— Все едно, че можем да го пипнем — каза Саманта Ричардсън.

Дарт погледна часовника си.

— Не — възрази той, — можем да постъпим по-добре.

Дарт почука на вратата на колата и след това се вмъкна вътре. Мъжът зад волана имаше руса коса и тъмни мустаци. Изглеждаше по-малък от своите тридесет и осем години. Дарт го познаваше като Джак. Беше забравил фамилното му име.

— Нещо? — попита Дарт, поглеждайки надолу по улицата към Хамилтън корт 11.

— Нищо.

— Светлини?

— Казах нищо, нали?

— Ще вляза вътре — информира го Дарт.

— Ако ще влизаш вътре, аз пък ще се облекча.

— Ако ще влизам, ще ми трябваш като подкрепление. — Той посочи клетъчния си телефон. — Ако се появи някой, трябва да бъда предупреден.

— Е, добре — протестира мъжът. — Искам да се облекча. Ти ме чакай, ще ти бъда подкрепление.

Дарт записа номера на клетъчния си телефон.

— Не се бави дълго — помоли го той.

— Да искаш кифла или кафе? — попита Джак.

— Не, благодаря.

Дарт се върна до служебния си таурус. Тъй като волвото беше излязло от употреба, трябваше да се качи на колата на някой приятел или да вземе градския автобус. И двете му бяха омръзнали, и двете не бяха пригодни за нощна обиколка.

Той остана седнал зад волана десет минути. После, силно отегчен, реши да не чака повече.

Сложи си гумени ръкавици и влезе през задната врата, използвайки ключа, който висеше на гвоздея, който според Ковалски му е бил описан по време на анонимния телефонен разговор. Гвоздеят си беше там и ключът, който висеше на него. А гвоздеят беше ръждясал, ръждата не можеше да бъде отскоро. Всичко това щеше да има значение за показанията на Ковалски.

Повторното посещение винаги създаваше чувството за по-голяма запознатост, въпреки че това, че влизаше сам и без подкрепление, вълнуваше Дарт неприятно. Не беше уплашен, само неспокоен. Той премина бързо през всекидневната, където единствената лампа в стаята, свързана със сигнален часовников механизъм, не светеше. В един часа осветлението в спалнята на горния етаж щеше да бъде изключено автоматично и пак с часовников механизъм. Дарт се отправи веднага към приземния етаж, дръпна вратата към себе си и запали осветлението.

Стъпало по стъпало той се спусна предпазливо, изпълнен с растящото чувство, че нещо го заплашва. Отмина пералнята/сушилня, промуши се под едно въже за пране и приближи работната пейка и въдичарските такъми. Както се виждаше и на лабораторния компютър, повърхността беше осеяна с торбички и малки пластмасови мускали. Дарт ги огледа по-внимателно. Някои съдържаха пера, други животинска козина, а трети — голи метални въдици с различни размери. Олово, метални стружки, месина. Той прегледа съдържанието им. И още веднъж. Не пропусна да си спомни, че Ковалски обича риболова, не че Ковалски беше хванат тук. Нито това, че Ковалски заради това, че беше оплескал разследването по убийството на Лъки Зелър, беше известен враг на Зелър.

Още веднъж впечатлен от значимостта на инструментариума, Дарт прегледа всичко върху работната пейка по-внимателно: козина от лос, пера от фазан, пъдпъдък, паун. Синтетични материали с всякакъв цвят… Малък пластмасов съд със ситни алуминиеви стърготини. Друг, пълен до половината с медни стърготини…

Дарт се спря, ръката му се задържа върху мускала с медните стърготини. Почувства, че го облива топлина, някакво гадене, което започна в стомаха му и се изкачи до гърлото му. Спомни си доклада на Теди Браг по уликите, отнасящи се до Джералд Лорънс — човекът се беше обесил с шнур от лампа. Дарт измъкна бележника си и запрелиства назад, докато намери името на Лорънс, изписано с главни букви в горната част на една от страниците. Прегледа бележките си: „Медни стружки по облеклото и кожата от същия материал като шнура на лампата“.

Медни жички… Дарт разтърси малкия мускал. Той съдържаше няколко навити от различен калибър медни жички. Задържа го срещу светлината. Малък полумесец от фини стружки изпълни дъното.

С разтреперана ръка остави мускала и дръпна столчето под себе си, в миг краката му сякаш се бяха втечнили. Той огледа по-внимателно всеки от мускалите, делейки торбичките с образци от ярко оцветена материя — части от килим и дрехи — като си спомняше дуйте на Теди Браг: обичайните косми и нишки открити при всяко едно от местопроизшествията. Последната малка кутийка, която отвори, му предложи това, което му трябваше. Той изтръска съдържанието върху масата: човешки косми. Но това, което го заинтригува и развълнува, беше цветът им: Те бяха червени!

И всичко му стана ясно.

— Какво, по дяволите? — Ризата на Тед Браг беше закопчана накриво, а клепачът на лявото му око все още беше залепнал от съня. — Тази вечер Ричардсън е на повикване. Тази сутрин — поправи се той, поглеждайки часовника си.

Беше три сутринта. Дарт беше на Хамилтън корт 11 само преди няколко часа. Сега това му се струваше цял човешки живот.

— Трябваше ми най-добрият, Теди, трябваше ми ти.

— Това са глупости и двамата го знаем. Ричардсън е добра. — Той огледа Дарт. — Приличаш на лайно.

— Чувствам се като лайно — призна Дарт.

Той отново погледна часовника си.

— И какво толкова важно има? — И добави: — Виж какво, дано да е нещо важно.

— У теб ли са твоите работи?

— В колата.

— Ще ти помогна — предложи Дарт.

Браг поклати глава с отвращение.

— Нека ти напомня нещо: тази вечер не съм на повикване.

Извадиха две тежки чанти от багажника на Браг. Дарт правеше отчаяни усилия да прикрие вълнението си. Убеден, че най-после беше разбрал всяко от самоубийствата, единствено Браг беше в състояние да потвърди правилността на изводите, за него и за самия Браг. Но за да бъде резултатът истински, налагаше се да измами Браг.

— Къде са другите? — попита Браг.

— Не съм съобщавал за визитата си — отговори Дарт, като го водеше нагоре по стълбите.

— Тук мирише на пушек — наостри нос Браг докато се изкачваше бавно. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме извикал на място, където е станало произшествие, без да си предупредил никого?

— Точно така.

Браг премина през вратата на апартамента и сложи чантите на земята.

— Това не е в твой стил, Айви.

— Не е.

— Виж какво, ако се шегуваш с мен…

— Не се шегувам. Нуждая се от най-добрия и това е всичко — каза му Дарт.

— Да, добре, най-добрия — повтори Браг саркастично. — Откога не съм пипал нищо, Айви? Отговори ми на това.

— Ти си най-добрият специалист, Теди.

— Гледай си работата. — Браг се наведе над чантите. — Ти си помощникът, мога това да ти кажа. Излиза, че сме отбор от двама. — Той си сложи ръкавиците и започна работа.

Дарт въздъхна с облекчение.

Четиридесет минути по-късно Браг седна явно изтощен.

Беше изследвал подробно всеки детайл от сцената на произшествието, като на всяка крачка събираше и слагаше в торбички каквото го интересуваше. Той беше особено заинтригуван от откритието си, че килимът под счупения прозорец личеше да е чистен с прахосмукачка. Беше отправил към Дарт многозначителен поглед, който детективът разбра напълно.

Браг си прибра работите, като се грижеше десетината торбички да бъдат отделно една от друга. После седна на един плетен стол. Дарт се подпря на стената.

— И? — попита Дарт.

— Ще ти кажа, разбирам какво е било това, което ти е издуло панталоните. Попаднах на стъкло от счупения прозорец — от вътрешната страна, на килима — което означава, че престъпникът най-вероятно е влязъл през изхода за пожар. Кал и известен познат органичен материал — според мен изглежда да са същите онези кипарисови иглички — тези от подметките на обувките му — добър подкрепващ материал. Всичко това на едно място, което има вид на почистено — отново познато. Може би ще намерим сол и пръст за саксии в крайна сметка — предполагам, че ще намерим. Но намерих синтетични материали и това прилича на памучни влакна върху това място, което значи, че имаме проблеми по определянето на времето — точно както при самоубийството на Харолд Пейн.