Ковалски го прекъсна нервно:

— И така, съпругата се е шибала с градинаря в кабинета на дядката и са преобърнали всичко. После са почистили, но не много добре. Може би дядката е разбрал и си е пробил капака с куршум.

Браг кимна в знак на съгласие:

— Би могло да е така, но градинарят е приготвил лехите за зимата преди три седмици и претърсването на помещенията не показа наличието на такава пръст. Лехите са били наторени обилно. Посипани са били с овесена слама. Във филтрите не се намери нищо. — Той се поколеба и добави: — Ето до какво се добрахме. — Той показа прозрачен пластмасов контейнер. Вътре имаше малки сини кристали. — Това съдържа сол и тор и се продава като размразител. Синьото се добавя за пазарни цели. Сместа разтопява леда, но не убива растенията, цветята или тревата. — Обобщи: — Три неща — игличките, пръстта и каменната сол. Това ще стигне, Айви, стига само да ми доведеш някой заподозрян.

Неизказаното съдържание на тези думи заинтересува Дарт повече от фактите: Тед Браг беше посветил необичайно много време за този случай, който иначе би минал за незначителен. Неговият малоброен съдебномедицински отдел беше оживено място; бързаха да приключат колкото може по-бързо с разследванията. Браг или неговата асистентка Саманта Ричардсън се бяха връщали към случая „Пейн“ вероятно повече от един път в търсене на улики. Това показваше на Дарт колко несигурен беше този човек с неговите разкрития.

Всичко, което Браг можеше да направи, беше да представи доказателствения материал с надеждата да заинтересува водещия детектив. В последна сметка това дали да продължи по този материал, беше работа на водещия детектив. Той ясно виждаше в Ковалски слабото звено на веригата.

— И така, какво точно казваш — попита риторично Ковалски и продължи като отговор: — Това, което казваш, е, че някой си е влязъл в къщата през заключен гараж и е свършил известна домакинска работа, преди да си отиде, след което нашият приятел Хари Пейн гръмва шапката си с деветмилиметров. Пропускам ли нещо дотук? — Той се обърна към Дарт: — Това ми прилича на купчинка прясна биволска тор — без да се обиждаш, Теди. Ти какво мислиш? — попита самоуверено Дарт.

Дарт се колебаеше.

Ковалски продължи:

— Да вървят по дяволите игличките и проклетата пръст. Винаги там, където е извършено престъпление, има боклуци, за които не може да се намери обяснение. Прав ли съм?

— Вероятно си прав — призна Дарт. — Какво ще правим с това? — попита той Браг.

— Какво ще правиш с това е твоя работа — напомни му Браг, явно силно разстроен. — Казвам ти само какво съм намерил.

— Ти какво би правил с това? — повтори Дарт.

Ковалски започна да поклаща тялото си нервно.

Браг мислеше върху зададения му въпрос, той потърси погледа на Ковалски, а след това на Дарт.

— Вероятно ще отида при някой ботаник. За идентификация на органичната материя. Това може или не може да ни каже нещо. И мисля, че ще пратя хора в къщата на Пейн, които да извършат допълнително изследване между входа от гаража към кухнята и вратата към кабинета.

— Но гаражът е бил заключен — протестира Ковалски.

— Не мога да оспоря това — съгласи се Браг, — но Айви ме попита какво бих направил и аз казвам, че бих направил точно това.

— Да, добре — проплака Ковалски. — А аз казвам, че трябва да се забрави това. Не заслужава внимание, момчета. Човекът изял един деветмилиметров и това е всичко. Ако искате да се занимавате с глупости, ваша работа. Аз ли? Аз си имам друга работа. — Ковалски отмести гъстата си черна коса от челото с месестата си ръка и приключи: — Довиждане.

Дарт забеляза, че преди да е излязъл от лабораторията, вече беше захапал цигарата.

Браг каза:

— Когато се случи нещо такова, знаеш кой бих искал да е все още тук.

— Да, знам. — Дарт почувства в стомаха си болка. „Знам, помисли той в себе си. И може би той е по-близо до тази работа, отколкото предполагаш.“

Малката около два акра, покрита с трева площ, покрай западния бряг на Кънектикът Ривър технически представляваше част от крайречния парк, макар и не пряко свързана с него. Точно тази част се намираше под моста Чартър оук, сравнително нова структура, свързваща Хартфорд и Източен Хартфорд. Кафявата повърхност на реката отразяваше сивото небе и деликатните силуети на заспалите дървета, които очертаваха бреговете й. Прелитайки шумно, две гъски стигнаха до самия център на водния път. Студеният ноемврийски въздух беше причина Гини да бъде облечена със зимен вълнен пуловер и да се движи с вдигната яка. Тя носеше зелен шлифер, незакопчан до края, зелени боти с кожени връзки и чифт малки розови ръкавици. Зимната река беше по-спокойна, отколкото през пролетта или лятото, безмълвна, като че ли спеше в очакване на покривалото си от лед, което вече беше започнало да настъпва по краищата.

Дарт пое дълбоко въздух.

— Изглеждаш разтревожена. Какво не ти е наред? — Предполагаше, че я познава достатъчно добре, за да я пита това, въпреки че въпросът му говореше за интимност, с която тя точно в този ден не можеше да се съгласи.

— Нищо.

— Ако е нещо лично?

— Не е — пресече го тя рязко.

Той се чувстваше в значителна степен част от нея и затова не можеше да стои настрана от напрежението, което я беше обзело. То преминаваше в него и бавно стягаше гърлото му, като ограничаваше дишането му и увеличаваше пулса на сърцето му.

— Името на тази жена, което ти ми даде, Даниел Пейн — каза тя, говорейки за съпругата на покойния Харолд Пейн, — е в системата като жертва на домашен тормоз.

За Дарт това потвърждаваше, че съществува поне един достъпен за проверка начин, по който убиецът да идентифицира жертвите си — това не можеше да се обясни със съвпадение. Втората част от списъка на жертвите изглеждаше свързана с осъждани закононарушители. Той каза:

— Можеше да ми го кажеш по телефона.

— Работата е по-сериозна. По-сериозна, отколкото мислехме. По-объркваща.

Тя не обичаше да й вадят душата и затова той я изчака, но тревогата му пречеше да бъде спокоен.

Тя продължи:

— Твоите приятели Стейпълтън и Лорънс, и двамата неотдавна са сключили големи здравни застраховки. Двеста и петдесет доларови вноски. Този вид полици, които се свързват с много богати хора. И двамата в рамките на три месеца до самоубийствата им. И двамата преди това не са имали застраховки. Това, което ме порази, беше твоят приятел Харолд Пейн…

Престани да ги наричаш мои приятели, му се поиска да се оплаче.

— Той е имал полица, но тя е била при вноска хиляда. Точно преди три месеца той я променил на двеста и петдесет долара.

Дарт не знаеше как да се ориентира в тази информация. Мислейки на глас, той промърмори:

— И тримата самоубийци са имали нови или наскоро променени застраховки.

— Да.

— Което ги свързва.

— Абсолютно — съгласи се тя.

На Дарт му се струваше, че това е още един начин, по който един убиец би могъл да идентифицира жертвите си, а това на свой ред го безпокоеше, тъй като Гини беше проверявала същите база данни.

— Защо? — попита той, все още озадачен.

— Нямам представа. Но може да се допусне, че някой е купувал тези полици за тях и ако случаят е такъв, възможно е да успея да открия кой е той, като намеря достъп до сметките.

— Можеш ли да го направиш?

— Това са компютри, Дарт. Всичко може да се направи.

— Безопасно?

— Още лекции?

Тази забележка го ядоса и за момент той се почувства изкушен да й каже нещо, но се въздържа, като захапа устната си.

— Може би някоя от компаниите е провеждала някакъв вид маркетингова кампания.

— Като предлага застраховки за биячи на съпруги и осъждани сексуални насилници?

— Демографските данни са сходни — каза той, досещайки се веднага, че разточителният начин на живот на Пейн го отдалечава от Стейпълтън и Лорънс. — Не знам — отстъпи Дарт.

Тя му подаде голям плик: