— Точно това ще направим сега — обясни той. — Ти и аз — додаде, като започна да сканира всяка от петте лицеви снимки, които Люилън Пейдж беше идентифицирала като мъжа, когото беше видяла до жилището на Джералд Лорънс през нощта на неговото обесване.

Люилън гледаше фотографиите на екрана пред себе си.

— Познаваш ли ги, Люилън?

Тя кимна.

— Сега ще видим дали не можем да ги комбинираме и да получим човека, когото си видяла. Съгласна ли си?

— Съгласна.

Темпълтън проведе дълъг разговор, който включваше внимателно оглеждане на всяка от снимките, като искаше от нея да идентифицира коя точно отличителна черта на коя от снимките е най-близка до човека, когото е видяла. Той започна с формата на главата. Люилън избра третия мъж. Томи Темпълтън постави върху лицето му черни точки, пропускайки косата, а след това натисна един бутон върху мишката и ги свърза всички помежду си. След няколко контролирани от мишката инструкции същото лице без коса и без уши се появи в едно празно квадратче в дъното на големия екран. Като начерта с мишката малък черен квадрат, той изтри съдържанието на самото лице и остана само формата на главата. Празната глава според Дарт, който стоеше зад двамата, изглеждаше странна и призрачна.

Аби погали ръката на Дарт, преплете пръстите си в неговите и двамата останаха в това положение.

— Брадичката не е както трябва — каза Люилън на бившия полицейски художник.

— Добре. Нека променим това. — Той изтри брадичката. — Хайде сега — покани, подавайки й специална писалка с прикрепен към нея проводник. — Искаш ли да я нарисуваш?

Тя опита няколко пъти и при четвъртия опит изглеждаше удовлетворена. Темпълтън за момент се занима с образа — окото му на художник знаеше как да го подобри — и в този момент тя съобщи:

— Така е добре. Стана много хубаво!

Работиха заедно с писалката и с мишката и се появиха два чифта очи, всеки от който според Люилън съдържаше нещо от човека, когото беше видяла. Темпълтън ги сля. Компютърът анимира прехода от снимка А към снимка Б, преминавайки през поредица кадри. При всеки следващ кадър очите от снимка А ставаха по-сходни с тези от снимка Б. Люилън разгледа всеки един от кадрите, избра един и тогава Темпълтън наложи тези очи върху празното лице. Дарт разбра, че това, което правеше, беше толкова ефектно, благодарение на непрекъснато сменящите се и леко променени кадри. При способа за възстановяване на чертите по описание свидетелят получаваше само възможност да избира между очи номер 1, очи номер 2 и тъй нататък. При морфологичния способ чертите от няколко различни лица можеха да се слеят в едно-единствено, като във финалната композиция нито една черта не е същата, както при която и да е от другите.

— Отделът трябва да притежава това нещо — се изтръгна от Дарт, когато лицето в квадратчето се превърна бавно в нещо различимо.

Погледът на Томи Темпълтън потъмня — настояванията за по-добра технология покрай всичко останало бяха допринесли за ранното му оттегляне.

Час по-късно лицето имаше очи, вежди и коса. Беше обявена почивка и всички излязоха навън, където Темпълтън изпуши три цигари една след друга. Люилън и Томи Темпълтън обсъждаха специалните ефекти на „Терминатор 2“ и „Джурасик парк“. Дарт следеше един малък самолет, който се отдалечаваше към хоризонта. Аби Ланг, която се беше загънала в палтото си като в одеяло, се опиваше от слънцето на късния следобед.

Работата беше подновена, като сега ударението падна върху носовете. Този път бяха необходими три последователни опита, за да се произведе нос, който можеше да задоволи Люилън, и то едва след като Томи Темпълтън го беше дооформил с една компютризирана въздушна четка. Дарт се беше отдалечил и разглеждаше художествените предмети и едва когато се върна, за да види докъде бяха стигнали, разбра, че очите му са познати. Това откритие го вледени. На заподозряното лице все още липсваха уста и уши.

— Добре ли си? — попита Аби.

Вън беше тъмно. Дарт не знаеше колко дълго време е прекарал потънал в размисъл, но във всеки случай не по-малко от четиридесет-петдесет минути.

Темпълтън и Люилън Пейдж взеха нова почивка, за да отморят очите си, а Темпълтън намери някакви бисквити, с които да се подкрепят. Когато двамата отново възобновиха работа пред компютрите, Дарт и Аби изведоха Мак на разходка. Мак вървеше като болен, куцукаше, каишката на врата му се люлееше.

— Искаш ли да прекараме заедно нощта? — попита тя.

Напоследък Дарт все повече искаше това. Не бяха говорили сериозно за отношенията си, но той често мислеше за нея и когато минаваха няколко дни, без да са заедно, тя му липсваше.

— Много бих искал — й призна.

— Чудесно. Аз също.

Той й каза, че ще трябва да остави Мак в апартамента си и предложи да похапнат нещо на връщане. Тя добави, че ще приготви пиле, ако той е готов да се погрижи за салатата и по този начин угощението беше планирано. Измъчваше го съзнание за вина. Гини му липсваше и той се мъчеше да разбере дали тя беше напреднала в задачата си да му направи списъка и мислеше за това, че не му се беше обаждала от няколко седмици.

— Умът ти е някъде другаде — разбра Аби.

— Само се бях замислил, няма нищо.

Върнаха се, без да говорят. Тя взе ръката му отново. Беше с ръкавици. Дарт — не.

— Бихме могли да имаме повече време като сегашното — каза тя.

Дарт не знаеше как да отговори на това и затова не каза нищо. Отведе кучето обратно в колата.

— Колко са децата, които растат като Люилън? — попита той тъжно. — Тя никога не беше виждала гора, освен по телевизията. Цялата й представа за външния свят е от телевизора. Що за общество създаваме?

— Спаси един живот и все едно, че си спасил целия свят — цитира тя.

— Умопомрачително е — отбеляза той.

— Тя никога няма да забрави този случай — промълви Аби. — Може би загубвайки Джери Ло, ние печелим Люилън Пейдж.

— Съмнявам се — поклати глава Дарт.

— Точно така — съгласи се тя. — И аз се съмнявам. Но ми беше приятно да го помисля.

Отново влязоха в къщата. Чуха гласа на Томи Темпълтън, който поздравяваше момичето. Двамата, все още в междучасие, разглеждаха едно книжле със снимки на диви животни.

— Искаш ли да видиш? — попита Люилън Дарт.

— Свършихте ли? — попита Дарт.

— Не съвсем — отговори Темпълтън.

Аби седна с момичето и книгата, а Темпълтън приближи Дарт и му направи знак да излязат заедно на верандата, което предизвика у детектива незабавна тревога.

Лицето на Томи Темпълтън, отчасти тъмно, отчасти светло, приличаше на маска и в очите на Дарт изглеждаше смутено.

— Наближаваме края — каза той, въпреки че думите му прозвучаха по-скоро като предупреждение.

— Какво има, Томи?

— Може би нищо.

— Какво?

— Не знам. Не съм сигурен.

— Лицето? — попита Дарт.

— Да.

— Изглежда познато — допусна Дарт.

Темпълтън кимна.

— Очите.

— Кой?

Темпълтън поклати глава.

— Кой, Томи? — повтори Дарт.

— Не се връзва, а освен това останалата част от лицето въобще не съвпада.

— Кой?

— Не мога да разбера — каза той, — но без съмнение са ми много познати.

Дарт кимна.

— Разбирам. Очите.

— Да. Странно, нали? — попита Томи.

Дарт не отговори. Попита:

— Можем ли да вярваме на това?

— Аз — да. Тя е добра — се чу като отговор, — което не е това, за което питаш, нали? Дали това е лицето, което тя е видяла, или е някой, когото е видяла след това и си е внушила, че е бил той? И двамата знаем колко може да се разчита на един свидетел, нали, Джо? Надеждни са колкото пощенските служби. Но тя има в главата си някакво лице — за това гарантирам. Дали е истинско или въображаемо, не мога да ти кажа.

Половин час по-късно Темпълтън извика Аби и Дарт в ателието си.

Със силно разтуптяно сърце Дарт приближи компютърния екран, но Темпълтън му направи знак да не отива там.

— Принтерът — каза Темпълтън, сочейки с пръст. — Увеличихме го. Тъкмо излиза.