— И всичко това без заповед — прекъсна го Хейт.

— Това ми е ясно — смотолеви Ковалски.

— И ние трябва да повярваме на това? — попита Хейт.

— Какво ми пука от тази работа, сержанте? Така стоят нещата.

— Внимавай! — предупреди го Хейт.

— Ключът за задната врата? — попита Дарт.

— Висеше на гвоздей, точно където информаторът ми каза, че ще го намеря.

— Боже, каква гадост — изохка Хейт. — А какво ще кажеш за това? — каза той, сочейки торбата на масата.

— Той ми каза къде да намеря и това — избъбри неохотно Ковалски. — Знам, че звучи лошо…

— Звучи ужасно — коригира го Хейт. — Невъзможно е по-точната дума.

— Така стана — каза Ковалски с глупав вид.

— Щуротии — възкликна Хейт. — Това са щуротии на квадрат, Ковалски, и това е ясно на трима ни. Говори ясно, приятелче, защото иначе лошо ти се пише.

Дарт в желанието си да успокои обстановката попита:

— Какво каза информаторът за това съдържание?

— Каза, че има нещо интересно за мен във връзка със самоубийствата. Каза, че има нещо скрито, че е замесен някакъв убиец. Каза, че там има неща, които ще изяснят цялата работа и че ако това ме интересува, е най-добре да си размърдам задника и да отида до Хамилтън корт. По дяволите, това ми се видя много изгодно — оплака се той. С плачлив глас додаде на Хейт: — Изглеждаше обещаващо, сержант. Можех ли да знам?

— Знаеш, че има такова нещо като заповеди, за бога! Процедура. Господи, ти си негодник. — Той се поколеба за малко и продължи с висок глас: — Лично аз не вярвам на нито една твоя дума, детективе. Нито на една. Ти си нещастие за този отдел, шибано ченге, и когато свърша с теб, ще останеш с пръст в устата или ще попаднеш в затвора! Сега кажи ни какво, по дяволите, смяташ да правиш, кой е този Уолъс Спарко и как да си обясним участието ти, защото иначе ще предприема действия срещу теб и те очаква рае и номер, приятелче.

Ковалски побледня. През всичките години на службата си Дарт не беше виждал този човек да губи цвета си. Въпреки това той се облегна с две ръце върху масата и изрече спокойно:

— Бях потърсен по телефона от доносник.

— Доносник, за когото никак не беше чувал преди — притисна го Хейт.

— Да. Но той знаеше за самоубийствата. Изглеждаше, че знае какво говори. Каза ми, че това ще ме заинтересува. Каза ми къде е ключът. Каза ми какво ще намеря. Аз тръгнах по следата. След това се появихте вие — погледна той Дарт. — Да ме вземат мътните, това е всичко, което знам.

— Без заповед! — възмути се Хейт.

— Знам, знам.

— Тия работи тук не ни вършат работа! — изрева Хейт, сочейки масата. — Вероятно това са ключови данни за шибаното разследване и не ни вършат никаква работа!

Едва сега, когато Хейт се изказа толкова сбито, на Дарт му стана ясно. Не можеше да го спомене пред другите — те нямаше да повярват. Човекът беше Зелър. Той беше намерил начин да обезсили уликите. Знаейки, че Ковалски ще налети като муха на мед на всичко, което изглежда лесно, той го беше превърнал в пионка и използвал.

Дарт се изправи.

— Ти пък къде отиваш, мамка му мръсна? — прогърмя Хейт.

— Трябва да свърша една работа.

Томи Темпълтън не обичаше да го будят в четири сутринта. Със ставането си от леглото той беше запалил цигара и сега, когато отваряше вратата, тя се люлееше между устните му. Носеше сини боксьорски шорти.

— Какво искаш, по дяволите? — сопна се на Дарт.

Детективът му подаде един плик.

— Трябват ми пет, може би десет минути от времето ти.

— Приличаш на шибана нинджа.

— Беше дълга нощ. Хванахме Ковалски в капан. Страхотна каша.

— Влизай. Почакай да сложа кафе. Не мога да мисля без кафе.

— Аз ще се занимая с кафето. Ти се погрижи за това.

Темпълтън отвори плика. Оттам измъкна черно-бяла снимка пет на седем и я заобръща.

— Уолтър Зелър? Какво значи това, по дяволите?

— Можеш да направиш това, което правиш, в обратен ред, нали?

Темпълтън изглеждаше озадачен.

— Казвам ти, трябва ми кафе. Тук имаш преимущество над мен.

— Онези рисунки.

Темпълтън погледна отново снимката намръщено.

— Разбира се.

— Имам снимка от шофьорска книжка и рисунката, която направихте с момичето.

— Да, и какво?

— Мисля, че и на двете е Зелър — поясни Дарт. — И това не е за обществена консумация.

— Дяволите да ме вземат — кресна Темпълтън. — Не ми трябва кафе. Сега съм буден.

Десет минути по-късно двамата заеха местата си пред монитора на Темпълтън. Художникът старателно увеличи снимката на Спарко и я наложи върху сканирания образ от полицейската карта на Зелър. Лицето на Зелър се помести перфектно в това на Спарко.

— Цялата работа е в разстоянието между очите и слепоочията — обясни художникът. — Това са две дадени величини, които не могат да се променят.

Той обработи с малка писалка върху една дигитална подложка и внимателно изтри челюстите на Спарко, изтъни издутите му устни и намали торбичките под очите. След миг на екрана беше останало само лицето на Зелър.

— Струва ми се, че ще получиш златна звезда, Дартели.

— Ами ако не ми трябва? — изсумтя Джо Дарт.

След като Бъд Гормън се добра до предишната работа на Зелър в „Проктор секюрити“, Дарт се залови с Тери Проктор.

Охранителната фирма заемаше горните два етажа на четириетажна стъклобетонна сграда на Асайлъм стрийт. Секретарката, която наближаваше тридесетте, беше със сив вълнен италиански костюм с черни копчета и бяла блуза, закопчана в яката. Секретарят в офиса на Дарт беше сержант ирландец с брадавица на брадичката и намръщена гримаса на лицето си. След неколкоминутно чакане Дарт беше отведен по един коридор с грамоти по стените и черно-бели снимки на големи градове по света. Теди Проктор се мислеше за важна фигура в системата на охранителната дейност, а в същото време беше съвсем дребна риба. В големите фирми като „Крол асошиетид“ никога не бяха чували за него, нямаше и да чуят. От офиса му се виждаше част от река Кънектикът, кафява и ленива, и изглед от голи дървета, между които имаше тук-таме сгради. Беше декориран като евтино кафене. От скрити тонколони се чуваше музика, от която на Дарт му се повдигаше леко. Той почти очакваше да се появи някаква келнерка.

Проктор беше с груби, но красиви черти, малко над шест фута висок, с пронизващи сини очи и широки рамене, но се обличаше като търговец на коли втора употреба. Имаше позлатени копчета за ръкавели и черни очила, прорязани от бифокална линия. Прическата му подхождаше на очилата, същото можеше да се каже за усмивката му и всичко останало.

Дарт се отпусна върху една кафява кушетка, която просъска под него като змия. Проктор взе в ръката си едно дистанционно управление, насочи към стената и музиката спря. Слава богу!

— Допуснах, че може би търсиш работа — започна Проктор. Той подходи към Дарт в стила на луд мъжкар, който се опитва да го съблазни с перспективата за хомосексуална проституция.

— След напускането на отдела Уолтър Зелър е работил при теб — не му обърна внимание Дарт.

— Това, че попаднахме на Уолтър, беше голям удар — изгледа го спокойно Проктор, въпреки че на Дарт му се стори, че го изрече доста нервно. — И голямо разочарование, когато напусна. Но още веднъж, при всичко това, което му се беше случило в личен план, няма нищо толкова чудно. Не съм сигурен, че някога ще се чувства щастлив в частния сектор. — И продължи наставнически: — Някои хора не са създадени за тази работа. Не казвам, че е по-лесно или по-трудно от това, което ти правиш сега, всичко е съвсем различно. — Той си поигра с ръчния си часовник — също позлатен, като на места покритието се беше износило.

— Мога ли да попитам каква му беше работата при теб?

— Разбира се, че можеш да питаш. — Той предложи усмивка като тези от рекламите за паста за зъби и отправи към Дарт покровителствен поглед. — Стига да мога да отговоря — продължи, а усмивката остана върху лицето му. — Най-важното нещо за всяка частна охранителна фирма е дискретността, детективе — крайъгълният камък в нашия бизнес. Убеден съм, че ме разбираш.