— И ето за какво трябваш — повтори Браг.

— Искаш да хукна да търся разни дървета? — попита Дарт объркан.

— Дървета, сол и почва — напомни Браг. — Имаме всичките три в комбинация. Това представлява сигурно указание. И не аз, а твоят прекрасен сержант Хейт иска това. Ако искаш да се оплачеш, качи се горе.

— Не, благодаря.

— И аз мисля така.

— Бих могла да помогна след работа — предложи Ричардсън на Дарт.

— Не, не можеш — противопостави се Браг.

В очите на жената имаше нещо, което казваше, че това няма нищо общо с листата от плешив кипарис и Дарт го почувства остро до пръстите на краката си.

— Би ми било приятно — каза той, без да знае откъде бяха дошли думите му.

— Добре — кимна тя.

— Не е добре — сопна се Браг.

— Гледай си работата — промърмори Дарт, макар и с добро чувство и Браг му отговори с нещо като усмивка.

Детективът сгъна внимателно факса и го мушна в джоба си. Когато напускаше лабораторията, той все още чувстваше погледа на Ричардсън, който дълбаеше дълбоко в него.

Усещането беше приятно.

В седем и тридесет през една студена ноемврийска вечер час и половина след края на дневната смяна Дарт и Саманта Ричардсън бяха тръгнали на лов за плешиви кипариси из посочените къщи. Сам взе Източен Хартфорд и най-голямата концентрация на дървета — седем на брой. Дарт взе града.

Обитателите на първите две от четирите места учтиво обясниха на Дарт, че никога не са чували за такова нещо и му предложиха да огледа наоколо, което той и направи. Излезе, че няма никакви плешиви кипариси. Той се свърза със Сам по клетъчния телефон и тя му каза неохотно, че списъкът е бил съставен преди около седем години. Много от дърветата можело вече да са мъртви, и още по-лошо, през последните няколко години може би са били засети други, които не са включени в списъка.

На вратата на третата къща се появи възрастна жена със синкава коса и внушителна обиколка на талията. Тази къща, която беше по-близо до Източен Хартфорд, решително беше по-хубава в сравнение с първите две. Тя имаше малък заден двор с малък фонтан, но кипарисът беше открит вътре в къщата, което настрои Дарт скептично относно възможността тази находка да го отведе до посетителя на Пейн. Безплодността на търсенето започна да го уморява. Чувстваше се потиснат — нищо не се връзваше, той работеше с хрумвания и почти без веществени доказателства. Ето какво правеше тук, преследваше едно дърво! Чувстваше се като идиот.

В девет вечерта Дарт се свърза отново по телефона с Ричардсън, която съвсем не можеше да се похвали с по-добър късмет. Тя го информира, че има намерение да се прибере вкъщи и да предприеме нов опит на следващия ден. Дарт си беше обещал последен опит, но той също се отказа.

След работа следващата вечер, малко след седем часа Дарт се отправи към южния Поуп парк, за да огледа последния от четирите си обекта. Въпреки че се намираше само на няколко пресечки от анклава Тринити колидж, адресът Хамилтън корт му беше непознат и не принадлежеше към местата, които Дарт би искал да посещава сам нощно време. Беше опасно по тези места, а близостта с Поуп парк създаваше известно напрежение. До северната граница на парка улицата, наречена Парк стрийт, беше с посока изток-запад и нощем беше най-опасната от всички улици в града. Тук можеше да се намерят всякакви наркотици и огромно количество оръжия. Когато патрулна кола минаваше по Парк стрийт, в нея имаше сериозно въоръжена и готова за схватка команда.

Хамилтън корт се оказа мръсна, тясна алея с дължина по-малко от петдесет ярда, която разделяше на две един стръмен наклон и свързваше Хамилтън стрийт с Парк теръс. Дарт зави и навлезе в улицата и продължи да кара, като не му се искаше да паркира, нито даже да намали скоростта. Четири разнебитени къщи, оградени с порутени огради, очертаваха алеята, по две от двете й страни.

Отминавайки ги, Дарт се надяваше, че входът към тези къщи би могъл да бъде на Цион, в горната част на възвишението, но той премина през алеята два пъти и реши, че единственият достъп до тях беше покрай Хамилтън корт. Къщата с номер единадесет беше бледожълта, прозорците на приземния етаж светеха. Гниещата дървена облицовка някога е била бяла.

Дарт паркира и заключи колата, като остави мотора да работи, доволен от това, че имаше два ключа точно за тази цел. Той извади полицейската си карта и окачи верижката й около врата си с надеждата, че един стрелец би помислил два пъти, преди да катурне ченге. Убийците на полицаи нямаха дълъг живот, след като веднъж попаднеха в хартфордските затвори. Той тръгна по изкривените стълби с енергични бързи движения, като държеше очите си отворени за всичко наоколо. „Глупав нощен час за това място“, помисли си той с разтуптяно сърце и с ръка, готова да извади пистолета. За това място важеше законът „първо стреляй, после задавай въпроси“ — този закон не се харесваше много на Дарт, но му беше ясен.

Той почука енергично и зачака. Никой не отговори. „Нямам нищо против“, помисли той, поемайки обратно към очакващата го кола.

Когато кракът му се намираше на второто стъпало, той чу и почувства, че нещо проскърцва под обувката му и алармената инсталация в полицейския му мозък задейства. Беше готов да приеме това за стъкло, но не беше стъкло. Почти като стъкло, му подсказваше чувството. „Не спирай!“, предупреждаваше го същият вътрешен глас. Но той спря. Стълбището се оказа твърде тъмно и той извади малкия си джобен фенер, проклинайки се за това, че е такова момче скаут, и освети стъпалото. Снопът светлина попадна върху малки бели камъчета, подобни на звезди в нощно небе. Но камъните не се разпрашаваха като тези и затова Дарт се вгледа по-внимателно, без да престава да поглежда над рамото си, да не би да бъде нападнат. Предпазливо коленичи, протегна ръка и внимателно стри между пръстите си няколко зрънца. Същата алармена система зазвуча при този контакт: Каменна сол!

Браг беше свързвал каменната сол със самоубийството на Пейн — с възможния посетител на Пейн — и въпреки че настроението на Дарт би могло да се повиши при такова откритие, в този квартал, на тази улица, в този нощен час той почти искаше кракът му да беше пропуснал стъпалото.

Мак се опита да излае от волвото и лаят му прозвуча като недобре затворена прахосмукачка. Дарт погледна, за да разбере дали това не беше предупреждение, но реши, че просто старият Мак копнее за компания, че иска да си ходи вкъщи. И аз, момчето ми.

Дарт сложи праха върху дланта си и насочи към него лъча на фенерчето. Водно синя багра — точно както беше го описал Теди.

На теория, тъй като Хамилтън корт 11 фигурираше като къща с плешив кипарис, след това откритие Дарт имаше два от трите елемента, идентифицирани от Браг. Детективът в Дарт не можеше да игнорира това. Все едно дали му харесваше, или не, но прокълнатата стара къща изглеждаше неумолимо свързана с Харолд Пейн. Той пусна щипката сол в горния си джоб, насъбра смелост и реши да огледа наоколо.

Тесен черен път преминаваше успоредно на сградата и стигаше до разнебитена дървена ограда, която някога е била боядисана в зелено. След като нямаше законно право да влезе и като не забравяше, че Хамилтън корт 11 може да се окаже нещо ценно, Дарт предпочете да остане навън, но намери място в съсипаната ограда, откъдето да може да погледне. Мястото беше тъмно и беше необходим един нервен момент, докато очите му привикнат. Освен тревога той чувстваше и възбуда.

Тъй като не можеше да види нищо, той насочи светлината от фенерчето си и това, което видя, го накара да ахне. Някогашната градина сега представляваше занемарено и опустошено място. Легналата на земята с мокри и избелели букви книжна торба беше цъфнала като разлагащ се труп и съдържащата се в нея пръст се беше разпиляла върху пътеката към малката задна веранда. Третият елемент, който Браг беше описал! Вляво от това място стърчеше щърбаво дърво с голи клони, в основата на което — и фактически разпилян навсякъде, включително и на мястото, където беше застанал Дарт, се виждаше килим от малки игли, някои с убито зелен цвят, други кафяви и кехлибарени. Плешив кипарис, Дарт беше сигурен, въпреки невежеството си. Той събра малко от падналите иглички и ги постави в джоба си.