Дарт паркира пред къщата, като се питаше дали Зелър не се беше върнал тихичко от Сиатъл, без да се обади на никого.

Една от стените на сградата беше в сиви петна от просмуканата вода от поливните пръскачки. Дарт почувства носталгична болка, смутен от гледката, която представляваха занемарените градини, и веднага му стана ясно, че Зелър не живее там. Сержантът, който беше прочут с градинарските си умения, който посвещаваше безкрайни часове на своите растения и градини, никога нямаше да остави в такова състояние лехите си. Четирифутова престилка от гола земя, задушена от купчини мъртви бурени, обграждаше къщата. Няколко от островчетата с цветя, които бяха оформени в малката алея от собствените ръце на Зелър, бяха покрити със сив чакъл. Погребани, както беше погребана Лъки, помисли Дарт, когато почука силно на външната врата. Не последва отговор, никакъв звук от вътре. Нищо чудно, мислеше си той, докато обикаляше къщата и навлизаше в задния двор, който му навя куп спомени за барбекюта, бира и дълги дискусии върху случаите, по които бяха работили заедно.

Той си спомни ястията на Лъки и звука на високия й глас. Въпреки изминалото време представата за тялото й, вързано и със запушена уста, се появи неканена и порази Дарт с болка в гърдите и парене в очите.

Трите години, през които къщата беше останала празна, бяха взели своя данък. Верандата плачеше за боядисване, също както и цялата дограма на прозорците. Той се покачи на верандата, почука на задната врата и надникна през мръсните прозорци в една кухня, която някога почти беше свикнал да чувства своя собствена.

Продължаваха да го измъчват спомени, които се смесваха с образите на жертвите на самоубийствата. Полицаят в него се сражаваше с приятеля, подозренията му се противопоставяха на вярата и доверието му в Уолтър Зелър. Сходствата между самоубийствените скокове на Ледения човек и Дейвид Стейпълтън не можеха да се пренебрегнат: отсъствието на предсмъртно писмо, компютърната симулация, потвърждаваща, че телата са били хвърлени от прозорците. А през по-голямата част от трите години Дарт беше с убеждението, без да е сигурен, че Уолтър Зелър носи вината за Ледения човек.

Опита няколко прозореца, всички бяха заключени. Нямаше намерение да се вмъкне със сила. Ако се съдеше по вида на къщата, Зелър нито за момент не се беше връщал. Дарт знаеше, че вътрешността е оставена съвсем такава, каквато е била в нощта на убийството на Лъки. Не изпитваше желание да посети отново този кошмар.

Той направи пълна обиколка около къщата, след което влезе в своето волво, където остана няколко дълги минути, размишлявайки върху възможното участие на Зелър. Студена вълна прониза цялото му тяло. Обичаше Уолтър Зелър като брат, като баща, по начин, който другите не можеха да разберат. Той не знаеше дали притежава силата, необходима за извършването на това, което трябваше да се извърши. Самата мисъл за виновността на Зелър изглеждаше престъпление, положително нещо, което не може без солидни доказателства, и не би могло да се представи пред сержант Хейт и силите небесни. Уолтър Зелър беше истински герой в очите на хората от Дженингс роуд. Да се арестува Уолтър Зелър по подозрение за убийство, означаваше да се съкруши духът на всички. Шефовете положително щяха да се противопоставят, освен ако не видеха димящия пистолет залепнал в ръката на Зелър и двадесет и пет монахини свидетелки.

Дарт беше в състояние да измисли една дузина основания, поради които да изостави това разследване, и много малко, за да го продължи.

Но той тръгна с колата твърдо решен да намери Зелър и да го свърже с престъпленията. Доверието и вярата му се бяха превърнали в гняв и негодувание.

На следващия ден Дарт, Аби и малката Люилън Пейдж преминаха четиридесет и пет минутния маршрут до Шефилд през студения, но славен следобед. Мак Ножа окупираше задната част на волвото и си играеше с ръката на Люилън. Планинските върхове на Апалачите бяха посребрени от първите намеци на зимата. Люилън, която никога не беше напускала местата около Белвю скуеър, седеше кротко на задната седалка с широко отворени любопитни очи и задаваше безкрайни въпроси.

Томи Темпълтън вече наближаваше шестдесетте. Откакто Дарт го беше видял за последен път, косата му беше напълно посивяла. Той самият беше огромен, здрав мъж, нещо като варел, поставен върху крака. Имаше груби силни ръце, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник. Имаше плътен глас, благ поглед и малък белег под устната си.

Като ги поздрави от външната врата на разположената си на високо място къща, той се ръкува с Аби и Люилън и предупреди Дарт:

— От шест години съм тук, а ти нито веднъж не ме посети. Беше дошъл, какво, веднъж? — Без да даде възможност на Дарт да възрази, той ги въведе в дома си, който беше пълен с антики и предлагаше вълшебна гледка, която се простираше на шестдесет мили и обхващаше вълнообразно разположените хълмове на Западен Кънектикът. Таваните бяха ниски, а подовете скърцаха при стъпване върху тях. Всекидневната ухаеше на изгорели дърва и борови иглички.

— Теди на няколко пъти идва на риболов. Също и доктор Рей.

Дарт беше чувал за тези уикенди. Повече пиене, отколкото риболов.

— Може би ще успея да се включа следващия път — излъга Дарт.

— А ти, Люилън? — попита Темпълтън. — Обичаш ли да ловиш риба?

— Аз обичам пръчките за ловене на риба — отговори тя.

Всички се засмяха. Аби обви с ръка момичето и я задържа притисната към себе си.

Томи Темпълтън беше изключително контактен човек. Особената му дарба като полицейски художник се състоеше в способността му да се сприятелява бързо и да изтръгва описания от иначе не много склонните да сътрудничат свидетели. Той владееше изкуството да завързва мигновено приятелства. Откакто се беше развел и напуснал работата си в полицията преди шест години, Темпълтън беше живял сам, като създаваше комерсиално изкуство за нуждите на туристическите магазини в Южен Мейн. Рисуваше чайки и риболовни траулери, пиеше твърде много и много рядко излизаше. Нямаше начин да остане настрани от фабриката за слухове при полицейския отдел в Хартфорд.

Въпреки гледката Томи Темпълтън работеше в едно ателие със спуснати завеси, тъй като слънчевата светлина влияеше лошо на компютърните му екрани. Компютърната екипировка — два скенера, цветен лазерен принтер, два макинтоша — беше разположена върху голям плот, поставен над метални шкафове. Между тях се виждаха оплетени кабели и проводници. Беше набол върху стените различни произведения на компютърното изкуство — и цветни, и черно-бели. Имаше голи тела, пейзажи, диви животни и три автопортрета. Образите, някои от които донякъде бяха познати на Дарт, оставяха силно впечатление. Темпълтън, както много художници, имаше в себе си нещо много ексцентрично. В далечния ъгъл стоеше патица — примамка, която носеше очила за четене, която незабавно привлече вниманието на Аби. Но това, което привлече цялото внимание на Люилън, беше едно голо тяло.

— Много е хубава — възкликна момичето.

— Нарича се Венера — поясни с гордост Томи Темпълтън. — Аз я направих.

— Какво значи това?

— Тя е колаж. Знаеш ли какво значи това? Все едно залепваш няколко снимки една върху друга, само че можеш да виждаш през тях. Венера е комбинация от седем различни снимки. Качества от всяка една.

Нека не влизаме в подробности, помисли Дарт, оглеждайки внимателно кръглите гърди, широките бедра, тънката талия, дългите крака и квадратните рамене. Момиче фантазия изглеждаше по-подходящо наименование, въпреки че фотографското качество на образа способстваше тази жена да изглежда абсолютно реална. Съзнанието, че не е реална, правеше ефекта много силен.

— Ще ти покажа — реши Темпълтън, като настани Люилън в едно кресло пред един голям монитор.

Дарт и Аби се отдръпнаха назад, за да направят място на Темпълтън. Той извика един файл и на екрана се появиха пет коли. Под тях имаше една много странна фигурка — нещо като кръстоска между космическа совалка и порше. Ако се вгледаше по-внимателно, човек щеше да открие, че в нея се съдържат елементи и от двете.