Грозни

Плеханов се приготвяше за лягане, когато на вратата се позвъни. Остави четката за зъби настрани и изплакна устата си. Звънеше се доста настойчиво. Кой ли можеше да бъде в този късен час? Плеханов се намръщи в очакване на някаква лоша новина. Наметна халата си върху пижамата и излезе в коридора.

Къщата му не беше голяма, но имаше всички удобства и беше в един от хубавите квартали на града. Разбира се, един ден щеше да живее в двойно по-голяма и двойно по-хубава къща, но всяко нещо с времето си.

За всеки случай извади пистолета от чекмеджето на писалището. Беше стар лугер от 1943 г. — баща му го беше донесъл от фронта.

Надникна през ключалката. На стълбите стоеше привлекателна млада жена с раздърпани дрехи и обляно в сълзи лице. Гримът й се беше размазал.

Изнасилена? Божичко. Само това липсваше. Свали пистолета и отвори вратата.

— Госпожице? Мога ли да ви помогна?

В този миг от тъмното изскочи млад мъж по джинси и насочи пистолет в лицето на Плеханов.

— Да, господине, много разчитаме на помощта ви.

Говореше руски перфектно, но с някакъв чужд акцент.

Междувременно, без да сваля пистолета, протегна свободната си ръка и прибра лугера на Плеханов.

Изгледа оръжието одобрително:

— Бива си го. Истинска антика.

От храстите изскочиха още двама мъже и бързо се приближиха към тях. Облечени бяха спортно, еднотипно — нищо, което да бие на очи. Изглеждаха дори мускулести.

Какво беше това? Опит за грабеж? Какво искаха от него тези хора?

Жената приведе в ред облеклото си, приглади коси и се наметна с шлифера, който й подаде един от мъжете.

— Доктор Плеханов, може ли да влезем? — попита човекът с пистолета.

Плеханов още се опитваше да определи какъв беше този акцент. Попита го:

— Не сте руснак, нито пък чеченец, нали?

— No, sir.

Плеханов трепна. Това бяха американци.

Проклятие.

— Доктор Плеханов, ще се наложи да ни придружите. Преоблечете се за из път. Но по-живо, ако обичате.

Събота, 09.10.2010, 23:28

Урус-Мартан

— Пипнаха го! — възкликна Фернандес. — Вече са на път. След двайсетина минути ще бъдат тук.

В помещението настъпи оживление.

— Е, добре — поохлади възторга им Хауард. — Рибата е още в морето. Пригответе хеликоптерите. Нека първо се приберем у дома. Тогава ще празнуваме.

Десетина минути по-късно, докато наблюдаваше пилотите, които стягаха машините, към него тичешком се приближи Фернандес.

— Сър, възникна проблем.

Хауард усети, че стомахът му се сви на топка.

— Какво има?

— Камионът им се е повредил.

Полковникът го изгледа втренчено, сякаш за първи път го виждаше. Това не беше предвидено в нито един сценарий.

Неделя, 10.10.2010, 00:04

Урус-Мартан

— Къде се намират? — попита Хауард. Гърлото му беше пресъхнало.

— В града, южно от сградата на бившия Коминтерн, близо до нефтените складове и река Сунжа.

— На какво разстояние оттук?

— Около осемнайсет километра.

— Направо страхотно…

Хората от групата се спогледаха със сериозни, удължени лица.

— Оха… Получих някакъв сигнал… Засичам — възкликна единият от операторите.

Да се обади водачът на групата по радиостанцията означаваше, че нещата са повече от сериозни.

— Алфа, тук Омега Едно. Повтарям — тук е Омега Едно.

— Алфа слуша.

— Сър, закъсахме насред път, а на стотина метра от нас има две ченгета на велосипеди, които приближават. Чакам инструкции.

Ченгета на велосипеди. Господи.

— Придържаме се към плана, Омега. Покажете им документите си, бъдете любезни, дръжте се естествено. И… спокойно, само спокойно. Това е рутинна проверка. Няма причини да бъдат подозрителни.

— Разбрано, сър… о, не! По дяволите!

— Омега Едно, какво става?

Отново се чу гласът на капитана им, но не в микрофона, а по-отдалеч:

— Накарайте го да млъкне, за бога!

— Омега Едно, обади се! Омега Едно…

Последва мълчание.

След малко водачът на групата се обади отново:

— Алфа, тук нещата се… усложниха. Нашият човек се разкрещя: „Убийство! Помощ!“, и ченгетата откриха огън!

— Господи, онези там изобщо не си поплюват… — възкликна Фернандес. — Първо стрелят и после питат.

— Алфа, отговорихме на огъня. Засега няма ранени. Повтарям — няма пострадали от нашите. Свалихме единия полицай, другият се скри зад… бидон нафта… Барнс и Пауъл, надясно, Джесъл — мини отляво! По-живо, давайте!

Отново настъпи тишина, която трая не повече от минута, но им се стори, че е продължила цяла вечност.

Най-после капитан Маркъс отново се свърза с тях.

— Сър, сваленият полицай е… мъртъв. В него обаче открихме предавател, което означава, че другият, който успя да избяга, също разполага с такъв и се боя, че в най-скоро време ще имаме компания. Какви са инструкциите? Алфа? Алфа? Чувате ли ме? Повтарям: какви са инструкциите?

Хауард и Фернандес се спогледаха: не им оставаше друг избор. Прозвучаха една след друга две команди. Към войниците:

— Момчета събирайте багажа! Тръгваме след три минути!

… и към хората от бойната група:

— Омега, дръжте се. Идваме да ви приберем.

— Прието, Алфа. Благодарим ви, сър.

— Да вървим, Хулио!

И хората на Хауард хукнаха към хеликоптерите.

Събота, 09.10.2010, 16:10

Куонтико

Майкълс и Тони бяха седнали в малката заседателна зала и пиеха вече втора каничка кафе. Лекарите се оказаха прави — днес Майкълс се чувстваше още по-отпаднал и раната го болеше нетърпимо — във всяко едно положение. Вечерта си беше взел обезболяващите хапчета, за да заспи, но през деня не смееше. Акцията на Хауард беше в ход, искаше съзнанието му да е будно и издържа така няколко часа, стиснал зъби, докато най-после си взе две хапчета, за да притъпи малко болката, и изпи шестата си за деня чаша кафе.

— Как е ръката ти? — обърна се Алекс към Тони.

— Не боли много — сви рамене тя. — Само щипе.

— Знаеш ли… всъщност ти спаси живота ми. Ако не беше ти, онази жена този път щеше да успее.

— Ръсти беше този, който ни помогна и на двамата… Ако не се беше появил той и не беше извикал… Да насочи химикалката си към нея само за да отклони вниманието й и да ми даде шанс…

— Наистина съжалявам… Вие с него бяхте… доста близки, нали?

— Да… Всъщност, не точно… — Тя поклати глава, вторачена в чашата си кафе. — Днес родителите му ще приберат тялото — погребението ще бъде в Джаксън, Мисисипи. Бих искала да отида, ако е възможно…

— Разбира се. Мисля, че до ден-два ще сме приключили с това, а по-натам… бих искал да ми покажеш някои хватки от твоя силат, става ли?

Тя го погледна изненадано. Досега не беше проявявал особен интерес към това.

— Не знам… Напоследък премислих… Ще ми е от полза да знам повече техники за самозащита.

— За мен ще бъде удоволствие — усмихна се Тони.

Алекс отвърна на усмивката й.

— Е, все пак ще трябва да поизчакаме няколко седмици — и той посочи превързания си крак.

— Когато кажеш, започваме.

Алекс отново надигна кафето — то сигурно течеше и във вените му.

— Неспокойно ми е. Чудя се дали са свършили… Мисля, че би трябвало.

— Нали ще се обадят веднага щом могат.

— Знам. И съм сигурен в тях, но все пак…

Тони го погледна и се усмихна отново.

— Какво има?

— Като каза „сигурен“, се сетих една история… Искаш ли да я чуеш?

— Аха.

— Навремето живеех в общежитие с две съученички. У дома беше станало пренаселено — брат ми беше останал без работа и беше пратил жена си с децата у нас, а самият той замина за Мейн да си търси нещо. Та, с две думи, общежитието беше за предпочитане.

Едното от момичетата, с които деляхме стаята, Мари Луиз Бергано, от Филаделфия, беше с италианска кръв като мен. А другото, Дириша Мей Джоунс, беше от Тексас, дълга като върлина негърка, волейболистка. Тя беше най-забавният човек, който можеш да си представиш. Само като се сетя за нея, ме напушва смях. Винаги й хрумваха разни истории и ги разказваше по невъобразим начин. Една вечер бяхме седнали на бутилка евтино вино и тя ни разясни значението на думата „сигурен“. Разказът й звучеше горе-долу така: „Та, момичета, да ви разправям… Живее си оня ми ти негър Ърнест с хубавата си женичка Лорета, но един ден тя го напуска, щото са го изритали от работа, въпреки че не бил грам виновен…“.