Навън беше тъмно и много студено и Уолъс Спарко чувстваше как сърцето на Уолтър Зелър удря силно в гърдите му, като че ли дрогираният беше той. Не чувстваше нищо от съжалението, което по неговите разбирания всеки нормален човек ще изпита, но се спря, преди да обяви себе си за луд. Обратно, той не изпитваше никаква суетна гордост от работата си — това беше нещо, което трябваше да се направи, това беше всичко, някой трябваше да се погрижи за изхвърлянето на боклука. „Без такива като Давид на този свят, помисли той, Голиатовците щяха да правят каквото си искат.“

Зелър издърпа гуглата върху сивата коса и шапката за бейзбол на Спарко и заприлича още веднъж на палач или на францискански монах. Наложи си да върви бавно надолу по стълбите, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си или да прилича на човек, който бърза.

Образът беше всичко. Едно театрално изпълнение: някой в ролята на друг, един живее, друг умира. Убийство, превърнато в самоубийство.

А Уолтър Зелър — творецът — не можеше да се види никъде.

Тед Браг беше коленичил до вратата на апартамента на втория етаж на Норич стрийт 21. За самоубийството беше съобщено в четири следобед, а Дарт беше уведомен малко след това.

Браг информира детектива:

— Една жена от апартамента на долния етаж е почувствала миризмата. Предполагам, че е на два дни.

— Кой направи огледа пръв?

— Аз — отговори зад него Грег Томпсън. — Току-що разпитах съседката. Не е видяла, нито чула каквото и да е. Само е усетила миризмата. Вони гадно — добави той.

Браг огледа стаята и каза на Томпсън:

— Това, което ще видим, и това, което ще намерим, е самоубийство — свръхдоза наркотик. Това, което търсим — поправи се той, — е убийство.

Томпсън изглеждаше затруднен.

— Кой казва това?

— Казват го данните — отговори Браг. — Мисля, че мога да ти покажа, но за това ще са необходими няколко часа и всеки, който идва и заминава, трябва да носи предпазни обвивки за обувките, мрежи за коса и ръкавици.

— Това никога няма да се случи — каза Томпсън.

— Така трябва да бъде — настоя Браг.

Дарт извади листа хартия от джоба на палтото си и го разгъна. Името на Грийнууд беше третото в списъка на Гини, където бяха тези със заплатени здравни застраховки от „Роксин“. Той беше отбелязал до името на Грийнууд, че няма телефон.

За Дарт стаята беше тъмна и студена, бремето за смъртта на този човек тежеше върху него. През последните два дни беше използвал този списък в опит да предугади следващото убийство на Зелър. Беше разговарял с шестима от списъка, съдържащ двадесет и четири имена. Денис Грийнууд нямаше телефон и Дарт, на когото кварталът не му харесваше, не беше отишъл там — не по време на нощната смяна. Сега Грийнууд беше мъртъв — въпреки че въпросът как точно Зелър е извършил това, все още беше загадка за него.

— Човекът е имал досие — докладва Томпсън на Дарт.

— Сексуални престъпления — уточни Дарт, загледан в сивото и с подути очи лице на мъртвеца.

Долната челюст на Грег Томпсън увисна.

— Но как, за бога, си го разбрал…

На Дарт му беше необходима подкрепата на отдела, ако трябваше да убеди доктор Мартинсън да прекрати клиничните изпитания, да предаде всички имена, а след това или Проктор, или полицейският отдел на Хартфорд да осигурят защитата на тези хора до арестуването на Зелър. Убийството на Грийнууд потвърди за Дарт, че това е единственият начин на действие.

По-лошо, сега трябваше да съобщи новината за участието на Зелър на Хейт, убедително и все пак много внимателно, без да споменава името на Зелър, без да поставя Хейт в положението, при което от него се изисква да направи съобщение относно Зелър пред вътрешния отдел и по този начин да загуби контрол. До действителния арест на Зелър щеше да е по-добре за него да се мисли като за Уолъс Спарко. Това щеше да държи настрани от разследването и вътрешния отдел, и шефовете. Ако преследването приемеше мащабни пропорции, Зелър нямаше никога да бъде хванат. Беше много предпазлив и умен.

Дарт чакаше до катедралата Крайст чърч. Не беше подходящо облечен за студеното време, движеше се напред-назад, краката го наболяваха, беше нервен и напрегнат, и мръзнеше. За една от първите църкви на готическия ренесанс, построени в новия свят, с острия си връх от кафяв камък, се говореше, че е била въздигната, с цел да посвети вярващите в божествените помисли. Помислите на Дарт бяха на по-вулгарно ниво, въпреки че погледът му беше отправен към небето и че молеше за помощ.

Джон Хейт трепна, когато забеляза отдалече Дарт. Човек, който обичаше да напуска офиса на Дженингс роуд и да не мисли повече за него, Хейт направи знак на жена си и сина си да влязат в църквата. Като приближи Дарт с решителен външен вид, той попита:

— Какво означава това?

— Трябва да говоря с теб.

— Синът ми за първи път взема участие в празненствата по случай Деня на благодарността. Тази вечер не съм дежурен. Смених…

— Знам — прекъсна го Дарт, — но трябва да бъдеш ти. Въпросът не може да чака до утрешната смяна. Съжалявам, сержант.

— Това са глупости — възрази Хейт. — Невъзможно.

— Има още едно самоубийство — информира го Дарт. — Още едно убийство — внесе той поправка. — Утре е петък и ние сме нощна смяна, така се пропуска целият уикенд, времето няма да е подходящо.

Хейт погледна наоколо. Махна с ръка на другите родители, които тъкмо пристигаха с децата си от предучилищна възраст. Изглеждаше затруднен и прошепна ядосано:

— Ама че шибана програма.

Вечернята беше току-що завършила и Дарт забеляза самотен свещеник при една от страничните врати. Той го приближи, показа му значката си и помоли да му се предостави само за няколко минути някаква стая. Свещеникът бързо се съгласи. Дарт махна с ръка на Хейт, сочейки му вратата, и сержантът приближи неохотно, като се извиняваше и жестикулираше почтително пред свещеника, който ги вкара в една малка зала, предназначена за църковния хор, с богата облицовка от черно дърво и изящен червен килим. На Дарт му беше интересно да види Хейт откъм по-смирената му страна, той беше по-религиозен, отколкото Дарт би могъл да предположи.

Хейт явно се чувстваше неуверено в тази обстановка. Голяма черна маса заемаше центъра, около нея имаше четири стола с високи облегалки. В главния хол пианист и китарист репетираха детските песни от програмата, която включваше „Фермата на стария Макдоналд“. Сцената беше донякъде сюрреалистична.

Дарт се погрижи нетърпеливият Хейт да седне на един от столовете, след което подпря рамото си на стената до някакви окачени тоги за хористите.

— Имаме трудна ситуация — започна той.

— Имаме психопат, който убива сексуални насилници, това е, което имаме — прекъсна го Хейт избухвайки.

— Ако беше толкова просто — проточи Дарт, изненадвайки Хейт и привличайки по този начин цялото му внимание.

— Продължавай.

— Трябва да внимавам за това, как ще се изразя.

— Имаш седем минути — каза той, поглеждайки часовника си, — иначе ще проведем този малък танц утре вечер.

— Имам списък с имена… Няма защо да знаеш откъде го имам. Стейпълтън, Лорънс, Пейн и днешната жертва Грийнууд, всички са в списъка. Има още двадесет. Имам основание да вярвам, че с подобен, ако не и идентичен списък разполага една компания за проучвания на лекарства, която се намира в Ейвън. Всички в списъка са мъже. Всички са обект на определен вид хормонална терапия — генетична терапия — която, както предполагам, има за цел да промени или елиминира насилническото им поведение спрямо жени.

Хейт имаше такъв вид, че можеше да се помисли, че някой му е ударил шамар, ако и двете му бузи не бяха еднакво зачервени. Той промърмори:

— Ще ти трябва известно време.

Дарт продължи:

— Вярвам също така — и мога да докажа някои неща — че индивид, който действа сам, извършва убийства, но ги прави така, че да приличат на самоубийства, за да попречи на тази компания да изнесе продукта на пазара. Неговата цел е лекарството да не издържи на клиничните изпитания. Сексуалните насилници да бъдат зад решетките, вместо да скитат по улиците, докато ги лекуват.