— Проститутка? — попита възмутено Ричардсън. — Защо, защото практикува безопасен секс? Само проститутките, с които се движиш ли употребяват вагинални кондоми?

Ковалски, който неприкрито говореше против жените детективи, не беше обичан от никоя от тях. Той запелтечи, но така и не успя да сглоби едно пълно изречение.

Браг изложи мнението си за това, което сочеха намерените веществени доказателства.

— Забавляват се. Тя взема душ, може би с него, може би сама, и си отива. После по собствени съображения нашето момче излита като лебед през прозореца. Тук нищо не показва спречкване. Няма следа от нечиста игра. — Всичко това той издиктува в микрофона на касетофона си за доклада си.

Дартели беше готов да приветства това обяснение, но онзи глас вътре в него беше неумолим. В себе си той настояваше, че нищо не свързва това по какъвто и да е начин с Ледения човек. И все пак… И все пак… Не можеше да се освободи от чувството за собствена вина, просто сходството на скоковете го смущаваше.

Той подхвърли:

— Бих искал да поговоря с неговата посетителка.

— Да — съгласи се Ковалски. — Но може би самият разговор ще ти струва нещо. Курвата вероятно е на двадесет и взима по петдесет на вечер. Може би момчетата долу имат списък от червенокоси — додаде той, имайки предвид отдела за наркотици.

Ричардсън въздъхна шумно с отвращение.

— Естествен цвят или боя? — обърна се Дартели към Браг.

— Това можем да проверим — отстъпи Браг, приемайки думите му като молба, явно нещастен поради направлението, което поемаше разследването.

Дартели трябваше да върви по тънко въже: беше му необходимо да изключи всяка връзка с Ледения човек, да обезсърчи желанието на когото и да било да пипа тези файлове или тези улики и да сравнява, като в същото време самият той да получи удовлетворението от това, че връзка не съществува, защото такава връзка прехвърляше отговорността за смъртта отчасти върху него самия.

Браг предложи:

— Можем да се опитаме да снемем отпечатъци от вратата, прозореца и рамката, креслата, предметите в банята. Ако попаднем на нещо полезно, обработваме. Нещо друго?

Искаше му се да се махне от това място. Ричардсън беше отишла на фотосафари в главната стая. Тя извика:

— Някой от вас, момчета, забеляза ли, че онази джунджурия е измъкната от прозореца?

Ковалски, който беше с другите двама в малката баня, направи физиономия, която се състоеше от една част досада и две части отвращение.

Дартели се присъедини към нея в другата стая.

Мръсното стъкло беше поставено в плъзгаща се рамка и се отваряше от ляво надясно. Джунджурията, която тя имаше предвид, представляваше парче алуминий, което се завинтва в рамката, за да попречи на прозореца да се отвори повече от четири инча. По този начин се пречеше на децата да имитират Питър Пан. Стоперът на единствения друг прозорец в стаята си беше на мястото и когато приближи, Дартели забеляза, че за главата на болта е необходим специален инструмент, както е при металните части в обществените тоалетни. Той затвори прозореца и огледа дупката, от която беше изваден стоперът. Резбата светеше. Отскоро, помисли той.

Носенето на гумени ръкавици в горещина като тази беше много неприятно. Пръстите му бяха подгизнали и кожата набръчкана. Той изследва дупката с върха на пръста си.

— Да го фотографираме.

Тя сложи макрообективи на двете камери и направи една серия от снимки едър план — две цветни с никона и две черно-бели с канона. През това време Дартели търсеше стопера и болта. Без да каже и дума, Ричардсън се включи в търсенето. Провериха под леглата, празните чекмеджета на осеяния с цигарени изгаряния скрин за дрехи.

— Не е тук — обяви тя.

— Не е — съгласи се Дартели, срещайки погледа й. — Роман — извика той към Ковалски, който беше подновил флиртуването си с управителката в коридора и изглеждаше неприятно смутен от това, че го прекъсват.

Дартели започна:

— Ти си проверил досието.

— Е, и?

— По личната карта, намерена по трупа или по регистрираното име?

— Регистрираното име — отговори Ковалски.

„Мръсен глупак“, помисли Дартели. И попита с раздразнение:

— Проверил ли си или не си проверил трупа за идентификация?

— Съдебният лекар ще направи това, когато описва личните вещи. Ако искаш да се вреш в тази каша, добре си дошъл.

Дартели бързо излезе от стаята, отминавайки детектива и управителката.

Ковалски му извика с глас на разочаровано дете:

— Какво, по дяволите, правиш, Дарт?

Дартели не отговори.

Той потърси помощта на двама огромни мъже от комбито на съдебния лекар, за да търкулнат Стейпълтън. Саманта Ричардсън, която показваше огромно количество вътрешна сила, фотографира гротескното тяло, между снимките й имаше и такива в едър план, а след това тримата мъже заедно натовариха трупа, като двама полицаи прикриваха с един хотелски чаршаф като със завеса гледката от представителите на медиите и зяпачите.

Дартели откри, че претърсването на затоплените, напоени с кръв джобове е едновременно досадно и уморително, въпреки че кръвта и червата вече не го смущаваха. Беше претръпнал за такива неща. Ричардсън документира целия процес на филм, включително съдържанието на всеки джоб: черно гребенче в задния джоб на джинсите, малък портфейл в предния ляв — който потвърждаваше идентичността на човека като Дейвид Стейпълтън, а в предния десен джоб няколко монети, дъвка, презерватив в опаковка и специална отвертка, необходима за изваждането на стопера от прозореца.

Насърчен от откриването на отвертката, Дартели пребърка три пъти всеки един от джобовете, като отвращението му малко се позасилваше след всеки опит. Липсващият стопер беше точно този вид досадна подробност, която би го преследвала и усилвала подозренията му и по този начин чувството му за вина.

Ричардсън, която сменяше филма, обърна внимание на малкото предно джобче на мъртвия.

Детективът не беше го забелязал, той беше пришит под линията за колана, но над десния джоб. Можеше да чуе гласа на Уолтър Зелър, който му се кара за недоглеждането. Зелър не можеше да търпи подобни грешки.

В облаците блесна далечна светкавица, наелектризирайки небето. Миг след това забоботи и прогърмя гръмотевица над река Кънектикът, прозвучавайки с шум на скали, които се изсипват надолу от висок хълм, прокънтявайки с ехото си в очертаните от високите сгради празни пространства. Това беше една от тези нощи, когато Дартели би желал да се изкачи на покрива и да изпие една бира, докато чака да завали дъждът — изпитвайки радост от светлинния спектакъл, или да излезе с колата си от града и да вземе кучето си Мак на разходка в гората. Вместо това ръката му беше в кървавия джоб на мъртвеца, а в гърдите му се беше свила буца от страх.

Той мушна обвития си в ръкавицата показалец в малкото джобче и измъкна малкия болт от алуминий и приспособлението, с което той се поставяше в рамката на прозореца.

Няколко едри капки дъжд удариха тротоара като малки бомби.

Ричардсън вдигна поглед към небето.

— Обожавам летните дъждове — каза тя, разтърсвайки късата си коса вляво и дясно.

Чувство на облекчение обзе Дартели при тази находка. Но и при това положение самоубийството продължаваше да го тревожи и въпреки че си пожелаваше да се освободи от него, това смущение упорстваше. Той се вгледа в смачканото лице на жертвата — можеше само да се досети къде се е намирал носът. Преди час този човек е бил жив и топлината на тялото, и близкото присъствие на смъртта имаше върху детектива необичаен и силен ефект: той не беше безразличен към жертвата. Много хора не бяха безразлични. Младоците полицаи не бяха безразлични. Членовете на семейството не бяха безразлични. Даже тези с дълъг стаж в службата не биха могли да се примирят лесно.

Дъждът се усили, надигна се лекият вятър и отнесе част от горещия сух въздух. Нощта се разтвори като завеса. Дъждът изми червената кръв от ръката му и от алуминиевия стопер. По тротоара се изливаха струйки кръв — размити, розови.