Тя изведнъж спря. Всичко това е само заради скапания черен бик! Заради него трябва да е. Преди да се материализира напълно, той каза на Стиви Рей:

Мога да прогоня напълно Мрака. Но ако го направя, ще ми дължиш отплата. Искам от теб да си завинаги обвързана с човечността в това създание там, което ме призова да спася.

Стиви Рей беше отвърнала без никакво колебание:

- Да, ще платя цената.

П явно скапаният бик е напълнил главата й с някакви любовни гадости, затова сега й се случва всичко това.

Но дали бе така наистина? Стиви Рей продължаваше да върти кичура си и да размишлява. Не, нещата между нея и Репхайм бяха започнали да се променят още преди това. Случи се, когато гой се изправи лице в лице с Мрака и пожела да изплати нейния дълг.

Репхайм каза, че тя му принадлежи.

Тази нощ тя осъзна, че е бил прав и тази мисъл я уплаши повече от самия Мрак.

- Е, всички ли сме тук?

Да - каза Далас, а останалите кимнаха.

Онези гадняри са убили хора в Трибюн Лофтс, така ли? - попита Крамиша.

- Да - отвърна Стиви Рей. - Така мисля.

- Гадно. Много гадно.

Не можем да ги оставим да убиват хора просто така заяви Далас. - Та те даже не са бездомници.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх:

-Далас, колко пъти да ти казвам, че няма никакво значение дали човекът е бездомен или не. Хората просто не трябва да се убиват.

Извинявам се - каза той. - Знам, че си права, но понякога имам спомени от преди и това ме обърква.

Преди... Думата някак отекна около тях. Стиви Рей отлично знаеше какво имаше предвид той - преди човечността й да бъде спасена от саможертвата на Афродита и да имат възможност да изберат доброто или злото. Тя много добре си спомняше за преди. Но колкото повече дни минаваха и я отдалечаваха от миналото, ставаше все по-лесно и по-лесно да го изхвърли от ума си. Загледа се в Далас и се зачуди дали при него е различно. При него и при останалите, които още не бяха минали през Промяната. Далас често имаше такива подхлъзвания като това отпреди малко.

- Стиви Рей, добре ли си? - попита Далас, понеже очевидно му бе станало неудобно от нейната вглъбеност.

- Да, добре съм. Просто се замислих нещо. Така, ето какво ще направим. Аз ще вляза долу в тунелите на депото, нашите тунели, и ще дам на хлапетата последен шанс за избор. Ако се съгласят, ще могат да останат и ще се върнат тук, за да започнат училище от понеделник. Ако не се съгласят, ще трябва да напуснат и да си намерят друго място, понеже ние си вземаме тунелите обратно и те няма да са вече добре дошли там.

Крамиша се засмя доволно:

Ще се върнем пак в тунелите!

- Да - отвърна Стиви Рей и по радостните реакции на останалите разбра, че е взела правилното решение. Не съм говорила още с Ленобия за това, но не мисля, че би било някакъв проблем. Можем да идваме всеки ден дотук. Нужно ни е да сме под земята и макар наистина да харесвам това училише, вече не го чувствам като свой дом. За разлика от тунелите.

- С теб съм, момиче - каза Далас. Но трябва да се разберем нещо още сега. Няма да ходиш при онези хлапета сама. И аз ще дойда с теб.

- И аз - каза Крамиша. - Не ме интересува какво си разказала на останалите, но знам, че те стоят зад това, че ти едва не изгоря на покрива.

- Да, всички се досетихме - каза Джони Бий. - Вече няма да оставим нашата Висша Жрица да се изправя сама срещу тях.

- Независимо колко е силна и как може да използва елемента си, за да им нарита задниците - добави Далас.

- Няма да ходя сама. Точно за това ви извиках. Ние заедно ще отидем да си върнем тунелите и ако се налага някакви задници да бъдат наритани, ще го направим. Така че, Джони Бий, искам да караш хамъра. Тя му подхвърли ключовете. Момчето се усмихна доволно и ги хвана. - Вземи Ант, Шанън Комптън, Монтоя, Елиът, Софи, Жерарти и Венера. Аз ще взема Далас и Крамиша в колата на Зоуи. Карай след мен, ще спрем на долния паркинг до депото.

- Звучи добре, но как ще успеем да ги намерим? Знаете, че тези тунели долу са като мравуняк — каза Ант.

- И аз си помислих за това каза Крамиша. - И имам идея, ако не възразявате да я споделя.

- Хей, това е една от причините да ви повикам всички. За да си помогнем - каза Стиви Рей.

- Ето каква е идеята ми. Тези преди едва не те убиха, нали?

Понеже й стана ясно, че няма защо да крие това от своите новаци, Стиви Рей кимна.

- Мисля си, че щом са се опитали да се отърват от теб, но неуспешно, биха пробвали и втори път, нали така?

- Вероятно.

- А какво биха направили, ако си мислят, че пак си отишла в тунелите?

- Ще дойдат да ме нападнат - отвърна Стиви Рей.

- В такъв случай използвай елемента си, за да им покажеш, че си там. Можеш да го направиш, нали?

Никога не се бях замисляла за такава възможност -примига Стиви Рей.

- Това е гениално, Крамиша! - възкликна Далас.

- Абсолютно! Сега слушайте и нека да пробвам нещо каза Стиви Рей.

Тя забърза към края на паркинга. Там имаше няколко стари дъба, метална пейка и бликащ фонтан, заобиколен от покрита с лед леха с жълти и пурпурни теменуги. Тя се обърна на север и коленичи пред две от най-големите дървета. Наведе глава и се концентрира.

- Земя, ела при мен - прошепна тя.

Изведнъж земята се затопли и около нея се разнесе ухание на диви цветя и буйна трева. Стиви Рей притисна ръце към земята, която толкова обичаше, и се наслаждаваше на връзката си с нея. Като почувства как топлината и силата на елемента й я изпълниха, тя заговори:

- Да! Познавам те, мога да те почувствам в себе си и себе си в теб. Моля те, направи нещо за мен. Занеси част от тази магия, това чудо, което е смесица от нас двете, в главния тунел под депото. Нека бъде сякаш аз съм там. Нека да бъде толкова силно, че всеки, който се намира в теб, да го усети.

Стиви Рей затвори очи и си представи светеща нишка зелена енергия, която напуска тялото й и се спуска в земята, изпълва тунела точно до старата й стая под депото.

- Благодаря ти, земя. Благодаря ти, че си моят елемент. Можеш да си вървиш.

Когато се върна при групата, всички я гледаха с ококорени очи.

Какво? попита тя неразбирашо.

- Беше невероятно - отвърна Далас с глас, изпълнен с почитание.

- Да, ти цялата бе обвита в зелена светлина и сияеше -каза Крамиша. - Никога не съм виждала такова нещо.

- Беше много яко — каза Джони Бий и останалите кимнаха в знак на съгласие.

Стиви Рей се усмихна, понеже се почувства като истинска Висша жрица:

- Е, поне съм сигурна, че работи.

- Мислиш ли? - попита Далас.

Да - отвърна тя и те се спогледаха така, че стомахът й потрепна. Трябваше да се отърси от това усещане и да се концентрира. - Е, добре, да тръгваме тогава.

Те тръгнаха към колите и Далас сложи ръка на рамото на Стиви Рей. Тя нямаше нищо против да е по-близо до него.

Гордея се с теб, момиче - каза той.

- Благодаря.

Тя протегна ръка през кръста му и я пъхна в задния му джоб.

- И се радвам, че този път ни вземаш със себе си.

Така трябва да постъпя. А и сме по-силни, когато сме заедно.

Той спря и я придърпа към себе си. Наведе се и прошепна на милиметри от устните й:

- Точно така е. По-силни сме, когато сме заедно.

После я целуна с неочаквана собственическа страст. И

преди да го осъзнае напълно, тя го целуваше в отговор. Харесваше й начинът, по който неговото твърдо, познато и нормално тяло я караше да се чувства.

Вие двамата защо не си вземете стая? - извика Крамиша след тях и се вмъкна на задната седалка на колата.

Стиви Рей се изхили, странно замаяна, особено след като мисълта Осъзнай се, ти дори не можеш да се целуваш с другия, премина през главата й.

Далас неохотно я пусна да се отдръпне от него и да седне на шофьорското място. Точно преди и той да влезе, погледите им се срещнаха и той й каза нежно:

- Идеята за стая никак не ми звучи зле.