Той почувства върху себе си чифт подозрителни очи, но не погледна в тази посока. В движеща се кола един бял човек би могъл за кратко време да бъде търпян — бизнесът си беше бизнес и голяма част от бизнеса на Парк стрийт идваше от белите анклави на запад.
Но достатъчно беше един бял човек да премине повече от два пъти по тази улица и вече всички научаваха новината. Знаеше, че е наблюдаван, че е следен. А ако Зелър си беше купил протекция, тогава да напусне колата беше равнозначно на това да се изправи срещу армия от гладни улични плъхове, готови за пакост.
Той паркира тауруса на Уолкот, на три пресечки от Сеймур. Грабна револвера и бързо излезе от колата, като носеше оръжието в ръка и се движеше бавно, навлизайки все по-дълбоко в тъмнината и надявайки се да стигне до Фънк стрийт без инцидент.
Уличните лампи наоколо бяха счупени веднага след поставянето им. Ако това място се погледнеше от самолет, то би изглеждало като четвъртита черна кутия, осветена единствена от Парк стрийт, която се намираше на разстояние една пресечка на север.
Дарт сви вляво, пресече улицата и тръгна по Фънк към Сеймур. Имаше чувството, че сърцето му е променило мястото си и че сега е някъде около ушите му, а той самият е влязъл в огнена пещ.
В този момент отсреща на улицата се появи група млади хора, силно приличащи на глутница гладни кучета. Той не можеше да каже откъде бяха дошли. Но те бяха там.
Дарт беше прекарал голяма част от последните четири години в разпити на хладнокръвни убийци, съвсем не по-възрастни от тези хлапаци — убийци, които не показваха абсолютно никакво разкаяние, които изпитваха гордост от това, че могат да убият заради чифт баскетболни кецове или заради кожено яке, или заради измислена любов. Празни очи. Диалог, взет назаем от филмите. Човешки черупки, лишени от всякаква обич, изпълнени с неописуема омраза.
Забелязаха го и се разреваха враждебно. Револверът им хареса, те крещяха силно и подигравателно. Дарт пресече улицата на бегом, без да се обръща назад. Дай си вид, че си спокоен, насърчаваше го уплашеният вътрешен глас. Когато чу стъпките им, разбра, че положението е сериозно. Той напрегна всичките си сили и премина в пълен спринт. Ченге бяга от група пънкари… Не можеше да се освободи от тази мисъл. И все пак не можеше да бяга достатъчно бързо.
След като беше преполовил Фънк, той наруши собственото си правило и погледна над рамото си. Преследваха го. Те също бягаха.
Обзе го отчаяният страх на преследвано животно. Нямаше никакво значение, че и той е въоръжен, те бяха повече. Заплашваха го въоръжени деца, които можеха да убият поради скука, които можеха да убият заради цвета на кожата на някого. Беше изправен пред много реалната възможност да стреля срещу някой непълнолетен. Беше ли способен да го направи? Нямаше представа дали и кога самозащитата може или би надделяла над разума.
Те бяха бързи бегачи. Вече го наближаваха.
Често пъти беше сънувал, че краката му натежават невероятно много, че колкото и бързо да бяга, усилията му имаха като резултат съвсем бавно пълзене. А сега лошите сънища се бяха изравнили с реалността и той започна да чувства върху себе си огромна тежест, която изсмукваше силите му, притискаше го към тротоара. Крайниците му се бяха циментирали в миг и му се струваше, че гази в гъста лепкава кал.
— Хей, мой човек! — извика силен глас зад гърба му.
Дарт стигна Сеймур и сви вдясно, при което налетя направо срещу група от четирима латиноамериканци на около двадесетгодишна възраст. Дарт падна на тротоара и бързо се изправи на колене. Един от хлапаците извади пистолет и го насочи към него.
— Полиция! — извика Дарт по-скоро инстинктивно, отколкото по силата на някаква логика. Той издърпа затвора на револвера си.
— Без глупости — сряза го хлапакът с пистолета. — Дай ми револвера.
Дарт, който беше останал без дъх, чу бързите стъпки от бързото приближаване на другата банда. Латиноамериканецът с пистолета разполагаше само с част от секундата, за да вземе решение. Той като че ли успя да види добре револвера на Дарт. Може би го разпозна като полицейско оръжие. Погледна към приятелите си, вдигна рамене и внимателно върна оръжието си в жилетката си. Кимна.
— Спокойно, мой човек. — Вероятно просто беше помислил, че Дарт е откачил.
Дарт продължи да бяга, чувстваше болки в мускулите си, очакваше изстрел в гърба.
Вместо това той чу гневни викове, когато хлапаците от Фънк стрийт се сблъскаха с латиноамериканците от Сеймур. Чу думите: „Той е ченге, бе човек! Ченге“.
Дарт намали скоростта до бърз ход, беше му трудно да поеме дъх. Пред него фасадите на сградите изглеждаха донякъде познати и му се стори, че си спомня как изглеждаха от старите снимки по стената на коридора в къщата на Зелър. Точно в този миг той се разсея, пропусна да се ориентира в обстановката. Скочи високо, когато две улични кучета излаяха близо до него, и се приземи крайно несръчно, навяхвайки десния си глезен. Удари се лошо, изпусна револвера си и с голяма мъка се изправи на коленете си. Кучетата лаеха, приближаваха с наведени муцуни, зъбите им блестяха застрашително. Той вдигна падналото оръжие. Едното куче се втурна срещу него. Дарт отскочи назад и падна върху глезена си и се строполи за втори път.
Той на свой ред изръмжа злобно. Кучетата заскимтяха и се махнаха.
След като се изправи на крака, огледа улицата и този път безпогрешно разпозна сградата. Една повехнала от времето снимка: Зелър със стареещите си родители на стъпалата пред къщата. Снимката беше направена през деня.
Сега беше нощ.
Прозорците на горния етаж светеха.
Задната врата беше заключена. Дарт опита още веднъж, като внимателно натискаше дръжката, притискаше вратата с тежестта на тялото си, но не успяваше да я помръдне. Единственият достъпен прозорец беше затворен и по всичко личеше, че е закован от вътрешната страна. Дарт подпря револвера си на стената и измъкна шперца. Вкара го в горната ключалка, дръпна спусъка му и завъртя. Чу се леко щракане. Резето се освободи, Дарт завъртя дръжката и натисна. Вратата се отвори, стържейки прага. Той хвана здраво револвера си и пристъпи вътре, после хвана дръжката, повдигна вратата върху пантите й и я затвори тихо.
Първото нещо, което привлече вниманието му, беше миризмата от дим на пура. Това му беше и познато, и го плашеше. Той стоеше абсолютно неподвижен, подчинен на властта на спомени, заливаше го вълна от емоции. При цялата си решителност не се беше замислял как би могъл да се оправи в случай на конфронтация с наставника си. Все още можеше само да обича този човек, да го уважава, даже да му вярва. Беше постигнал професионалната си идентичност в страховитата сянка на този човек, беше се ползвал от защитата му и на свой ред се беше отнасял към него като към покровител и учител. В този момент той стоеше изправен с револвер в ръка и с намерението да му се противопостави — да го обвини за това, че е замислил и извършил поредица убийства. Обвинения, които щяха да отведат Зелър там, където беше спечелил репутацията си на най-добър измежду най-добрите.
Кухнята беше малка и датираше от петдесетте години: начупен линолеум, лекясана мивка и похабени предмети. Върху кухненския плот имаше трохи и остатъци от храна. Колона от малки черни мравки преминаваше в шествие покрай разлятата течност и изчезваше зад стар тостер. Въздухът беше натежал от дима на пури. Дарт приемаше това като предупреждение: Зелър не беше далече.
Той остави оръжието си, което му трябваше за улицата, не за Зелър. След това, като му дойде нещо ново наум, го взе отново. Влезе много внимателно в една малка всекидневна стая и тръгна нагоре по някаква стръмна стълба. Зелър беше израснал тук, беше разказвал толкова много истории за младостта си и за това място, че Дарт вече си представяше, че познава из основи всичко. Сега беше разочарован от разликите между истинското положение и спомена. Жилището далеч не беше толкова величествено, както го беше описвал Зелър. Размерите, украсени от спомена, бяха силно преувеличени от бившия резидент. Докато се качваше по стълбите, Дарт почувства, че го обзема някакъв страх: Зелър, убиец, който чака някъде в една къща, която познава добре. Дарт, неохотният инквизитор, един чужденец тук. Зелър беше особен, предпочиташе най-напред да удари, а после да задава въпроси. Дарт приближи най-високата част на стълбата, точно толкова широк коридор водеше към една отворена врата непосредствено вдясно и две противоположни една на друга врати по-нататък. Всички врати бяха отворени, всичко беше тъмно. На Дарт това приличаше на игра на криеница — очакваше да намери Зелър в една от трите. Но също така се и боеше от шума, който произведе с кухненската врата — Зелър като нищо можеше да го очаква.
