Пред вратата на банката беше паркиран чисто нов, металиковосин корвет. Моторът му работеше. От банката забързано излезе някакъв мъж, който на пръв поглед изглеждаше млад, но при по-внимателно вглеждане си личеше, че вече отдавна не е. Той беше облечен в елегантен костюм и носеше куфарче — изобщо имаше вид на бизнесмен, с тази разлика, че…

Изведнъж той срещна погледа на Гридли и се затича към колата. Хвърли куфарчето на задната седалка и сам се метна вътре.

И Гридли разбра — това беше той! Програмистът, който всички търсеха под дърво и камък. Интуицията му не грешеше.

Той рязко даде газ с вайпъра, твърдо решен да препречи пътя на другия автомобил. Щеше да го пипне!

Но корветът се оказа по-бърз. Засега. Нямаше необходимата мощност, за да се мери с вайпъра. Рано или късно щеше да издъхне. Гридли натисна педала и даде газ до дупка.

Вече го настигаше. Процеди полугласно: „Този път няма да ми избягаш, приятелче!“.

Тесните улички забавяха и двата автомобила, но Гридли почти се беше изравнил с корвета и щеше да глътне останалото разстояние за нула време.

Изведнъж шофьорът на корвета протегна ръка и хвърли във въздуха шепа монети.

Поне така му се стори в първия момент. Но след миг Гридли разбра грешката си. Видя стърчащите остриета твърде късно, за да успее да спре.

По дяволите!

Рязко натисна спирачки. Гумите изсвистяха, но преди автомобилът да спре окончателно, се чу оглушителен гръм като от фойерверки. Лявата гума беше отишла. Автомобилът поднесе, Гридли завъртя кормилото, но в този миг гръмна и дясната гума. Край. Гридли окончателно загуби контрол. Вайпърът се завъртя около оста си и се заби във витрината на един магазин. Чу се трясък и отгоре се посипаха ситни парченца стъкло. Рафтовете се срутиха, тавите с банички и сладкишите се преобърнаха, но вайпърът спря окончателно едва след като се удари в масата и събори върху бронята си тежкия касов апарат.

Гридли поклати глава. Сега вече щеше да има нужда от основен ремонт.

Измъкна се изпод купчината банички и счупени стъкла и огледа пораженията. Хлебарят, застанал недалеч от преобърнатата маса, беше по-бял от престилката си.

Гридли прехапа устни. Оня тип отново се беше измъкнал. Този път, на косъм.

Обърна се към разтреперания хлебар:

— Пресни ли са поничките? Нещо изведнъж огладнях.

Петък, 01.10.2010, 13:32

Вашингтон

Застанал пред шкафчето си, докато чакаше електронната ключалка да се задейства, Тайрън Хауард изведнъж чу зад гърба си Гласа на Съдбата. Той не прокънтя, властен и неумолим, а прозвуча с мек, женствен, неустоим тембър:

— Здрасти, Тайрън.

Тайрън се извърна стреснато и видя самата Беладона Райт от плът и кръв, в цялото великолепие на четиринадесетте си години. Най-пищната красавица на гимназията „Айзенхауер“. И тя му се усмихваше.

На него, на Тайрън.

Значи вече можеше да се смята за мъртъв.

Защото само някой да подхвърлеше една думичка на Ле Мот Менгемето и Тайрън беше загубен. Мили боже.

— 3-здрасти — заекна той, за още по-голям свой ужас.

— Разбрах от Сара Питърсън, че разбираш доста от компютри. Ако не те затруднява, дали не би могъл да ми покажеш едно-друго…? Съвсем го закъсах по основи на информатиката…

Чувството му за самосъхранение и здравият му разум биеха тревога в главата му, сякаш удряха стотици чукове: „Не! Тайрън! Не! Опасност! Внимавай! Бягай, спасявай се, докато е време, преди да е станало късно! Кажи «не», веднага кажи «не»! Не заставай на пътя на Менгемето или горчиво ще се каеш!“.

— Ами… да. Ще ти помогна — изкашля се Тайрън.

„Глупак такъв! Глупако, ти ли каза това?! Не ти ли е мил животът или какво?! Ти си загубен! Загубен!“, предупреждаваха отчаяно последните остатъци от благоразумието му.

— О, много ти благодаря! Ето телефона ми. Обади се, когато имаш възможност, и ще се уговорим… — сияеше срещу него лицето на Бела с най-ослепителната си усмивка.

„Току-що подписах смъртната си присъда“, помисли си Тайрън. Но се чувстваше безумно щастлив, противно на всякаква логика.

Прибра с треперещи пръсти листчето с телефонния номер на Бела.

Тя му махна с ръка усмихнато и се отдалечи, обгърната от неповторимото си ухание. Отдалечи ли? По-скоро, отплува — величествена и ослепителна като полинезийска принцеса.

Кръвта нахлу в главата на Тайрън.

Е, във всеки случай вече беше късно за отстъпление. Да става, каквото ще става.

— Тайрън? Да не ми се е привидяло? С Бела ли разговаряше току-що?

Все още изгубил ума и дума, Тайрън само кимна на приближилия се Джими Джо.

— Хм. Поздравления! Или… може би трябва да ти изкажа моите съболезнования?

Тайрън го изгледа изпод вежди.

— Какъв е поводът?

— Е, Менгемето все ще намери повод, нали си го знаеш какъв е. Ще си помисли например, че си търсиш повод да свалиш гаджето му.

— Не съм търсил никакъв повод! Ако искаш да знаеш, тя ме спря — да ме пита за нещо. Това е. Да й обясня уроците по информатика.

— Аха.

— Съвсем сериозно. Трябва да й се обадя, за да се уговорим кога ще се… видим, за да…

— О, значи на четири очи? И къде — у тях може би? — продължаваше да го дразни Джими Джо.

— Казах ти вече — не е това, което си мислиш.

— О, не, не е. Чудя се само какво ще си помисли Менгемето, като ви види двамцата?

— Стига вече.

— Добре, добре, спирам. Длъжен бях да те предупредя. Като приятел.

— Какво се хилиш, Джими?! Изобщо не е смешно.

— Даже е трагично, нали? Зависи обаче от коя страна ще го погледнеш. Е, братле, какво толкова — веднъж се мре, но и веднъж се живее. Така че… бъди мъж!

И Джими Джо засмяно го потупа по рамото.

Петък, 01.10.2010, 21:45

Грозни

Плеханов седеше на стола си и дишаше тежко — току-що бе излязъл от програмата за виртуална реалност и още не можеше да дойде на себе си след лудешката гонитба. Как ли все пак този млад американец, един от членовете на Мрежата, беше успял да се добере до него? Вярно, че Плеханов беше успял да го обезвреди и да му се измъкне, но истината беше, че му се размина на косъм. Не биваше да допуска подобни инциденти.

Отново си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои и да забави учестеното си дишане. Е, добре, безспорно той беше най-добрият, но не беше единственият добър програмист. Със сигурност имаше поне още десетима, които също не бяха за подценяване. Неслучайно беше устроил оня капан на командира им Дей, за да отклони вниманието на хората им от онова, което беше замислил. Най-добрите компютърни специалисти на Мрежата не бяха от неговия ранг, но класата им беше доста висока и предпочиташе да ги държи на разстояние. Защото освен всичко съществува и фактор „късмет“ и всеки един от тях би могъл да бъде много опасен, ако попаднеше в подходящо време на подходящото място. Както всъщност беше сега.

Той разтърка очи. Факт — противникът го беше забелязал. Въпреки че никога не изключваше подобна възможност и си имаше канали за бягство, все пак беше доста неприятно… Проклета случайност! Но дали беше само случайност? Познаваше неколцина от членовете на Мрежата, бяха съобразителни, ловки и бързи, но им липсваше достатъчно опит. Някои от тях още имаха мляко около устата… Старостта си имаше своите предимства — реакциите може и да бяха позабавени, но някои способности се развиваха и изостряха — нюхът за разни машинации например. Това преимущество на играчите от класа, умението да се намират вратички идваше с възрастта — младите все още играеха по правилата или пък когато ги нарушаваха, го правеха прекалено грубо. Колкото до Плеханов, той вече беше овладял до съвършенство изкуството да се действа подмолно.

И все пак малко повече предпазливост не беше излишна. Имаше още върху какво да поработи. Беше се оказал достатъчно бърз, за да се измъкне, но не биваше да се задоволява с това. Рискът беше прекалено голям. Най-сигурното беше да им хвърлиш прах в очите и да ги държиш на разстояние.