— Йохансен! Ела насам! — извика един глас вляво от Дарт в момента, в който той излизаше в коридора.

— Идвам — извика в отговор пушачът.

На Йохансен, пушача, щеше да му се наложи да мине покрай асансьора, за да стигне до другия глас.

Детективът се върна в кабината и натисна бутона за затваряне на вратата. Нищо! Натисна го още веднъж и сега вече с резултат, въпреки че на Дарт му се стори, че вратата се затвори по-бавно от всички други врати на асансьори, с които си беше имал работа. Стъпките на двойката пушачи приближаваха бързо и съдейки по този шум, той реши, че ще стигнат до асансьора, преди вратата да се е затворила напълно.

Дръпна количката успоредно на страничната стена на кабината и се опита с тяло да прикрие вътрешността на кабината.

Но там имаше огледало, разбра го твърде късно, и когато пушачите отминаха, жената хвърли поглед вътре и забеляза отражението на Дарт в огледалото.

Ако беше съумял да си придаде спокоен вид, може би щеше да се оправи, но при това положение, когато лицето му се беше сгърчило, а очите му изразяваха ужас, той се издаде и стана ясно, че не е този, за който искаше да мине. Тази жена работеше само с още други трима, а Джо Дартели не беше от тях.

Вратата на асансьора се затвори с глух шум, а кабината простена и тръгна нагоре.

Дарт не беше натиснал бутона за втория етаж, някой беше извикал асансьора.

Дали не беше вдигната тревога и вече не търсеха промъкнало се външно лице?

Дарт дръпна мустака и захвърли зелената работна престилка, тъй като предпочете да бъде разкрит като детектива Джо Дартели, отколкото като ченге, което необяснимо защо се беше дегизирало като чистач. Докато асансьорът пълзеше нагоре, той се подготви незабавно да се оплаче за това, че в асансьора е била оставена количка.

Кабината леко подскочи при спирането си и вратата се отвори.

Пред него беше изправена и го гледаше в очите Аби Ланг. Дарт излезе в коридора, като се чувстваше крайно уязвим.

В продължение на един кратък миг той имаше чувството, че е неподготвен — оплакването, което беше замислил, чакаше върху устните му. Той й каза триумфално:

— Ковалски е разследвал Стейпълтън във връзка с наркотици.

Когато заговори тя, думите й прозвучаха задушени от напрежение:

— В офиса се отби един полицай. Знаят, че в сградата има чистач в повече. Той се спусна долу по стълбите. Каза ми, че ще проверят стаите една по една, двата етажа. Млад. Нов човек в службата. Неспокоен. Приел е станалото много сериозно — в скоропоговорка занарежда тя. — Регистрира ли влизането си? — додаде разтревожено. По време на нощната смяна всички офицери, без разлика на ранг трябваше да регистрират влизането и излизането си, дежурният сержант трябваше да знае кой е там.

— Използвах задната врата — информира я той. — И не съм се обаждал на никого. — Добави: — Има и по-лоши нарушения. — За влизането му в сградата нямаше да съществува официален доклад, за него това представляваше дребно нарушение, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това нарушение може да се свърже със самозвания чистач и да завърши с кошмар. Колкото повече анализираше положението, толкова по-лошо му изглеждаше.

— Не е добре — призна той.

— Можем да опитаме стълбите — предложи тя уморено, съзнавайки, че от това няма да излезе нищо.

— Преди всичко трябва да бъдеш далеч от мен — каза той. — Използвай стълбите. Аз ще измисля нещо.

— Не — противопостави се тя. — Аз съм част от всичко това.

— Не си.

— Съм.

Вратата на асансьора се затвори, което показваше, че някой го беше повикал.

Дарт се опита да се сети за някакъв друг начин за излизане от положението, без да се ползват асансьорът или стълбите. Сградата беше доста голяма, макар и само на два етажа. И при претърсване стая след стая щеше да попадне в капана.

Размисли върху възможността да тръгне по коридора, да завие и да стигне до офиса на отдела за престъпления срещу личността, но там щяха да се намират достатъчно хора, които знаят, че тази смяна не е негова.

— Какво ще кажеш за стаичката — попита тя.

Без прозорци, обичано и популярно място за игра на покер и дремване набързо, въпросната стаичка беше възникнала от едно неупотребявано за складиране на разни неща пространство. Дарт реши, че ако в момента стаичката е празна, той би могъл да си даде вид, че спи там, без да предизвика много подозрения, въпреки че все пак щяха да се задават въпроси.

— Аз съм длъжностно лице — напомни Аби. Тя беше регистрирала влизането си както се следва. — Имам право да се намирам в тази сграда. Стой тук.

Дарт я проследи с поглед, докато тя много бързо тръгна по коридора, отмина наркоотдела и отвори вратата за стаичката. Протегна ръката си вътре и запали осветлението.

— Безопасно — изсъска тя към него.

Дарт се затича към нея и през това време му дойде една идея — начин, по който да избегне въпросите — въпреки че надеждата тя да се съгласи изглеждаше много слаба. Те влязоха и той затвори вратата и я заключи. И двамата дишаха тежко.

— Сега какво? — стресна се тя. — Предполагам, че ще играем на карти? — попита саркастично. — В един и тридесет сутринта? О, боже!

— Свали си дрехите — посъветва я Дарт, който вече се беше заел с копчетата на ризата си.

— Да, точно така — кимна тя рязко.

— Сега! — изрече той повелително, без да спира да се съблича. Погледът му попадна върху тъжното подобие на кушетка и Аби Ланг, разбрала мислите му, се изчерви.

— О, по дяволите — промърмори тя.

— Ще свърши работа — увери я той.

— О, по дяволите — повтори Аби.

Той захвърли ризата си върху облегалката на един стол, разкопча колана си и дръпна ципа на панталона си, добавяйки:

— Само че ти също трябва да се съблечеш.

Тя се поколеба, погледна към Дарт, а после отново към хлътналата кушетка. Пръстите й неохотно се спряха върху копчетата на блузата й и тя започна да се съблича. Когато блузата й увисна разтворена, тя изведнъж започна да действа по-бързо.

— Трябва да ти кажа — каза тя, извинявайки се, — че не съм в добри отношения с тялото си.

Промърмори нещо за това, че има деца, че е на четиридесет и шест. За първи път Дарт узнаваше възрастта й.

— Бих казал, че си някъде между тридесет и пет и четиридесет — призна честно Дарт, като седна, за да събуе чорапите си.

— Не, не, не — каза тя, като явно не знаеше каква част от облеклото си да отстрани най-напред. Блузата й продължаваше да виси разкопчана, а джинсите й бяха разкопчани и със свален цип. — Осветлението? — попита тя, сядайки на ръба на кушетката в очакване.

Дарт й подхвърли едното от двете одеяла, които лежаха нагънати върху един рафт. Тя го улови. Той угаси осветлението и почти веднага след това успя да си удари някъде крака. Тръгна към шума от протъркването на джинсите й по кожата й, докато тя се измъкваше от тях.

Един млад полицай няма да се хване да идентифицира двама детективи в сексуален контакт. Той ще запали осветлението, ще се извини, ще затвори вратата и ще тръгне да бие камбаната. Това може да свърши работа, помисли той. Мина му през ума също така, че тази работа може да им докара и на двамата отстраняване от работа и това го ужаси.

Сядайки на кушетката, Дарт изпита чувството, че се намира в силно затруднение, болката в крака му пулсираше.

Чу звука от свалянето на сутиена й, не можеше да бъде объркан с нещо друго, чу и прошепването й:

— Бельото?

— Остави го.

— Прието! — отвърна тя.

— Съжалявам за това — отрони той, като се опитваше да стигне до нея в тъмното.

Прегърнаха се несръчно, тромаво и легнаха един до друг. Тя притегли одеялото над тях.

— Колко, странно — прошепна тя. Но в същия момент ръцете й го обхванаха силно, притисна се към него и каза: — Това не е увертюра, Джо. Страхувам се.

— Ти не трябваше да…

— Шшт! — Тя се вкопчи в него още по-здраво. — Вече е малко късно да говорим за това.