— Ще разбереш. Поне ако ти е останал малко разум, ще разбереш — добави той. — Не мога вместо теб да върша шибаната ти работа, момче. Казах ти го. Бих искал да мога. Но тогава няма да издържиш на напъна, нали? Трябва да свършиш тази работа сам. Трябва да отклониш енергията от малката глава и да я насочиш обратно към голямата.

Къса пауза и гласът продължи:

— Това, за което искам да размислиш, Айви, е — и което искам да запомниш, е следното: ти гледаш това, което знаеш, това, с което си запознат, вместо да се поровиш и да откриеш истинската причина. — И приключи: — Да откриеш, че всичко е свързано.

— Генната терапия — промълви Дарт.

— Може би наистина слушаш. — Той додаде: — Може би трябва да ти се обадя пак. Знаеш как обичам да действам, сам.

— И така, ти си запалил колата ми? — изрече Дарт силно разгневен.

Той понечи да се обърне, но Зелър го спря с едно строго:

— Недей! — И после: — Не е безопасно.

— За теб?

— Това са убийства, Айви, но не е това, което ти мислиш. Аз знам какво си мислиш. Напиши си шибаното домашно. Направи услуга на двама ни.

В далечния край на уличката спря стара очукана кола. Не полицейска кола, не пожарна. При мигащите светлини Дарт не можеше да различи цвета, нито да огледа лицето на човека, който отвори вратата на колата и бързо погледна навън, преди да се прибере отново вътре и да отпраши, когато един полицай го приближи и му нареди да се отстрани.

— Виждаш ли това? — попита Зелър. — Те преследват мен, Айви. Защо? Защото знам истината — защото открих истината! Открий я, по дяволите. Напиши шибаното си домашно.

Дарт каза тихо:

— Хормоните. — Той почака една секунда, обърна леко главата си и добави: — Някакъв вид лечение.

Зелър не отговори.

За втори път Дарт направи опит да се обърне, очаквайки, че ще му се попречи, но вместо това забеляза тъмните сенки непосредствено зад себе си, които се накъсваха единствено от ритмичния хипнотичен пулс на светлините от колата на спешната група.

Зелър беше изчезнал — беше се изпарил, въпреки че Дарт все още чуваше шепота му над рамото си.

Неговият учител. Неговият наставник.

Изчезнал.

Неговият убиец?

За част от секундата Дарт се усъмни дали не беше си представял целия този разговор. Той отново огледа около себе си, като внимателно търсеше някакво възможно скрито място.

Изчезнал.

Това са убийства, Айви, но не е това, което си мислиш.

„Лъжи!“, помисли Дарт. „Трикове! Той си играе с мен.“

Открий я, по дяволите! Напиши си шибаното домашно.

Дарт почувства гадене в стомаха си. Пушекът се издигаше като спирала в нощното небе, а след малко той също беше изчезнал.

По време на прехода между дневните и нощните дежурства детективите работеха слабо, понякога заспиваха на бюрата си, както водеха разпити или даже по време на телефонни разговори. Вкиселяваха се, избухваха. Групата на Хейт, която включваше Дарт и Ковалски, току-що беше застъпила между полунощ и сутрешната смяна и преминаването през помещенията, заемани от отдела за престъпления срещу личността, беше като преминаване през минно поле. На всичко отгоре сградата беше в ужасно състояние, имаше теч, който, както изглежда, никой не беше в състояние да спре, и в далечния ъгъл до машината за кафе бавно, но постоянно капеха капки в голям бял пластмасов леген. Непрекъснатият шум беше източник на постоянно раздразнение. Към него се прибавяше и обичайният при работа шум, към който Дарт и колегите му бяха отдавна привикнали.

Дарт имаше грижата за случай в северния край на града — наръгване в домашни условия, негърка беше убила пияния си любовник. Чувстваше се щастлив, тъй като това беше ранно повикване, в осем и тридесет вечерта, и името му отпадаше от телефонния списък. Остатъкът от нощта щеше да премине в написване на безпроблемен доклад, в разговор с прокурора и в очакване на изгрева, след което щеше да бъде свободен.

Беше стигнал до средата на доклада си, когато познатите шегички се изтощиха и свършиха и се възцари тишина. Измина съвсем малко време, докато това се почувства, и тогава Дарт вдигна глава и се завъртя в креслото си, за да види Гини Райс, която стоеше на вратата. Всички в отдела бяха следили отблизо драмата на техния разрив и неочакваното й появяване беше успокоило колегите му.

Тя носеше кафяв панталон и бяла блуза под зелен пуловер. Имаше две обици на лявото си ухо и огърлица, която представляваше малка златна верижка.

Дарт стана от мястото си и я приближи, за да я поздрави, правейки това с възможно най-спокойния си глас.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Дарт. Някъде, където да можем да поговорим?

Той я отведе в стаичката и двамата седнаха до издрасканата маса, където лежеше отворен един брой на „Оръжия и амуниции“.

— Може би съм малко загазила — започна тя. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че е като леко зашеметена или преуморена. Не беше много наред.

— В какво се състои бедата?

— Може и да е нищо.

Той взе ръката й в своята, беше много объркващо. Чудеше се как след болката, която му беше причинила, беше способен така мигновено да се почувства добре с нея.

Тя продължи:

— Новите полици. Помниш? Добрах се до сметки…

На два пъти Дарт я беше прикривал, беше й помагал да се измъкне от неприятности със закона, само за да бъде заловена трети път. Това доведе до федерална присъда, нещо, което Дарт не можеше да промени. Сега той се чувстваше виновен за това, че беше поискал от нея да свърши тази работа.

— Излиза, че има десетки нови сметки, всички платени от фондове трансфери от една и съща сметка. Корпоративна сметка в Юнион банк.

— Десетки?

Тя кимна.

— Всичките на мъже и въпреки че не съм ги проверила всичките, знам, че най-малко трима от тях имат съпруги, регистрирани в системата като жертви на насилие.

Тестовете, помисли Дарт. Не каза нищо.

— Мисля, че е станало това, че навлизайки в Юниън тръст, съм нахлула през защитна врата.

— Нахълтала си в банка.

— Електронно — уточни тя, добавяйки като самозащита: — Как иначе бих могла да разбера кой е платил всичко по застраховките?

— Било е претърсване — промърмори той, предполагайки, че осигуровката е била използвана като подтик за добиране до обекти за тестуване.

— Какво?

— Няма значение — махна с ръка той.

— Мислех, че имам на свое разположение дупка в стената — обясни тя. — Мислех, че съм влязла много чисто. Но може би на излизане съм стъпила върху нещо. Не знам. Знам само, че моят софтуер откри, че съм под наблюдение.

— Следили са те? — възкликна той.

Тя кимна.

— Изглежда знаят какво съм търсила.

— И ти дойде направо тук?

Лицето й стана много сериозно.

— Не трябваше да постъпвам така, нали?

— Човек никога не знае — проточи Дарт. — Съмнително е дали са те поставили под физическо наблюдение. Ако бяха федералните…

— Щяха да ме арестуват — довърши тя. — Разбираш ли? — Наклони се напред. — Тази е една от причините, поради които дойдох направо тук. Надявам се — по дяволите, моля се на Бога, че може би при вас ще се намери някаква постановка, нещо по-леко… Защото иначе…

— Това е работа на частна фирма — каза той.

— Да, частна. И какво, те могат да ми разгонят фамилията в съда. Предпочитам да си имам работа с вас, отколкото с някоя корпорация.

— Могат да те преследват по един или друг начин, но няма да го направят. — Корпорациите рядко прибягваха до услугите на съдилищата. Те огласяваха случая и демонстрираха, че системата им е уязвима на електронна атака. Предпочитаха да не се вдига шум, като често пъти се отказваха от всякакви обвинения, като в замяна се задоволяваха с някаква мярка срещу извършителя на пиратското деяние. При случай въпросният нарушител получаваше предложение за работа от същата тази компания. Той й напомни: — И не е добре да си имаш работа с нас, защото си в изпитателен срок. Едно второ осъждане…