- Но ти каза. че Калона не е убил Хийт, за да навреди на Зоуи.

- Не, защото той знае, че това би могло да причини смъртта й.

- Би могло? - Стиви Рей произнесе думите отчетливо. -Това значи ли, че не е сто процента сигурно, че Зоуи ще умре? Понеже другите вампири точно това твърдят.

- Вампирите не мислят от позицията на един безсмъртен. Никоя смърт не е толкова сигурна, колкото смъртните смятат. Зоуи ще умре, ако душата й не се завърне в тялото, но не е невъзможно душата й да стане отново цяла. Да. ще бъде трудно, и да. ще й е нужен водач и защитник в Отвъдното, но...

Той замълча и Стиви Рей забеляза ужас в очите му.

- Но какво?

- Неферет използва баща ми, за да се увери, че душата на Зоуи няма да се завърне. Тя е пленила тялото му, докато е бил ранен, и е пратила душата му в Отвъдното.

- Но нали каза, че Калона е прогонен оттам и не било възможно да се върне?

Репхайм се ококори:

- Забранено му е физически да се върне.

- А тялото му е все още в този свят! Само душата му се е върнала - довърши вместо него Стиви Рей.

- Да! Неферет го е заставила да се върне. Познавам баща си добре. Никога не би се прокраднал обратно при Никс. Той е твърде горд. Би се върнал само ако богинята го помоли за това.

- Откъде си толкова сигурен? Може да е тръгнал след Зоуи, защото най-после е разбрал, че тя никога няма да бъде с него, и като някой луд ревнивец е решил, че е по-добре да е мъртва, отколкото чужда. Може това да го е раздразнило толкова много, че да е преглътнал гордостта си.

Репхайм поклати глава:

- Баща ми никога няма да повярва, че Зоуи ще го отхвърли. Ая му се покори, а част от нея все още живее в душата на Зоуи. Той замълча за миг и преди Стиви Рей да е успяла да го попита още нещо, продължи: - Знам как можеш да се увериш напълно. Ако Неферет го използва, значи е оплела тялото му с нишките на Мрака.

- Мрак? Имаш предвид отсъствие на светлина?

В някакъв смисъл е това. Трудно е да се обясни, понеже този тип чисто зло непрекъснато се променя, еволюира. Мракът, за кой го аз говоря, е осезаем. Намери някого, който има връзки с духовния свят, и той ще може да види нишките, които Тси Сгили използва, за да прикове баща ми, ако всичко е както си го мисля.

Ти имаш ли връзка с духовния свят?

- Да - отвърна той, като я гледаше в очите, без да трепне. - Би ли искала да се предам на Висшия Съвет на вампирите?

Стиви Рей започна да дъвче устната си. Дали би искала? Това би означавало да предаде живота на Репхайм за този на Зоуи и може би дори и своя, защото тя ще трябва да го последва. А и изключително могъщите Жрици от Висшия Съвет без съмнение ще усетят, че двамата са Обвързани. Тя би умряла заради Зоуи, разбира се. Но не би било зле, ако не се налага да го прави. Е, не я иска и Обвързана с гарван-демон. Мамка му, никой не би искал такова нещо. Богинята би могла да потвърди, че и самата Стиви Рей не го желаеше. Или поне през повечето време.

- Стиви Рей?

Тя подскочи и видя как Репхайм я изучава с поглед:

Искаш ли да се предам на Висшия Съвет на вампирите'?

Само като най-последно средство. А ако ти отидеш, това означава и аз да се присъединя към теб. По дяволите. Съветът най-вероятно няма да повярва на нищо, което им кажеш. Но според теб ни трябва някой, който има връзка с духовния свят. Достатъчно добър, че да усети Мрака, нали така?

Да.

- Е, там е пълно с могъщи вампирски Жрици. Все някоя трябва да е в състояние да го направи.

Той поклати глава:

- Би било необичайно за вампир да усети тъмните сили, с които една Тси Сгили разполага. Това е една от причините Неферет да се преструва успешно пред тях. Да усещаш скритите сили на Мрака е уникална дарба и би било ужасно трудно, ако не си близък с тях.

- Да, но Жриците от Висшия Съвет би трябвало да са в състояние да го направят. Все някоя ще може.

Каза го с много повече увереност, отколкото изпитваше. Всички знаеха, че Жриците в Съвета са избрани заради своята вярност, почтеност и най-вече заради добротата си, която не се връзва много-много с усещане на злото.

Тя прочисти гърлото си:

- Добре, време е да се връщам в Дома на нощта и да се обадя до Венеция. - После премести поглед към ръката му и крилото, което беше привързано зад гърба му. - Боли ли много?

Той само изсумгя.

- Нахрани ли се?

Той кимна.

Тя просто преглътна тежко, като си спомни как почувства болката му, когато превързваше крилото му миналия път.

- Трябвала намеря някои медикаменти. За съжаление сигурно са точно в онази зала, в която пратих бедния пазач, което значи, че отново ще трябва да бъркам в дребния му мозък.

- Усещаш ли, че мозъкът му е малък?

Не видя ли как се беше загащил? Никой под осемдесет с нормален мозък не носи такива дядовски панталони, за-гащени до подмишниците. Казах ти, мозъкът му е колкото грахово зърно.

И тогава, за изненада и на двама им, Репхайм се засмя.

Харесва ми звукът от неговия смях. И преди собственият й мозък да заповяда на устата й да мълчи, тя се усмихна и изстреля:

- Трябва по-често да се смееш, приятно е.

Репхайм не каза нищо, но Стиви Рей не успя да разшифрова странния поглед, който й хвърли. Почувства се малко неудобно и стана от кухненския стол:

- Е, аз отивам за медикаментите. Ще оправя крилото ти, доколкото мога, ще взема храна и разни неща за теб и после се връщам, за да проведа супер далечни разговори. Стой тук, след малко се връщам.

- Предпочитам да дойда с теб - каза той и се изправи внимателно, като държеше ръката си до тялото.

- Може би ще ти бъде по-лесно, ако просто останеш тук.

-Да, но предпочитам да съм с теб - каза той тихо.

Стиви Рей почувства силно вълнение при тези думи, но

просто вдигна рамене и равнодушно отвърна:

- Добре, приготви се тогава. Но не мрънкай, ако те боли, като се разхождаш насам-натам.

- Аз не мрънкам.

Погледът му бс толкова преизпълнен с мъжка гордост, че беше неин ред да се засмее.

На път за вкъщи Стиви Рей се замисли за Зоуи и за следващия си план за действие. Това беше лесно. Ще се обади на Афродита. Независимо какви трагедии се разиграваха там.

Афродита без съмнение ще е набъркала носа си в центъра на събитията, особено щом се касае до Зоуи.

Значи следващата стъпка по спасяването на Зоуи бе планирана и сега тя можеше спокойно да мисли за Репхайм.

Наместването на счупеното му крило беше ужасно. Все още чувстваше пронизващата болка по рамото и гърба си. Дори след като намери шишенце с лидокаин и го изсипа цялото върху крилото и ранената си ръка, все още усещаше тъпата болка от счупването. Репхайм не беше казал нито дума по време на цялото мъчение. Просто извърна глава настрана и точно преди да докосне крилото му, попита:

- Ще направиш ли онова нещо с говоренето, докато ме превързваш?

- Какво нещо с говорене имаш предвид? - попита тя.

Той й хвърли поглед през рамо и тя видя усмивка в очите

му:

-Говориш. И то много. Така че давай. Ще имам нещо много по-досадно, което да понасям, и няма да мисля за болката.

Тя му хвърли гневен поглед, но после се усмихна. Говори му през цялото време, докато почистваше раната и превързваше счупеното му крило. Беше се отдала напълно на словесното си излияние, без да казва нищо конкретно и с твърде много думи, за да понесе и гя по-леко болката, която двамата споделяха. Когато приключи, той я последва бавно и внимателно до изоставеното имение, а тя се опита да направи килера му малко по-уютен, като натъпка няколко одеяла, които беше задигнала от стаята на персонала в музея.

По-добре е да тръгваш. Не се тревожи за това.

Той взе последното одеяло от нея и просто се строполи върху купчината.

- Виж, ще сложа тук чантата с храната. Има само неща, които не се развалят бързо. И не забравяй да пиеш много сок и вода. Хидратацията е важна каза тя и изведнъж почувства безпокойство, че го оставя сам толкова слаб и уморен.