— Ще лежа в затвора. Знам. — Тя кръстоса ръце и сви рамене. — Изплашена съм до смърт, Дартели — промълви тихо. — Но ти открих името на компанията. Поне не идвам с празни ръце.

— Хората, които са купували тези полици?

— Те са плащали от корпоративна сметка под името „Роксин инк“.

Бъд Гормън щеше да отговори на въпросите, свързани с „Роксин“. Дарт си записа името.

Тя каза:

— Мислех, че това ще ти хареса.

Дарт вдигна глава от бележника си, все още й беше много сърдит.

— Защо, Гин? Защо трябваше да рискуваш?

— Какво, сърдиш ми се за това, че ти помагам?

— Високо оценявам тази помощ. Работата не е в това, че…

Тя го прекъсна:

— Искам да сме пак заедно.

Гласът й беше единственият звук в нагорещената стая, когато Дарт отклони погледа си отново към бележника, а Гини започна да драска по нещо залепнало върху масата.

— Липсваш ми — почти прошепна тя.

— Ти също ми липсваш — отговори той честно. — Ти си с някого — напомни й той.

— От това, което чувам, и двамата сме.

— Да, аз също. Нещо такова.

— Нещо такова?

— Съм.

— Аби Ланг — подсказа тя.

Той нямаше какво да каже. Гини го беше изоставила. Това, което правеше сега, си беше негова работа и само негова.

Каза:

— Фирмите имат свои собствени системи за компютърна сигурност, така ли е? И следят за пробиви в системата. Например тази банка.

— Да.

— Така че, ако някой знае нещо за теб, това ще е тази частна фирма или самата банка.

— Направих го от вкъщи — поясни тя, както винаги изпреварвайки го. — Всичко е на домашния ми компютър.

— Могат ли да стигнат до теб по обратния път?

— Зависи от това колко ги бива — отговори. — От колко време подозират съществуванието ми. Нормално не биха могли да ме хванат, но бях твърде дълго в системата. Биха могли. Зависи.

— А ако са успели?

— Биха могли да действат или да изчакат втори мой опит. Два или три опита са нещо по-убедително… ще им е по-лесно да ги използват срещу мен.

— Но ти няма да правиш такива опити.

— Не. — Тя се засмя нервно. — По всяка вероятност.

— Значи изчакваме — каза той. Тя кимна. — Добре ли си?

— Разтревожена.

— Разбирам — съгласи се той.

— Ако са частна агенция, могат да ме наблюдават, нещо такова. Мисля, че това главно ме тревожи — мисълта за това. Знаеш, наблюдение.

— Биха могли — отстъпи той. — Но ако направят грешна стъпка — напомни й, — тогава можеш да направиш кръгом и да ги съдиш — и това може да доведе до отпадане на обвиненията.

Тя кимна, но страхът очевидно не я беше напуснал.

— Това е една мисъл — продължи той. — Ако заподозреш нещо такова — електронно наблюдение, каквото и да е подобно на това — трябва да ми съобщиш. Може би ще успеем да обърнем положението срещу тях. — После попита: — Добре ли си? — Тя изглеждаше ужасно.

Тя отново кимна, но беше престорено.

— Какво ще кажеш за това нещо? — попита тя. — Какво ще стане с нас?

— Зелър ми казваше: Ако пътят пред теб се разклони, дръж и двете посоки — отговори Дарт.

Това изтръгна от нея усмивка. Тих смях. Дарт се изкашля.

— Мисля, че се намирам пред такова разклонение — каза той, — пред това разклонение на пътя.

— Разбирам.

— Не казвам не.

— Разбирам.

— Аби може да се опита да си подобри отношенията с нейния бивш. Ако това стане и излезе успешно… Кой знае?

— И това те задоволява? — попита тя недоверчиво.

— Това е особена връзка — отговори той. — На вълната на момента.

— Не мога да кажа, че не изпитвам ревност.

— Що се отнася до Аби и мен, утрешният ден е далече.

Тя го погледна със сълзи в очите. Той пусна ръката й.

— Съжалявам — промълви тя.

— Разбирам — кимна Джо Дарт. — Аз също.

Дарт потърси Бъд Гормън вкъщи и го улови, преди да си е легнал.

— Искам още една услуга — поде Дарт предпазливо, като се опитваше да разбере дали в последно време не беше вече поискал твърде много. И като мислеше за глобите за превишаване на скоростта, добави: — Ще ти бъда много задължен след толкова много услуги.

— Ти остави глобите. Търся да си купя джип. Вчера ударих едно малко парче желязо — мантинелата на разделителната линия. Движех се с около седемдесет… — „Вероятно в зона с разрешение до тридесет и пет“, помисли Дарт. — Това нещо подскочи и ми проби резервоара. Истински късмет, че не гръмнах. Днес следобед оглеждах джипове по магазините. По тези места е опасно.

— Става дума за една компания на име „Роксин инкорпорейтид“.

— Нарича се „Роксин лаборатории инкорпорейтид“ — поправи го Гормън. — Занимават се с биотехника, генетика. Вярвам, че си получил това, което ти изпратих.

„Генетика!“, помисли Дарт.

— Но ти откъде знаеш…?

— Получи ли пратката или не? — прекъсна го Гормън.

— Не съм проверявал днес. Все едно, че съм умрял. Не ставам за нищо. — Генетика, помисли той отново. „Роксин лаборатории инкорпорейтид“ са закупили здравноосигурителни полици за известни сексуални насилници — като самозащита в случай, че тестовата програма тръгне зле. А тя е тръгнала зле.

— Все едно, че си умрял, а? Сега за момент бъди жив, защото това, за което ти говоря, е списъкът на клиентите на „Проктор секюрити“, за който ме беше помолил. Прегледах всеки чек от последните двадесет и четири месеца. Изпратих ти списъка с компютъра.

— Но „Роксин“? — Дарт отново започна, но беше веднага прекъснат.

— В списъка е, Джо. „Проктор секюрити“ е в договорни отношения с тях. Те са голям клиент. Поставих ги в първата десетка на списъка.

— О, боже мой — се изтръгна от Дарт. Зелър ще е открил „Роксин“, когато е работил за „Проктор“. Всичко пасваше.

— Искаш ли да проверя кредитите на „Роксин“? — предложи Гормън. — Не е никакъв проблем.

Дарт не беше в състояние да изговори нито една дума. Десетки мисли тежаха в главата му.

— Джо? Тук ли си? — сепна го Гормън. — Случайно да познаваш някой, който може да ми уреди изгодно един джип?

Характерното за космическата ера съоръжение беше оградено от висока девет фута ограда от ковано желязо, която загръщаше в себе си три или четири акра парк. По оградата се виждаха разположени в равни интервали табелки, които предупреждаваха срещу незаконно проникване. В разклона на един бряст Дарт забеляза, както подозираше, десетки скрити камери с охранителна цел. „Роксин лаборатории“ представляваше малка крепост. На девет мили западно от центъра на града и няколко мили на юг от град Ейвън, сгушено в горист хълм и с изглед към Фармингтън ривър, то се състоеше от голям пететажен купол от стомана и огледално стъкло и конструирана по подобен начин многоетажна лаборатория, прикрепена като кутия към южната страна на купола. Имаше два входа за автомобили — главният с пропускателен пункт, обслужван от съответния персонал, и един автоматизиран вход към паркинга за служителите в близост до кутията. Дарт показа картата си на пазача и паркира в мястото, предназначено за посетители, недалеч от главния портал.

Всички охранители носеха тъмносини униформи, изгладени и колосани, с емблеми, вшити в десния ръкав, и табелки с имена над десния джоб на гърдите. Дарт остави оръжието и клетъчния си телефон и мина през един остроумно маскиран метален детектор, където беше посрещнат от мъж, малко по-възрастен от двадесет години, със строга прическа и пронизващи зелени очи, който се представи с името Ричард. Ричард носеше светлосин костюм и скъпи обувки, които бяха излъскани до огледален блясък. Той обясни на Дарт как да използва пропуска си, за да се регистрира в компютризираната охранителна система.

За Дарт цялата тази история му напомняше влизане в затвор.

Асансьорът задейства едва след като Ричард вкара пропуска си на охранител с големината на кредитна карта в четящото устройство. След като преминаха през още една проверка и влязоха в сградата на лабораторията, на третия етаж той и Дарт влязоха в друг асансьор. Една поредица от херметически камери им откри по-нататък пътя към втора система асансьори, офиси и лаборатории.