— Казваш, че Ледения човек не е скочил? — „Азиатския удушвач“, си каза той наум. „Човекът, който уби жената на Зелър.“ — Ледения човек е бил хвърлен от онзи прозорец? — На Дарт му се виеше свят. — Можеш да го докажеш? — Той се тревожеше, че разкритията на Браг биха могли да доведат до това, че случаят отново да излезе на сцената, и тогава, миг по-късно, какъв ужас би могло това нещо да донесе на Зелър. Няма тайна, която да остане вечно тайна.

Трябваше да напрегне вниманието си, за да чуе какво говори Браг — беше му трудно да се съсредоточи. Дузина вътрешни гласове се бореха за вниманието му. Беше ли той отчасти виновен за смъртта на Стейпълтън с това, че не беше вдигнал шум три години по-рано? Беше ли сгрешил, като прие, че Зелър е бил замесен? „Няма доказателство“, си напомни той.

Браг го сепна:

— Това внушава софтуера, да. Все пак трябва да ти кажа, че това ме кара да се усъмня във валидността му. Не съм много сигурен. Искам да кажа: изпробвах два случая и при два от двата излиза, че момчето е било хвърлено. Майтап ли си правиш с мен? Това по-скоро ми прилича на софтуерна грешка. Имам намерение да се обадя на компанията и да си поговорим малко. Точно сега не ми се ще да се вълнувам прекалено много, Айви. Нека малко проверя сам. Може би има нещо нередно в кода — нещо такова. Както ти изтъкна, разследването на Ледения човек беше нещо много неприятно за целия отдел — да ме вземат дяволите, ако ще съм този, който ще разбута отново тази работа. Ранкин ще ме изгори на клада.

— Доста вярно — кимна Дарт насърчително, сърцето му започна отново да удря силно. Но в душата му гореше безпокойство.

— Нека си спомним ти и аз — обясни Браг с угрижен и покровителствен тон, — че тази проверка започнах на своя глава. Моя идея! Затова нека да изоставим тази работа. Забавлявал съм се и това е всичко — експериментирах със софтуера. Нищо не съм записвал черно на бяло. Това беше за мен някакъв нов софтуер. Така че, освен ако не те е обхванало дивото желание да предизвикаш върху нас двамата божия гняв, аз просто засега ще държа това нещо в тайна. Първите версии на софтуер като тази винаги дават дефекти. Винаги! Обзалагам се десет на едно, че все някак нещата се изпортват. Повярвай ми.

Въпросът действително се свеждаше до вярване, Дарт разбираше, но това имаше много малко общо с Теди Браг. Ставаше дума за доверието в Дартели от страна на публиката, че той ще разследва докрай, въпросът беше в доверието, което отделът гласуваше на своите детективи, беше уважението, което Дарт изпитваше към Уолтър Зелър — своя учител и бивш партньор — и несъгласието му да унищожи човека само заради едното подозрение.

— Компютърен проблем — повтори Дарт с пресъхнало гърло. Той се изкашля.

— Точно така. — Браг отново го погледна, като мълчаливо му предаде: „Не се съмнявай в това“.

Дарт почувства необходимост да изплюе вътрешностите си, да остави на някой друг да се занимава с това. Ледения човек беше Азиатския удушвач — факт, неизвестен никому, освен на Дарт, случаят с Азиатския удушвач оставаше неизяснен — а Уолтър Зелър беше имал най-личната причина да иска смъртта на Азиатския удушвач. Преди три години това беше краят на цялата история. Но сега?

— Имаме ли яснота по въпроса? — попита Браг.

Дарт кимна, гърлото му беше прекалено стегнато и му беше трудно да отговори.

— Това е всичко, на едно мнение сме. — Браг всмукна продължително от цигарата, издуха дима и добави: — Ще ти изпратя копие от първите заключения на доктор Рей относно Стейпълтън. Кръвната токсикология не показва следи от улична дрога, не, нищо, което би ни карало да мислим за каквито и да е наркотици. Освен множеството строшени кости, единственото, което представлява интерес, са няколко следи от убождане от вътрешната страна на левия лакът.

— Редовен наркоман?

— Не, там е въпросът — изрече той нетърпеливо. — Няма нищо в кръвната токсикология, което да наведе на такава мисъл. Може би кръводарител. Кой знае? Може би недостиг на течности — по това време на годината, при тази горещина хората имат такива оплаквания.

— Алкохол в кръвта? — попита Дарт.

— Незначителен. — След малко Браг попита: — Защо, Айви? Защо гледаш така?

— Никакви наркотици, никакъв алкохол? При скачач? — разсъди той с раздразнение. — Виж какво, аз приемам това като добра новина. Ако искаш да размътиш водата, говори сам с доктора.

— Стейпълтън не е скочил, Бъз. Ти самият го каза.

— Това беше, когато се доверявах на този софтуер — напомни Бъз. — Като не се смята проклетият софтуер, ние нямаме доказателства за престъпно действие — всичко, с което разполагаме, подкрепя идеята за чисто скачане. — Той изчака, като че ли очакваше възражение от Дарт. — Не представяй нещата толкова тревожни, Айви. Дай ми възможност да проверя всичко.

— Да, разбира се — измърмори Дарт. Но вътрешно той загиваше. Ледения човек беше убит, доказателството, което му беше липсвало, сега стоеше пред него и го гледаше в очите.

Той остана навън дълго, след като Браг си беше заминал. „Ще има още клане“, помисли си той.

Чу клаксон зад себе си. Обърна се и видя зад волана Аби Ланг. Тя му правеше знак с ръка да се качи.

Когато Аби Ланг му направи знак, той веднага почувства, че тя носи със себе си нови неприятности и започна да мисли как да избегне това, което тя, все едно какво, искаше от него. И все пак, в същото време изпитваше необходимост да я наглежда. Не му се щеше да я остави да отиде прекалено далече сама.

Тя му каза:

— Свидетелката на Ковалски е съгласна да разговаря с мен. — Подаде му адреса.

Вероятно това, което отнемаше едно десетилетие от възрастта й, беше комбинацията от русата й коса и сини очи или безукорната й кожа, но от нея се излъчваше жив младежки ентусиазъм, който клокочеше вътре в нея като врящо гърне. В очите на други това можеше да изглежда наивност, но за Дарт беше повече концентрация на енергия — тя като че ли беше някаква батерия и тази батерия частично разливаше енергията си, когато очите му срещнаха нейните.

Есента не беше далече и първите й сигнали бяха променили цвета по краищата на много листа, въздухът носеше нейния аромат, а слънчевите лъчи изглеждаха по-различни — предметите вече не блестяха, те пламтяха. Видя му се чудно, че досега не беше забелязал нищо от това.

— Малко по на север е от Белвю скуеър — предупреди го тя.

„Лош район“, помисли той.

— За това място не е най-доброто време на деня.

Проектите бяха най-безопасни от изгрев-слънце до единадесет преди обед, защото гангстерската активност се проявяваше късно вечер и децата спяха до късно — упоени от наркотици и изтощени.

Аби се оживи.

— Кажи ми за това. Но тя има желание да говори, така че отивам.

— Две пресечки северно от Белвю скуеър? Бяла жена? Сама? Ти шегуваш ли се?

— Какво е това, мъжки егоизъм или расизъм, господин детектив?

— Не бих отишъл там сам — декларира той честно.

— Е, добре тогава, ще ти правя компания — погледна го тя с крива усмивка, отдръпвайки се от него и отваряйки вратата.

— Не, не, не — запротестира Дарт, като не желаеше да отстъпи.

— Влизай — нареди тя, поглеждайки към групата полицаи, застанали до вратата на главната квартира, — или ще направя сцена.

Погледите им се срещнаха и той почувства, че тя съвсем не се шегува.

Мина напред пред колата и след малко влезе и се настани до нея.

— Това е лоша идея — предупреди я той.

— Почакай малко — каза Аби Ланг.

Дългата руса коса на Ланг се ветрееше на отворения прозорец. Той виждаше силуета на малкия й нос в профил, даже грациозните очертания на брадичката й.

— Имаш ли деца? — попита Дарт. „Това пък откъде дойде?“, стана му чудно.

— Три.

— Как изглежда? Семейният живот?

Тя го огледа и се намръщи. Блузата й се надипли и се надигна.