— Дартели.

— Най-после мислиш като ченге — каза гласът на Зелър.

Дарт веднага погледна огледалото и колите пред себе си, но нощта беше непрогледна. А освен това, помисли си той, Зелър никога не би направил това толкова лесно.

— Мога да ти помогна, Серж. Но ти…

— Спести си думите, Айви. Просто следвай шибаните си задачи. Това е достатъчна помощ. Има един редактор в „Ню Йорк таймс“, който се занимава с теми от науката и който би могъл да прояви интерес към това, което знаеш. Името му е Роузън Бърг. Добър автор.

Връзката се разпадна.

Дарт рязко спря, след като колата беше изкачила един наклон. Той изскочи навън и се огледа за кола, която да обръща или такава, която е паркирана така, че да прави впечатление. Под него имаше пресечка с бензиностанция и книжарница на срещуположни ъгли. Той потърси с очи някой в телефонна кабина или кола не в движение.

Нищо.

Освен това, помисли той за втори път, той никога не би го направил толкова лесно.

След като наблюдението на Хамилтън корт 11 не даваше никакъв знак за Уолтър Спарко и след като търсенето на колата му приключи без успех, Дарт почувства, че единственият му шанс да намери човека — да го спаси може би — се намираше на този адрес. Но когато по време на петъчната нощна смяна той отиде при Хейт, за да обсъдят техническите достойнства на заповедта за претърсване и арест, Хейт му забрани да влиза или да приближава на каквото и да е разстояние Хамилтън корт 11. Това, което беше започнало като цивилизован разговор, завърши като състезание по надвикване, по време на което всички от отдела за престъпления срещу личността гледаха напрегнато към двамата през стъклената стена на офиса на Хейт. Дарт излезе бързо и като чувстваше върху себе си вниманието на всички, продължи в коридора, като търсеше място, където да може да се успокои. Продължи да крачи бързо и когато видя, че при Аби свети, почука и влезе. Не бяха се виждали почти цяла седмица, един факт, който се беше изплъзнал от вниманието на Дарт, докато най-после той не се появи пред нея и не я погледна.

— Какво правиш тук? — попита я.

— Това е моят офис.

— През нощта.

— Сама си правя програмите. Аз съм отдел в състав един човек. — Тя се поколеба и след малко обясни: — Опитвам се да наглася програмата си в съответствие с твоята, така че да можем да се виждаме повече. — Ново колебание. — Липсваше ми…

— Децата?

— Така е по-добре. Те спят през нощта. Аз съм с тях сутрин и следобед. Трябваше да опитам този вариант по-рано.

— Кога спиш?

— Не спя — отговори тя. — Ти като че ли си готов да разрушиш нещо. Надявам се, че не нещо, което съм направила.

— Хейт. Той е твърдоглав. Не съм го оценил правилно. Доверих му се, а вероятно не е трябвало. Той кипна. Изведнъж иска нищо да не се прави с тези самоубийства. Продължава да ми възлага домашни свади и побоища.

— Нощната смяна — напомни му тя. Домашните свади и побоища почти изцяло владееха нощните смени.

— Да, знам. Но аз съм тръгнал по по-едър дивеч и той знае това. Цялата работа е там, че това го плаши.

— Какъв дивеч?

— Казах му — не направо, но му казах — за Зелър.

— О, по дяволите — ахна тя.

— Изглежда, че неговата лоялност надделява над грижата му за — и точно такива бяха думите му — някакви перверзни типове, които ги убиват.

Тя кимна, като че ли разбираше или самата тя беше срещала такава съпротива. Каза:

— Имах един случай, в който беше замесен един гимназиален учител по физическо възпитание. Тиранизирал момичетата, дупка, през която надничал в банята, крадял бельото им от шкафчетата и все в тази посока. Изнасилил три. Едната забременя, в противен случай никога нямаше да разберем. Училищният борд се опита да окаже натиск върху мен да не повдигам обвинение. Казаха, че това ще намали притока на ученици. Казаха, че ще го уволнят и че това е достатъчно. Намериха някаква важна връзка — не знам как. Уволниха го и го изгониха от града. Но нищо във вестниците, никаква публичност.

— Не съм чувал за това.

— Никой не е чул — въздъхна тя. — Това нещо за малко да ми загуби значката. — Като го погледна с благ поглед, тя добави: — Но аз задържах значката си и получих собствен отдел. — Тя се засмя. — Разбрах към кого се бяха обърнали.

Дарт и другите се бяха чудили как беше успяла да измъкне отдела за сексуални престъпления от отдела за престъпления срещу личността и сега, години по-късно, се появи обяснението. Дойде му нещо наум.

— Какво стана? — попита тя, забелязвайки промяната в израза на лицето му.

— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.

— Точно така.

— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.

— Слава богу.

— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?

— Да.

— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…

— Закачена на въдица, наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.

— Не исках да кажа…

— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.

— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.

— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?

— Крист.

— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.

Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.

Аби чрез Дарт беше включила три точки в заповедта, които бяха пропуснати в предишните заповеди: пазарски торби за бакалски стоки, поставените в рамка снимки на пианото и дрехи.

Той сложи снимките в бяла книжна торба. И двамата носеха ръкавици.

— Фотосите мога да ги разбера — каза тя. — Въпреки че според теб Зелър е този, който ги е сложил там, за да сътвори идентичността на този Уолъс Спарко, ти мислиш, че в тях има нещо важно, нещо, което той би могъл да ти каже, без да има това намерение. Но торбите?

— Имал е намерение да слага храна тук — обясни Дарт, след като я беше вкарал в кухнята. — Още веднъж, както ти каза, за да създаде впечатлението, че Спарко е живял тук. Спарко не е живял тук. Нито Зелър. Той е използвал къщата като място за подготовка — поне до момента, когато разкрихме това. После трябва да е използвал някакво друго място… Знаел е, че е практически невъзможно човек да не внесе нещо от себе си във всяка сцена на престъпление и да не отнесе нещо от тази сцена обратно в дома си — това е природата на косми и влакна, това е, което ми е набивал в главата през всичките тези години. Аз бях този с дипломата, но той беше този, който разбираше от разсипване на влакна като доказателствен материал и отнасянето им след това.

— И така, той е идвал тук, сменял е дрехите си — сменял е идентичността си, извършвал е престъплението, връщал се е, отново се е преобличал… — Сега й беше ясно. — Веригата от улики винаги води обратно до тук.

— Ако въобще попаднехме на нещо от сцената на престъпление — а той е вземал допълнително предпазни мерки, за да бъде сигурен, че няма да попаднем на нищо, като е почиствал с прахосмукачка и е поставял фалшиви улики — само бихме намерили тази негова крепост, но не и самия човек.