- Зоуи! - извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм. - Зоуи е жива!

Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.

Баща ми се завърна.

- Както и Зоуи.

Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.

Стиви Рей се почувства зле.

- Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.

- Погледни ме! - извика той. - Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.

Не това казва сърцето ти! - изкрещя тя в отговор.

Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:

- Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.

Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.

- Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.

Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:

- Ще ми липсваш.

А после си тръгна.

Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:

И ти ще ми липсваш...

Зоуи

- Много е красиво - казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат. - Как го нарече?

- Дърво на желанията отвърна Старк.

- Виж тази лента колко е блестяща - посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.

За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.

Старк се пресегна и я взе. После ми я подаде, за да мога и аз да докосна искрящата й мекота.

- Чрез нея успях да те намеря в гората.

- Наистина ли? Изглежда като златна нишка.

- Да, на мен също ми напомни за злато.

- И ти я последва, за да ме намериш?

-Да.

- Добре тогава. Нека сега да видим дали ще проработи повторно.

- Само ми кажи какво да направя. Ще се подчиня безпрекословно.

Очите му проблясваха закачливо и той ми се поклони.

- Престани да си играеш, това е сериозно.

- О, Зи, не виждаш ли? Не че не го смятам за сериозно, просто напълно ти се доверявам. Знам, че ще ме вземеш със себе си. Вярвам ти, мо банн ри.

- Научил си цял куп странни думи, докато ме нямаше.

- О, само почакай, оше нищо не си чула засмя се той самодоволно.

- Знаеш ли какво, момче? Омръзна ми да чакам.

Привързах единия край на златистата лента около кръста

му. Другия стиснах здраво в ръка.

- Затвори очи - казах му. Той без колебание ми се подчини. Вдигнах се на пръсти да го целуна. До скоро, бранителю мой.

После се отдръпнах от дървото на желанията, от гората на Никс и от цялата магия на мистичните земи. Обърнах се към зеещия мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Разперих ръце и казах:

-Дух, ела при мен.

Последният от петте елемента и този, който винаги чувствах най-близък, ме изпълни със силата си, а излекуваната ми душа триумфира с радост, сила и надежда.

- А сега, моля те, заведи ме у дома!

Докато го казвах, се хвърлих в мрака.

Мислех, че ще е като да скочиш от висока скала в морето, но нямаше нищо общо. Беше много по-нежно, по-меко. По-скоро сякаш се возиш на асансьор в някой небостъргач. Изведнъж вече знаех, че съм се върнала.

Не отворих очи веднага. Първо исках да се концентрирам, да пробудя всяко от сетивата си. Усетих, че лежа върху нещо твърдо и хладно. Поех си дълбоко дъх и с изненада усетих миризмата на кедъра, който растеше на ъгъла в старата ни квартира. Едва дочувах сподавен шепот, но изведнъж Афродита извика:

- О, по дяволите, Зи, отвори си очите най-после! Знам, че си тук!

- Хей, да не си изпълзяла от катуна? Нужно ли е да викаш така?

- Катун? Не мисля, че е редно да ме обиждаш, а за мен това определено е обида - каза Афродита. После се усмихна, придърпа ме към себе си и ме прегърна така силно, че сто процента после щеше отрича да го е правила. - Ти наистина се върна! И не си, хм, умствено увредена, нали?

- Да, върнах се. И не съм по-увредена, отколкото си бях преди.

Зад нея се появи Дарий. Очите му подозрително проблеснаха, когато ми отправи поздрава с юмрук на сърцето.

Добре дошла отново, Жрице.

- Здравей, Дарий.

Усмихнах се и му подадох ръка, за да ми помогне да се изправя. Краката ми бяха някак странно омекнали, така че стиснах здраво ръката му, когато усетих стаята да се завърта около мен.

- Трябва й храна и вода - каза някакъв супер властен глас.

- Веднага, Ваше височество - отвърна някой.

Примигах, за да проясня зрението си, и какво да видя!

- Ау, трон! Не може да бъде!

Красивата жена, седнала на него, ми се усмихна приветливо:

- Добре дошла, млада кралице.

- Млада кралице? - отвърнах през смях.

Но като хвърлих общ поглед на залата, смехът ми се стопи, а желанието да разпитвам какво беше това за кралицата буквално се изпари.

Видях Старк. Лежеше на огромен камък. До него имаше някакъв мъж. Държеше острие над гърдите му, които вече бяха облени в кръв и покрити с рани.

- Не! Спри! - извиках, отдръпнах се от Дарий и тръгнах към мъжа.

По-бързо, отколкото допусках, че някой може да се движи, кралицата се озова между мен и воина. Сложи ръка на рамото ми и ми зададе въпрос със спокоен глас:

- Какво ти каза Старк?

Опитах се да мисля въпреки гледката на окървавеното тяло на своя воин бранител.

Моят бранител...

- Значи така Старк се е озовал в Отвъдното! Този воин... Той му помага.

Да - каза кралицата. Той помага на Старк. Но сега мисията му е завършена. Като негова кралица е твоя отговорност да го върнеш обратно.

Отворих уста, за да я попитам как да го направя, но я затворих, преди да съм казала каквото и да било. Зашото знаех. Беше мое задължение да помогна на бранителя си да се завърне.

Тя сигурно го е видяла в очите ми, защото просто се поклони и отстъпи назад.

Приближих се до мъжа и видях потта, която се стичаше по мускулестото му тяло. Беше изцяло фокусиран в Старк. Сякаш не чуваше и не виждаше нищо друго в стаята. Той вдигна ножа, явно за да нанесе поредния удар, а светлината на факлите се отрази в златната гривна на китката му. Сега разбрах откъде се е взела златната нишка, която е дала насока на Старк как да ме намери, а сега щеше да му помогне да си тръгне. Изпитах силна симпатия към стария воин. Докоснах ръката му нежно и казах:

- Бранителю, можеш вече да спреш. Време е той да се завърне.

Ръката му моментално спря. По тялото му премина тръпка и като отвори очи, забелязах, че зениците му са разширени.

- Вече можеш да спреш - повторих аз нежно. - И много ти благодаря, че помогна на Старк да дойде при мен.

Той примига и очите му се проясниха. Гласът му бе дрезгав и едва не се разсмях, като разпознах шотландския акцент, който Старк имитираше:

- Добре, жено, както пожелаеш.

После се отдръпна. Знаех, че кралицата го е прегърнала, и чувах как му говори нещо. Знаех, че в залата има и други воини. Знаех, че там са Афродита и Дарий, но не обърнах внимание на нито един от тях.

За мен Старк беше единственият в стаята. Единственият, който имаше значение.

Приближих се до окървавеното му тяло. Този път усетих миризмата и тя определено ми въздейства. Сладка и опияняваща, направо ми потече слюнка. Но не трябваше да мисля за това. Сега не бе моментът да се разконцентрирам от кръвта на Старк и желанието, което изпитвах към нея.

Вдигнах ръка.

- Вода, ела при мен.

Когато меката влага на елемента ме обгърна, махнах с ръка към окървавеното тяло на Старк:

- Отмий кръвта от него.

Водата ми се подчини. Над Старк се спусна нежен дъжд, който изми кръвта от гърдите му, стече се по камъка, следвайки орнаментите, и изпълни двата жлеба от двете страни на камъка.