Хайде, справяш се добре. Ще успееш. Трябва да побързаме — шепнеше тя, окуражавайки Репхайм, и се мъчеше да успокои гузните си страхове.

Ала никой не извика, нито се затича след тях и за много по-малко време, отколкото Стиви Рей очакваше, отворът на тунела зейна под краката им.

— Вмъкни се гърбом. Не е далеч. Ще бъда с теб през по-голямата част от пътя да ти помагам.

Репхайм не губи време, нито енергия да говори. Той кимна, обърна се, хвърли одеялото от раменете си и с помощта на Стиви Рей бавно и болезнено изчезна в тунела. Тя го последва.

Репхайм се облегна на стената от пръст и си пое дъх. Стиви Рей искаше да го остави там да си почине, но тръпките по гърба й крещяха, че другите ще се събудят, ще тръгнат да я търсят и ще я намерят там с гарвана-демон!

- Трябва да продължиш. Махни се оттук. Върви натам. — Тя посочи мрака пред тях. — Ще бъде тъмно. Съжалявам, но нямам време да ти намеря фенерче. Ще се чувстваш ли добре в мрака?

Репхайм кимна.

— Отдавна предпочитам нощта.

— Добре. Върви по тунела, докато стигнеш до място, къ-дето пръстта се превръща в циментови стени. След това завий надясно. Ще бъде объркващо, защото колкото повече се приближаваш до депото, толкова повече ще стават тунелите. Но не се отклонявай от главния. Ще бъде осветен… или поне така се надявам. При всички случаи продължавай да вървиш. Ще намериш фенери, храна и стаи с легла и всичко необходимо.

— Там има червени новаци.

Той не го формулира като въпрос, но Стиви Рей отговори,

— Да, има. Докато червените новаци и аз живеехме там, те стояха далеч от главните тунели и стаите ни. Не знам какво правят сега и откровено казано, нямам представа какво биха сторили с теб, но мисля, че няма да те изядат… Не миришеш добре. Но не съм сигурна. Те са… — Стиви Рей млъкна, търсейки правилните думи, — Те са различни от мен… от нас останалите.

— Те принадлежат на мрака. Вече споменах, че съм запознат с тези въпроси.

— Надявам се, че ще бъдеш добре. — Тя млъкна отново, защото не знаеше какво да каже, и накрая изтърси: Предполагам, че ще се видим някой път.

Репхайм се втренчи в нея и не отговори.

Стиви Рей се засуети.

— Репхайм, трябва да вървиш. Веднага. Тук не си в безопасност. Щом тръгнеш по тунела, аз ще срутя тази част, за да не може никой да те проследи, но трябва да побързаш.

— Не разбирам защо би изменила на съюзниците си, за да ме спасиш.

— Не изменям на никого. Просто не те убивам! изкрещя Стиви Рей, а сетне понижи тон и добави: — Това, че те пускам да си вървиш, означава ли, че изменям на приятелите си? Не може ли да означава само, че избирам живота пред смъртта и доброто пред злото? С какво е по-различно?

— Помисли ли, че като реши да ме спасиш, ти направи избор, който вие бихте нарекли лош?

Стиви Рей го гледа дълго, преди да отговори.

Тогава нека тежи на твоята съвест. Животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Баща ти го няма. Останалите гарвани-демони също заминаха. Когато бях малка и се ударех, мама ми пееше една глупава песничка, където се казваше, че трябва да стана, да се изтупам от праха и да опитам пак. И ти трябва да направиш така. Аз само ти давам възможност да го сториш, — Тя протегна ръка. — Е, да се надяваме, че следващия път, когато се срещнем, няма да бъдем врагове.

Репхайм погледна протегнатата й ръка и после лицето й и бавно стисна пръстите й в традиционния вампирски поздрав.

— Дължа ти живота си, Жрице.

Стиви Рей усети, че лицето й пламна.

— Наричай ме Стиви Рей. В момента не се чувствам жрица.

Той се поклони.

— Тогава дължа живота си на теб, Стиви Рей.

Вземи правилното решение и ще ми върнеш услугата. Добра среща, добра раздяла и добра нова среща, Репхайм.

Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна.

— Всичките ли твои съюзници са като теб?

Стиви Рей се усмихна.

— Не, аз съм по-странна от повечето. Аз съм първият червен вампир и понякога си мисля, че съм експеримент.

— А аз съм първият от децата на баща ми.

Въпреки че Репхайм я гледаше в очите, тя не можа да разгадае изражението му. В сумрака в тунела Стиви Рей видя само човешката форма на очите му и неземния им червен блясък… същия, който обсебваше сънищата й и понякога завладяваше зрението й, обагряйки всичко в алено, гняв и мрак. Тя поклати глава.

— Трудно е да си пръв.

Той кимна, най-сетне пусна ръката й и без да пророни нито дума повече, се обърна и закуца в тъмнината.

Стиви Рей преброи до сто и вдигна ръце.

— Земя, отново се нуждая от теб. — Природната стихия мигновено реагира и тунелът се изпълни с уханията на пролетна ливада. Стиви Рей вдъхна дълбоко аромата и продължи: — Срути тавана. Запълни тази част на тунела. Затвори дупката, която направи за мен, запуши я и отново я направи солидна, за да не може никой да мине оттук.

Тя се дръпна назад, когато пръстта пред нея се раздвижи и после се посипа надолу, подреди се и се втвърди, докато се превърна в плътна земя.

— Стиви Рей, какво правиш, по дяволите?

Тя се завъртя и притисна ръка до сърцето си.

— Далас! Уплаши ме до смърт! Ще получа сърдечен удар.

— Извинявай. Трудно е да се промъкна незабелязано до теб. Мислех, че усещаш присъствието ми.

С разтуптяно сърце Стиви Рей се вгледа изпитателно в лицето му и се опита да разбере дали Далас знае, че не е била сама, но той не изглеждаше подозрителен, ядосан или измамен, а само любопитен и малко тъжен. Следващите му думи засилиха убеждението й, че не е бил там достатъчно дълго, за да види Pen хай м.

— Ти затвори тунела, за да не могат останалите да стигнат до манастира, нали?

Стиви Рей кимна и се помъчи да не покаже вълната на облекчение в гласа си.

— Да, реших, че няма да е разумно да им предоставя лесен достъп до монахините.

Иначе за тях това би било нещо като шведска маса. — В очите му блесна дяволито пламъче.

— Не бъди груб — рече тя, но не можа да не се усмихне. Далас беше голям сладур. Той не само че й беше неофициално гадже, но беше и гениален във всичко, свързано с електричеството, водопроводните инсталации и каквото можеше да се намери в депото.

Далас също се ухили, приближи се до нея и подръпна кичур от русите й къдрици.

— Не съм груб, а гледам реално на нещата. И не ми казвай, че поне не си мислила колко лесно би било да изядеш някоя монахиня.

— Далас! — Стиви Рей присви очи, искрено стъписана от думите му. — По дяволите, и през ум не ми е минавало да изям монахиня! Това дори не звучи редно. И както вече съм ти казвала, не е разумно да мислиш да ядеш хора. Не е хубаво за теб.

— Хей, успокой се, сладурче. Само те дразня. — Той погледна към стената от пръст зад нея. — Е, как ще обясниш това на Зоуи и останалите?

— Ще им кажа истината. Вероятно трябваше да го сторя по-рано.

— Мислех, че искаш да мълчиш за останалите новаци, за-щото те може да се вразумят и да бъдат повече като нас.

— Да, изглежда, малко се обърках какво решение да взема.

— Е, добре, от теб зависи. Ти си нашата Висша жрица. Кажи на Зоуи и другите каквото искаш. Всъщност може да го направиш веднага. Зоуи свиква съвещание в столовата. Излязох да те търся, за да ти кажа.

— Как разбра къде да ме намериш?

Далас се усмихна отново и сложи ръка на раменете й.

— Знам, сладурче. Не беше много трудно да се досетя, че си в тунела, при земята си.

Двамата тръгнаха. Стиви Рей уви ръка около кръста му и си позволи да се облегне на него, радостна, че усеща до себе си нормално момче. Изпита облекчение, че светът й отново е станал такъв, какъвто смяташе за правилен. Щеше да избие Репхайм от главата си. Беше помогнала на ранено същество, това беше всичко. Той беше тежко ранен гарван-демон. Какви поразии можеше да направи?

— Познаваш ме, а? — Тя блъсна Далас с хълбок.

Той се притисна до нея.

— Не толкова добре, колкото ми се иска, сладурче.