— Нищо не се случи, докато ти не се изправи срещу проклетите птици. И тогава гарваните-демони ни атакуваха. Ние… Тя посочи със здравата си ръка хлапетата в лечебницата — … също се изправихме срещу тях. Дракона и Анастасия също.

— Те нападнаха професор Анастасия, докато Дракона се биеше с група от тях на алеята и не можеше да й помогне. Той дори не видя какво става — обясни Дрю. — Аз сграбчих единия и го дръпнах от нея, но зад мен се появи друг.

Аз го хванах продължи Дейно и посочи към другата стая. — Иън Боузър се опита да помогне, когато съществото се залови с мен. Гарванът-демон прекърши крака му като вейка.

— Иън Боузър? попитах аз и надникнах през отворената врата на стаята, която Дейно посочи.

— Да, аз съм — отговори мършавото, но симпатично момче, чийто крак беше повдигнат и гипсиран. Изглеждаше твърде бледо дори на фона на белите чаршафи.

— Сигурно те боли. — Помнех го от часовете по театрално изкуство. Той беше влюбен до уши в преподавателката ни професор Нолън… преди да я убият преди месец и нещо.

— Е, чувствал съм се и по-добре — опита да се усмихне Иън.

— Всички сме се чувствали по-добре — обади се момиче от едно от походните легла в коридора.

Хана Ханиигър! Не те видях — възкликна Деймиън, мина покрай мен и се приближи до нея.

Хана беше завита с голямо бяло одеяло, където се губеше, защото беше най-бялото хлапе, което бях виждала. Беше блондинка с толкова бяла кожа, че никога не хващаше слънчев загар и винаги изглеждаше с румени страни и или смутена, или изненадана. Познавах я само чрез Дейми-ън. Бях го чувала да й говори за цветя. Момичето очевидно беше гениално по всичко, което цъфтеше. Спомних си това за нея, както и това, че всички я наричаха на първото и последното й име, нещо като Шанънкомптън, само че не сливаха двете.

— Какво се е случило с теб, милинка? — Деймиън приклекна до нея и хвана ръката й. Малката й руса глава беше увита с марля, която имаше петно кръв на челото.

— Когато нападнаха професор Анастасия, аз се разкрещях на гарваните-демони — отговори тя.

Тя има сериозно пронизителен глас обади се от последната болнична стая хлапе, което дори не виждах.

— Гарваните-демони очевидно не харесват пронизителни-те гласове — отбеляза Хана Ханиигър. — Единият ме удари.

— Чакай малко. — Ерин тръгна по коридора към стаята с хлапето, което не виждах. — Ти ли си, Ти Джей?

— Ерин!

Боже! изписка Ерин и се втурна в стаята.

— Коул? — извика Шоуни и хукна след нея. — Къде е Коул?

— Той не се изправи да се бори с тях — отговори Ти Джей с напрегнат глас, който накара Шоуни да спре на прага, сякаш я зашлеви в лицето.

— Не се бори? Но… — Гласът на Шоуни заглъхна. Изражението й беше крайно озадачено.

— По дяволите! Какво е станало с ръцете ти! — възкликна Ерин от стаята на Ти Джей.

— Ръцете му? — повторих аз.

— Ти Джей е боксьор. Той дори се класира на последните Летни игри срещу вампирите — обясни Дру. — Опита се да повали Репхайм. Не стана така, както очакваше, и птицата раздра жестоко ръцете му.

0, Боже, не! тихо възкликна Стиви Рей. Думите й бяха изпълнени с ужас.

Наблюдавах Шоуни, която стоеше пред стаята на Ти Джей. Тя имаше такъв вид, сякаш не знаеше какво да направи със себе си, и това ме накара да изпитам лошо предчувствие. Коул и Ти Джей бяха най-добри приятели и се срещаха с Близначките. Ти Джей беше нещо като гадже на Ерин, а Коул на Шоуни. Двете двойки често бяха заедно. Как така единият се е изправил срещу гарваните-демони, а другият не? — запитах се аз.

И аз това искам да ми се обясни — рече Дарий и осъзнах, че съм изказала мисълта си на глас.

Последното хлапе в коридора му отговори.

— Така се случи. Конюшните се запалиха и Неферет и Калона се вбесиха. Гарваните-демони обезумяха. Ако не се изпречиш на пътя им, не те закачат и ние правехме точно това, когато единият сграбчи професор Анастасия. Тогава някои от нас се опитахме да й помогнем, но повечето новаци хукнаха към общежитията.

Погледнах хлапето — момиче с хубави червени коси и ясни, прелестни сини очи. Бицепсите й бяха превързани, а едната страна на лицето й беше изранена и подута. Кълна се, че я виждах за пръв път през живота си.

— Коя си ти?

— Аз съм Ред — Момичето се усмихна срамежливо и повдигна рамене. — Да, името ми е красноречиво, но това съм аз. Не ме познаваш, защото съвсем наскоро бях Белязана, точно преди да се разрази ледената буря. Професор Анастасия ми беше наставник. Тя преглътна с усилие и примига, за да прогони сълзите си.

— Много съжалявам — казах аз и си помислих колко ужасно трябва да е за нея да бъде наскоро Белязана, изтръгната от семейството си и всичко, което е познавала, и пусната насред цялата тая бъркотия.

— И аз се опитах да помогна — добави Ред. От очите й се отрони сълза и се търкулна по лицето й. Тя я избърса и трепна от болката в рамото, която движението й причини.

— Но огромният гарван-демон издра ръцете ми и ме хвърли към едно дърво. Не можех да направя нищо освен да гледам… — Ред се разрида.

— Никой от преподавателите ли не застана на ваша страна? — попита Дарий. Гласът му прозвуча рязко, макар да беше очевидно, че гневът му не е насочен към Ред.

— Преподавателите разбраха, че гарваните-демони са само прекадено развълнувани, защото Неферет и консор-тът й са вбесени. Решихме да не ги ядосваме повече предизвикателно отвърна Сапфир.

Не можах да повярвам и се обърнах към нея.

— Само прекалепо развълнувани? Шегуваш ли се? Съществата са нападнали Дома на нощта и никой от вас не е направил нищо, защото не сте искали да ги ядосвате?

— Това е непростимо! — заяви Дарий.

— Ами Дракона и професор Анастасия? Те явно не са се вързали на вашата теория да не ядосвате гарваните-демони

— обади се Старк.

— Ти знаеш повече от всеки друг какво се случи, Джеймс Старк. Спомням си, че беше много близък с Неферет и Калона. Виждала съм те да излизаш от училището с тях — невъзмутимо каза Маргарета.

Той направи крачка към нея. Очите му заблестяха в опасно червено. Хванах го за китката.

Не! Няма да спечелим битката, ако се бием помежду си — рекох аз и после се нахвърлих върху двете вампирки.

— Старк е отишъл при Неферет и Калона, защото е знаел, че ще нападнат мен и Афродита, и Деймиън, и Шоуни, и Ерин, и цял манастир, пълен с монахини. — С всяко „и“ аз правех по една крачка към Сапфир и Маргарета. Почувствах, че силата на природната стихия дух, която преди малко бях призовала, за да успокоя Дракона, сега опасно се завъртя около мен. Вампирките също я усетиха, защото и двете отстъпиха назад. Спрях, овладях гнева си, понижих тон и нормализирах кръвното си налягане. — Старк застана на наша страна срещу тях. Но в момента нямам време да се опитвам да ви убеждавам в нещо, което би трябвало да бъде очевидно за вас, когато крилатият изскочи от земята сред дъжд от кръв. Дошла съм да помогна на тези хлапета и тъй като вие, изглежда, имате проблем с това, мисля, че няма да е зле, ако се приберете в стаите си като останалите от Дома на нощта.

Стъписани и обидени, двете вампирки излязоха задни-шком от коридора и забързаха нагоре по стълбището, водещо към стаите на преподавателите. Въздъхнах. Бях казала на Старк, че няма да спечелим битката, ако се бием помежду си, а после ги бях заплашила. Но щом се обърнах към нашата малка група, ме посрещнаха усмивки, одобрителни викове и ръкопляскане.

— Много исках да кажа на онези крави да се разкарат, от-както дойдохме тук — извика Дейно от нейната стая и засия в усмивка.

— Ти не се ли казваше Ужасна? — рече Афродита. Очевидно имаше предвид факта, че на гръцки „дейно“ означава „ужасен“.

— Умея да усещам чувствата на другите, но не мога да ги отблъсквам с една или повече природни стихии — отвърна Дейно, разсеяно потърка ранената си ръка и после насочи вниманието си към Афродита. — Хей, не трябваше да се държа толкова гадно с теб през изминалите два месеца. Извинявай.