— Жертви на домашно насилие, както са идентифицирани от застрахователите — Хартфорд, Източен Хартфорд, Западен Хартфорд. Списъкът е голям, Дарт, и вероятно много непълен. Може би ще трябва да пробваш с твоите файлове по сексуалните престъпления.

Чувство за вина във формата на изгаряща топлина се разля по гръбначния му стълб — знае ли тя за Аби? Хартфорд беше малък град и слуховете циркулираха свободно. Опитва ли тя да ми каже нещо?

— Добре — кимна, желаейки да си обясни нейния израз, като в същото време избягваше погледа й. Тя лесно проникваше в мислите му.

Но очите му все пак потърсиха нейните и той видя, че тя гледа над рамото му, не право в него, а изразът на лицето й издаваше загриженост и това го накара бързо да отклони погледа си.

В далечината от нивото на земята се издигаше тесен пешеходен мост, който стигаше до площадка, където завиваше и се издигаше чрез редица бетонни стъпала до пешеходния път на Чартър оук бридж. На площадката се виждаше силуетът на висок мъж.

Дарт бързо отклони погледа си встрани. Тази гледка учести пулса му. Той насочи вниманието си към Гини и промълви тихо:

— Там ли е още?

— Тръгва нагоре по стълбите.

Дарт погледна още веднъж и попита:

— Колко време беше там?

— Не знам — отговори тя, като гласът й отразяваше страха й.

— Откъде се появи?

— Не знам — изрече този път грубо.

Първата мисъл, която съблазни Дарт, беше да се обърне и да тръгне след мъжа, въпреки факта, че това можеше да бъде произволен пешеходец, който просто се е спрял, за да се порадва на гледката. Но не му се искаше да остави Гини сама на такова изолирано място, особено ако се имаше предвид това, че тя беше разкрила възможна конспирация със замесени три самоубийства.

— Слушай… — поде той.

— Тръгвай — подсказа тя.

— Сигурна ли си?

— Тръгвай! Аз съм наред.

Дарт побягна. До входа на пешеходната рампа имаше сто ярда. Той прекоси няколко островчета бурени и две павирани шосета, които виждаха много малко или почти никакъв трафик по това време на годината. Като достигна рампата, напрегна сили и се заизкачва бързо, поглеждайки към мястото, където бяха разговаряли с Гини. Гини с отметната назад глава и издигната брадичка го следеше напрегнато.

Дарт прелетя по бетонните стъпала, озова се на самия мост и се огледа и в двете посоки: първо вляво към наклонената арка на моста, после вдясно, към града, а след това към земята. Дишаше тежко, кръвта бучеше в ушите му. За кратко време на един завой вдясно забеляза кола. В усилие да събере мислите си той затвори очи, стремейки се да вреже тази картина в паметта си. Но също както колата, картината избяга, едно размазване, неподдаващо се на определение, което остави само цветен отпечатък върху вътрешната страна на клепачите му: синьо-сив.

Дарт успокои дишането си и се върна обратно по стъпалата, за да се присъедини към Гини, но тя и колата й бяха изчезнали, оставяйки Дарт с онзи цвят, запечатан в зрението му, който се задържаше, подобно на мига след проблясъка на фотографска светкавица: синьо-сив.

Той изключи всичко останало, освен този цвят, като го остави да плува в главата си и много бързо празнината беше запълнена от един глас. Това беше гласът на дванадесетгодишно черно момиче, гласът на Люилън Пейдж, който резонираше в кухнята на майка й, когато тя описваше пред лейтенант Аби Ланг колата, която беше видяла зад апартамента на Джералд Лорънс на Батълс стрийт през нощта на неговото самоубийство. „Синя, може би. Сива…“ — Думите й изплуваха в паметта му.

Убиецът? Дарт се чудеше, силно разгневен за това, че не беше видял достатъчно от колата, за да разбере марката, модела или годината.

Застанал във вътрешността на разположена край пътя телефонна кабина и докато набираше номера, Уолтър Зелър изпитваше родителски гняв. Глупостта, мислеше си той, в подходящи ръце е форма на изкуство. Никога не беше имал деца, но отчаянието на един родител му беше достатъчно ясно.

Той мобилизира силите си, подготвяйки се за конфронтация, недоволен от това, че тя е необходима, разтревожен от степента на емоционална решимост, която се изискваше от него. Това беше като да се изстърже черната тиня от речното дъно, за да се разчисти път за преминаване по-нататък.

Покрай него профучаваха коли. Това място беше като хиляди други в Америка. Гигантски реклами от всякакъв вид, евтини трикове като огромни котви или щипци на рак, които се опитват да стигнат небето, подобно на църковна камбанария. Той се чувстваше далече от такива фанфари, беше като болен от тях, отвратен от алчността, от просташкото посегателство срещу естетиката и явния ненаситен апетит на публиката за неон, шаблонна архитектура и надписите, според които цените са занижени. Болен до смърт.

През всичките години на службата си той вярваше, че е прикривал добре сантименталността си. Единствено Лъки беше виждала тази страна на сержанта, който във всяко друго отношение беше известен като човек с желязна воля. И все пак набирането на този номер и очакването на гласа от другия край го изпълваше с такива емоции, плашеше го такова чувство за уязвимост, че го караха да изпитва едновременно облекчение и срам. Облекчение, защото това му напомняше за собствената му човечност. Срам, защото Уолтър Зелър стоеше високо над сантименталните спомени за миналото. Ръката му се поколеба преди последната цифра. Огромен камион профуча шумно, оставяйки зад себе си облак от прах и миризма от дизел и горяща гума. Зелър натисна бутона. По дяволите, помисли той.

— Дартели — отговори гласът.

Уолтър Зелър се колебаеше, чувстваше някаква бучка в гърлото си.

— Ало? Не мога да чуя.

Без въведение, Зелър попита:

— Защо действаш по лекия начин при наличието на труден?

— Серж?

Зелър забеляза учудването в гласа на Дарт, страха и загрижеността, това, че не беше загубена техниката на изкусно водените с десетилетия разпити.

— Самоубийства ли са, Айви?

Тишина, като че дишането на младия мъж беше спряло.

— Отговори ми! — През цялото време трябваше да се поддържа инициативата.

— Не.

— Разбира се, че не. Добре. Много добре.

— Опитвам се да…

— Не се опитвай — действай! — каза той, прекъсвайки го умишлено, за да не му даде възможност да завърши дори една мисъл, карайки го да губи равновесие и да се чувства неуверено. Трябваше да се поддържа контрол. — Посегнали са на живота си, но не са самоубийци, Айви. Разбираш ли?

— Не.

— Гледай да не бъдеш отведен в грешна посока от застрахователните данни, за бога! Какво, по дяволите, може да се постигне с тях?

— Ти ли беше на моста?

Разочарован от това, че беше дал възможност на другия да каже до края едно изречение, Зелър навърза поредица от мисли и им даде глас на един дъх.

— Аз съм твоят шибан ангел пазител, Айви. Бдя над теб, за да не кривнеш и, повярвай ми, това ми отнема много време. Какво е станало с теб? Направил си голяма плетеница от нещо толкова просто. Прекомерно мислене — каза той, оплаквайки се, както беше правил много пъти навремето. — Създаваш проблеми, вместо да ги решаваш. Губиш следата на основните неща. Нищо ли не си успял да запазиш? За да може да се стигне до осъждане, детективът трябва сам да свърже всички точки. Тоест, освен ако доносникът не пожелае да застане на свидетелската скамейка, и аз мога да ти кажа още сега, че това не е пътят, по който вървим — ти и аз. Основните неща, по дяволите. Нищо ли не си запазил? По дяволите! Ако самоубийствата не са самоубийства и ако, от друга страна, тези хора са се самоубили, тогава какво става тук? Ориентирай се, Айви. Не се обърквай. Какво ще кажеш за кръвта им, Айви? Основните неща! Понякога врагът е на една крачка. — Той тръшна слушалката, ръката му все още трепереше, макар и не от студа.

Нещата никога не се развиваха така, както са били запланувани, и хората биваха непредсказуеми като времето. Уолтър Зелър изпита нужда да хване хлапака за раменете и да го разтърси здраво, така че да му внуши малко разум — да го изправи. Той стоеше в телефонната кабина загледан в треперещите си ръце и се чудеше какво става с него. Как можеше да позволи на хлапака да подхожда към него по този начин? Как се замеси в това, на първо място? Ковалски беше този, когото беше набелязал — тъп като пън и все пак достатъчно умен, за да не буди спящото куче. Истината щеше да излезе наяве достатъчно скоро, съвсем от само себе си.