На сантиметри от внушителния воин Старк стоеше непоколебимо и го гледаше в очите:

- Не съм глупак. Аз съм воин на Зоуи и мисля, че мога да я защитя най-добре, като я доведа на този остров, защото е мое право да отнеса своята Висша Жрица при Сгиат.

- Не си разбрал правилно, воине - каза вампирът ведро, но твърдо. - Сгиат и островът й не се подчиняват на правилата на Висшия Съвет. Аз не съм Син на Еребус, аз съм мо банн ри, моята кралица не е в Италия. Независимо че си воин на ранена Висша Жрица, ти нямаш право да влизаш тук. Тук нямаш никакви права.

Старк рязко се обърна към Дарий:

- Вземи Зоуи.

Той предаде Висшата си Жрица на другия воин и отново застана лице в лице с вампира. Вдигна ръката си с дланта напред и докато мъжът го гледаше с подчертано любопитство, той разряза с нокът кожата на китката си.

- Не моля да вляза тук като Син на Еребус. Напуснах Висшия Съвет. Техните правила не струват пукната пара за мен. По дяволите, аз не моля за разрешение да вляза! По силата на правото, което ми дава моята кръв, аз настоявам да видя Сгиат. Имам нещо важно да й кажа.

Вампирът не отмести поглед от очите на Старк, но подуши внимателно въздуха.

- Как е името ти?

- Наричат ме Старк, но мисля, че името, за което питаш, е това, което носех преди да бъда Белязан. МакУолис.

- Остани тук, МакУолис - каза вампирът и изчезна в нощта.

Старк забърса кървищата си ръка с дънките и взе обратно

Зоуи от Дарий:

- Няма да я оставя да умре.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се приготви да мине през арката и да последва вампира, като разчиташе кръвта на човешките му предни да го защити.

Дарий го хвана за ръката и му попречи да премине:

- Според мен той имаше предвид да го изчакаш тук, за-

щото ще се върне. ^

Старк спря и погледна първо Дарий, а после и Афродита,

която завъртя очи с досада:

- Знаеш ли, трябва да се научиш на малко търпение и на малко „сещай се сам“. Боже, просто почакай няколко минутки. Варваринът ти каза да почакаш тук, не да си тръгваш. Звучеше, сякаш смята да се върне.

Старк изсумтя, отдръпна се на крачка от арката и размести малко Зоуи в ръцете си, за да я хване по-удобно:

- Добре. Ще почакам. Но няма да чакам дълго. Или ще ме пуснат на скапания остров, или няма. Което и от двете да е, искам да приключим колкото може по-бързо е това.

което идва.

Момичето има право — разнесе се женски глас, идващ от тъмнината. - Трябва да се научиш на малко търпение. Старк се изпъна като струна и се обърна към арката:

- Имам само пет дни да я спася. Иначе тя ще умре. Нямам време да се уча на търпение точно сега.

Смехът на жената накара Старк да настръхне.

- Буен, арогантен и нетърпелив - каза тя. - Напомня ми за теб преди няколко века, Сеорас.

- Да, но аз не бях чак толкова млад - отвърна вампирът. Старк се бореше с желанието си да им изкрещи да дойдат и да се покажат пред него, когато те изведнъж сякаш се материализираха от мъглата директно пред арката. Воинът отново беше тук, но Старк изобщо не го погледна. Цялото му внимание бе грабнато от жената.

Тя бе висока, с широки рамене, мускулеста и в същото време женствена. Имаше бръчици в ъгълчетата на големите й красиви очи, в които проблясваше златиста сянка, примесена със зелено — точният цвят на първото зърно от кехлибарената огърлица, която висеше на врата й. С изключение на един канелено-червеникав кичур, дългата й до кръста коса беше изцяло бяла, но въпреки това не изглеждаше стара. Нито пък млада. Старк осъзна, че по някакъв начин му напомняше за Калона. Без определена възраст и в същото време древна. Татуировките й бяха удивителни - мечове със заплетени дръжки и остриета очертаваха силното й и чувствено лице. Той изведнъж осъзна, че никой не е отронил и дума, затова прочисти гърлото си, притисна Зоуи по-близо до себе си и се поклони с уважение:

- Добра среща, Сгиат.

- Защо трябва да те допускам на острова си? попита тя без предисловие.

Старк си пое дълбоко въздух, вдигна брадичката си и срещна погледна й решително, както преди това беше погледнал воина.

- Имам това право заради кръвта, която тече във вените ми. Аз съм потомък на МакУолис. Това значи, че съм част от твоя клан.

Не от нейния, момче. От моя — каза вампирът.

Устните му се закривиха в лека усмивка, която изглеждаше по-скоро опасна, отколкото приветствена.

Старк насочи вниманието си към воина:

- От твоя? Аз съм част от твоя клан? - попита той глупаво.

- Помня, че ти беше по-умен на тази възраст - каза Сгиат.

- Да - изсумтя мъжът. — Млад или не, имам повече мозък.

- Достатъчно умен съм, за да знам, че миналото на човешката ми кръв все още ми дава връзка с двама ви и с този остров - заяви Старк.

- Ти едва си излязъл от пелените, момченце каза воин ът саркастично - По ще са ти прилика игри за ученици, ама такива не се намират на този остров.

Вместо да се подразни, Старк се замисли над думите на мъжа и сякаш записките на Деймиън изплуваха в паметта

^У- Точно затова имам право да вляза - каза той. - Нямам никаква представа какво е да си истински воин, но мога да ви кажа, че Зоуи е повече от Висша Жрица. Преди душата й да се разпилее, тя бе започнала да се превръща в нещо, което вампирите никога не са виждали. - Мисълта му продължаваше да тече, парченцата от пъзела започваха да се нареждат. Той видя изненадата в очите на Сгиат и интуицията му подсказа, че е на прав път. - Зоуи беше на път да се превърне в Кралица на елементите. Аз съм неин воин, неин бранител, а тя е моята Аса. Тук съм, за да се науча да защитавам своята Аса. Нали с това се занимавате тук. Учите воините как да защитават своите Аси?

- Те престанаха да идват при мен - каза Сгиат.

Старк си помисли, че само си е въобразил тъгата в гласа й, но когато воинът се приближи леко до нея, сякаш беше така свикнал да откликва на нуждите й, че искаше да отнеме дори този лек дискомфорт от нея, Старк осъзна, че без съмнение е открил отговора и отправи мислено благодарствена молитва към Никс.

- Не, не сме престанали да идваме. Аз съм тук - заяви Старк на древната кралица. - Аз съм воин. Принадлежа към клана МакУолис. Моля ви за помощ, за да защитя своята Аса. Моля те, Сгиат, нека да вляза на острова. И ме научи как да запазя живота на своята кралица.

Сгиат се поколеба за миг, колкото да се спогледа с воина

си, а после вдигна ръка и каза:

Фаилте гу ант Еилеан нан Сгиат... Добре дошъл на острова на Сгиат. Можеш да влезеш.

- Ваше величество, - гласът на Дарий накара всички да замлъкнат. Воинът беше застанал на коляно пред арката, а Афродита стоеше на крачка зад него.

- Говори, воине - каза Сгиат.

-Аз не съм от клана, но също защитавам Аса. Затова моля за разрешение да вляза на острова. Макар да не идвам като новопосветен воин, вярвам, че тук има много неща, които бих могъл да науча, докато се боря заедно със своя брат по войнство в мисията ни да спасим живота на Зоуи.

- А това с теб е човешко момиче, не Висша Жрица. Как е възможно да сте обвързани с воински обет? - попита вампирът.

- Извинявам се, не разбрах името ти. Шоунъс ли беше? -попита Афродита и пристъпи напред до Дарий, като сложи ръка на рамото му.

- Ти глуха ли си или какво, казвам се Сеорас отвърна той.

Старк с изненада установи как устните му се разтегнаха в усмивка.

- Добре, Сеорас - тя имитира акцента му с удивителна точност. — И аз не съм човек. Бях новак и получавах видения. А после изведнъж вече не бях новак. Когато това се случи, поради причини, които не са ми известни, Никс реши да запази дарбата, която ми бе дала. Така че аз съм Пророчицата на Никс. Надявам се, че това, заедно с всичките главоболия и ужас, които виденията ми причиняват, означава, че ще остарея също така грациозно, както вашата кралица. - Афродита млъкна и се поклони на Сгиат, която леко повдигна вежди, но не я порази смъртоносно на секундата, въпреки че според Старк си го заслужаваше. - Така че Дарий е дал обет да бъде мой воин. Ако съм схванала правилно алюзията, което може и да не е така, понеже хич ме няма с образното изразяване, аз съм Аса по някакъв своеобразен начин. Така че Дарий пасва на изискванията ви, със или без кръвна връзка.