задвижи чувствено. Нещо дълбоко в него се развълнува въпреки разума му. Но разумът победи и не след дълго тя стана от мястото си и си отиде.

Защо, чудеше се той, отново пиейки сам, защо го заболя така силно, когато я видя да тръгва?

Четири дни по-късно Дарт стоеше на тротоара пред главната квартира на Дженингс роуд в компанията на много неспокойния Тед Браг. Той чуваше шума на трафика по Кънектикът ривър. Въздухът на късния август беше като пашкул, който задушава всяко живо същество, което се осмелеше да излезе навън. Дарт би предпочел да остане вътре с далеч не изключителната климатична инсталация, но Браг беше настоял да се срещнат тук, навън, за да може да пуши. Дарт се движеше неспокойно напред-назад в очакване Браг да каже нещо. Появяваха се и изчезваха полицейски коли.

— Направих компютърната анимация и за Ледения човек, както ти казах.

— Ти каза, че ще ти отнеме седмица или две, Бъз — напомни му Дарт, изненадан от бързата реакция на Браг.

— Мотивиран съм — процеди Браг с раздразнение. — Нали изпробвам този софтуер. Налага ми се да реша дали да го купя или не, а и не е евтин! — Той се чувстваше леко шизофренично, непрекъсващото кънтене на вътрешния му глас го измъчваше и му напомняше за недоглеждането му по време на разследването на Ледения човек и сега всичко като рикошет излизаше на повърхността.

— Резултатите са същите — обяви Браг уморено, беше явно разочарован.

Дарт почувства как тези думи го задавят. Същите резултати! Искаше му се да постави това веднага под въпрос, да хвърли съмнение върху разкритията, но явното живо напрежение в погледа на Браг го принуди да замълчи.