— Ще бъда по-щастлив, след като говоря с тази червенокоса — обясни Дартели. — После ще ми бъде по-леко, нали разбираш.

— Зелър — изведнъж изрече Браг.

Гърлото на Дарт се сви и той почувства, че се задушава. „Дали Теди знае?“, се запита.

— Той направи от теб черногледец като себе си — декларира Браг.

Това обяснение заля Дартели с вълна от облекчение.

— Ще го приема като комплимент — успя да избъбри Дартели, въпреки че гърлото му остана стегнато, като правеше гласа му емоционален.

Браг кимна.

— Би могъл да направиш нещо по-лошо от това да ми напомниш за Уолтър Зелър — каза Браг като комплимент.

— Присила Коул — повтори Дартели с надежда да прекрати разговора. Не искаше да говори за Зелър.

Като съпроводи Дартели покрай миризливата фотомашина и до вратата, Браг подхвърли:

— Остани на тази вълна.

Дартели излезе с неприятно дразнеща подутина в гърлото си: „Остани на тази вълна“ беше предупреждението на Теди Браг за нещо неочаквано. Дартели не искаше никакви изненади в това разследване. „Човекът е скочил“, напомни си той.

Отправи се нагоре по стълбите. Чувстваше се зле и му се гадеше. Може би болестта на Теди Браг, каквато и да е, беше заразителна.

Бъд Гормън приличаше на зле заплатен счетоводител на средна възраст, който е предпочел да остави косата си да окапе и който не би могъл да си даде труда да маскира това с перука. Той имаше дебели стъкла, празнина между предните зъби и червен нос с увиснали ирландски бузи. Беше висок пет фута и пет инча, носеше спортно сако, размер 46, имаше врат осемнадесет инча и затова връзките му висяха смешно. От главата му се излъчваше силен блясък, което подсказа на Дартели, че му трябват слънчеви очила. Когато говореше, гласът му беше такъв, сякаш някой го душеше: той пушеше цигари без филтър, които палеше една от друга.

— Нямам сведения за това момиче Коул, Джо. Предполагам, че този юнак се е грижил добре за нея, защото по нищо не личи, че някога е подавала данъчна регистрация. Казвам ти, нищо.

— Нищо — повтори Дартели с отвращение.

Задънена улица — някой ден това щеше да бъде изписано на надгробния му камък. Бъд Гормън беше служител на Кредитните служби и в това си качество имаше достъп до всички бази данни относно кредитите в страната. Всеки кредитен рейтинг, банкова сметка или сведение за кредитна карта бяха на негово разположение. Той имаше достъп до записите на деветдесет процента от всички по-големи фирми, които се занимаваха с търговия на дребно, които даваха персонален кредит, включително всички универсални магазини, големи петролни компании, хотелски вериги, пътнически агенции, авиолинии и телефонни компании. Ако човек похарчеше нещо друго, различно от кеш, Бъд Гормън можеше да го открие. Обикновено това се правеше с цел да се защитават компаниите или да се следят демографските фактори. Но за Джо Дартели това се правеше както всяка друга обществена услуга, тихо и не безплатно. Бъд Гормън обичаше спортните коли — благодарение на Дарт той не беше плащал глоби в продължение на повече от пет години. Ако Джеймс Бонд имаше позволително да убива, то Бъд Гормън имаше позволително да кара кола.

— И се опитах да намеря нещо за теб, Джо. Трябва да знаеш, че това е правилно — защото сега мога да го чуя в гласа ти и да го видя на лицето ти. И се чувствам като лайно за това, че не мога да ти помогна, но така е при някои хора. — Той огледа внимателно разочарованата физиономия на Дарт. — Ако имах достъп до правителствените програми, имам чувството, че там трябва да бъде твоята госпожица Коул. А аз действително имам някои връзки с данъчните, въпреки че, както знаеш, според мен, тя така или иначе не декларира доходите си, така че защо да си хабим куршумите за такова нещо? Но това те засяга и искам да го знаеш.

— Няма данъчна регистрация? — попита Дартели недоверчиво.

— Този адрес е дяволски близко до проектите, Джо. Не е чак толкова изненадващо. Съвсем не е.

— Значи съм я загубил?

— Може би си я загубил, може би не си — каза Гордън, прокарвайки нервно тежката си ръка върху лъскавата си глава. — Може би не си — повтори той.

— Помогни ми, Бъд.

— Застраховка — изрече Бъд отчетливо. — Може би е застрахована, може би не, но ако е, тогава тя трябва да бъде в базата данни и адресът й ще бъде отбелязан.

— Здравна застраховка? — попита Дартели.

— Добри изгледи да е застрахована, Джо.

— Шибани изгледи — възрази Дартели. — Дейвид Стейпълтъновците на този свят са точно тези, които си живеят без здравна застраховка.

— По дяволите, това тук е град на застраховките, Джо. Всеки, буквално всеки има някаква застраховка.

Дартели знаеше, че това е истина: хората от Хартфорд имаха много застраховки, също както тези от Рочестър употребяват филм „Кодак“. Но значението на това за Дартели — това, което Гордън внушаваше — имаше персонален смисъл за детектива. Последното нещо, което Дартели искаше, беше да застане с шапка в ръка пред Гини Райс и да я моли за услуга. А тя беше единствената личност сред застрахователите, за която той можеше да се сети. „Няма да го направя“, обеща си Дартели.

Обещание, което щеше да бъде нарушено при следващия телефонен разговор.

До пет часа в един горещ ден през август в отделението за регистрация цареше обърканост: звучаха високи гласове, задържани се оплакваха, адвокати спореха, родители протестираха, полицаи от всички рангове, различно облечени и от двата пола, правеха опити да овладеят хаоса. Специалната група, занимаваща се с организираните насилия, беше довела двадесет и трима тийнейджъри от латиноамерикански произход за регистриране и разпит. Дартели беше между участниците в акцията по залавянето им.

Преди два часа климатичната инсталация беше отказала да работи. Въздухът беше натежал от дразнещата миризма от потене и оглушителния шум неспиращи клетви и псувни. Помещението, както и самата сграда, представляваше комбинация от кремаво оцветени пенобетонови блокчета с винилови плочки по пода в леко напомнящ урина цвят. Акустичните плочки по тавана бяха на петна от течовете, които не бяха спирали в сградата през последните три години. Мястото напомняше на Дартели за кръстоска между поща и затвор. В момента то напомняше по-скоро канцелария на гимназиален директор.

Дартели се съвещаваше с един колега детектив за това, как да бъде регистрирано едно от момчетата, което беше хванато с деветинчов сгъваем нож. Двамата разговаряха с нормален глас въпреки какофонията. Той вдигна погледа си, когато между две тела се промуши една червена папка и разбра, че я насочват към него. Тя се люлееше, подканяйки го да я хване. След малко той видя прикрепена към папката грациозна женска ръка, покрита с нежни, обезцветени от слънцето косъмчета. Преди да види лицето й, той идентифицира гласа на Аби Ланг.

— Джо? Това е за теб — проговори гласът. Папката отново се олюля. — Трябва да поговорим.

Всъщност той никога не беше разглеждал ръцете й. Не отделяше много време за такива неща. Но нейните бяха хубави.

Лейтенант Абигейл Ланг се справяше сама с работата в отдела по сексуални престъпления. Преди две години тя беше успяла да откъсне този отдел от отдела за престъпления срещу личността. Това не се хареса много на детективите, защото тази промяна й даваше доста много власт. Дарт беше възхитен от нейния ход, ход, който изискваше твърде голямо политическо умение, но самият той никога не беше имал близък контакт с Ланг. До момента, в който тази папка му беше набутана в ръцете.

Правата й руса коса имаше извивка над рамото. Лицето й излъчваше нещо толкова характерно за северните народи и беше от такъв характер, че десет години по-рано би могло да причини спиране на уличното движение. Малко след четиридесетата си година тя беше хубава жена с ярки живи очи, тиха усмивка и малък, леко чип нос. В телевизионен филм можеше да играе ролята на адвокат или медицинска сестра.