— Трябва ти какво? — помита Хейт риторично.

Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:

— Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.

Хейт изглеждаше скептично настроен.

Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.

— Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…

— Питър Шарп — сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.

— Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. — Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. — Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата — каза Дарт.

— По дяволите — се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. — Не са самоубийства?

— Това е, което трябва да докажа или опровергая.

— Тези разследвания не са твои. Къде, по дяволите, е мястото на Ковалски в тази работа?

— Без него, сержант — продължи неохотно Дарт. — Не ми е приятно, но такова е положението.

— Без Ковалски?

— Той водеше всяко едно от тези самоубийства — изтъкна Дарт.

— О, по дяволите… — Хейт се облегна назад в креслото си — О, по дяволите!

— Знам — кимна Дарт. — И на мен не ми харесва.

— Остави това — кресна Хейт побеснял. — Никак не обичам такива работи.

Дарт го изчака. Беше благоразумен и знаеше, че не трябва да притиска Хейт.

— Някой е ликвидирал и Пейн, и Лорънс и се е погрижил случаите да приличат на самоубийства? — промърмори Хейт. — Защо?

— За да ни заблуди. За да си свърши добре работата. За да бъде в безопасност: и двамата са сексуални насилници, сержант. Порнография. Малтретиране на съпруга. Стейпълтън също.

— Кой е Стейпълтън?

— Скачачът от „Гранада Ин“. Август.

— О, боже! — Той си почеса главата. — О, по дяволите.

— Знам — повтори Дарт.

— И какво, по дяволите, искаш от мен?

— Искам акция за събиране на данни с участието на група за спешна намеса в случай, че стане нещо лошо. Този Поуп парк е ужасно място.

— Знам.

— Да можем да влезем и да излезем, без Спарко да разбере.

— Остави това — махна с ръка Хейт. — Просто ще вземем разрешително, а после нахлуваме и претърсваме мястото. Какво толкова?

— Спарко е много хитър негодник, сержант. Не разполагаме с нищо. Ако не намерим някакви улики, които да го свързват с тези престъпления, няма смисъл някой да знае, че сме били там.

— Това е незаконно. Помислил ли си по този въпрос? При всички случаи трябва да обявим претърсването.

— Такова обявяване обикновено проваля всичко, сержант.

— О, по дяволите! Какво ти става, Дартели? Как така проваля всичко? Предлагаш умишлено да свършим работата на тъмно? Незаконно е, детективе! — Беше повишил тон и вече крещеше.

Дарт разбираше, че другите вече гледат към тях, но тъй като беше с гръб, не можеше да ги види.

— Ще го обявим, пък ако пропаднем, ще пропаднем.

— Това не е в твой стил — укори го сержантът. И добави: — Това много повече прилича на Ковалски или Дръмонд, отколкото на теб. Какво те е прихванало?

— Три убийства, маскирани като самоубийства — поясни Дарт. — Имаме работа с човек, който сам активно раздава правосъдие, сержант. Ако не предприемем нещо, броят на жертвите ще нарасне.

Хейт и Зелър бяха направили кариера по едно и също време, тръгвайки от низините. Уважаваха се взаимно и съперничеството помежду им беше кавалерско. Ако някой беше привързан към Зелър толкова силно, колкото Дарт, това беше човекът срещу него. Ако Дарт споделеше с Хейт възможността за участие на Зелър, той рискуваше да бъде отстранен от това разследване. Без железни доказателства Джон Хейт нямаше да предприеме нищо срещу Уолтър Зелър и Дарт не спомена нито за бившия си сержант, нито за разследването по Ледения човек. Но няколко дни преди това Хейт беше прегледал случая.

— Какво ще кажеш за Ледения човек? — попита той. — Той е полетял също като Стейпълтън.

Дарт и сержантът размениха твърди погледи.

— Да, така е. — И не добави нищо повече. По етажа звъняха телефони. Хейт и Дарт продължаваха да се гледат, без да мигат.

— Казваш, че Ледения човек е бил сексуален насилник? Наистина ли знаем това? Можем ли да го докажем?

Дарт отговори:

— Не казах нищо за Ледения човек, сержант. Имаш ли някакъв специфичен въпрос, който искаш да зададеш?

Хейт, който все още продължаваше да гледа Дарт в очите, вече направо го пронизваше. Ясно му беше значението на резервирания тон на Дарт — той се опитваше да внуши на сержанта да стои по-настрана. Може би единственото впечатление, с което Хейт би могъл да се залови — без помощта на Дарт — беше датата на оттеглянето на Зелър, последвало бързо след разследването на Ледения човек.

— Нямам въпроси — изрече тихо и сухо Хейт, като опипваше фотокопието на шофьорската книжка на Уолъс Спарко и Дарт трябваше да се запита какво ли виждаше в лицето му. Дали той също не забелязваше прилика със Зелър?

Дарт кимна.

— Това ме удовлетворява. — Той се поколеба известно време и отново попита: — А акцията на групата за спешна намеса?

— Ще видя какво мога да направя. — В този миг Хейт беше бледен като Теди Браг.

Два автомобила се появиха в един часа сутринта на Парк теръс. Единият беше боядисан в сиво и носеше червена диагонална лента с надпис: „Парно гладене и химическо почистване МАНИ“. Той беше конфискуван от щатската полиция преди две години по време на една хайка за наркотици и сега беше съоръжен с персонален компютър и принтер, комуникативен хардуер и сложна видеосистема. Вторият автомобил беше направен по поръчка бежов додж с като че ли затъмнени прозорци, но фактически стъклото беше затъмнено само от едната страна. Зад стъклото шестима мъже и една жена бяха седнали върху срещуположни пейки. Облечени изцяло в черно, със специални бойни ботуши, завързани над глезена, четирима от тях бяха членове на групата за спешна намеса към щатската полиция. Единият от аутсайдерите беше Джо Дартели, който беше пострадал сериозно от един особено досаден деветдесетминутен брифинг, изнесен от командира на групата Том Шулц. Другите двама, жена на име Грич и мъж на име Йейтс, представляваха тим, който някой в полицейския отдел на Хартфорд беше кръстил „Том Браг с амфетамини“, технически лица по доказателствените материали, чиято отличителна черта бяха бързината и ефикасността.

Всички бяха със специални слушалки в ушите си, очила за нощно гледане, които бяха кацнали върху челата им, бронирани жилетки, черни белезници, черни деветмилиметрови полуавтоматични пистолети и специални мощни фенерчета на коланите. Грич и Йейтс бяха с големи закачени през рамо торби от черен плат. Всички носеха черни шапки с изписана в яркожълто една-единствена дума — ПОЛИЦИЯ. Ветераните ги наричаха „шапки-мишени“ по очевидни причини. Членовете на групата за спешна намеса носеха шапките обърнати назад, по маниера на чернокожите тийнейджъри. Бронираните жилетки имаха на гърба отпечатан надпис „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ“. Всички, с изключение на Дарт носеха и по една граната с парализиращо действие и друга за димна завеса, за които Дарт беше настоявал да не ги вземат. Но групата, най-военизираната единица на щатската структура, не прояви никакво желание да наруши традицията. Един от нейните членове, който седеше точно срещу Дарт, каза: