Понеделник, 04.10.2010, 05:05

Колумбия, Мериленд

Ружьо седеше с кръстосани крака на леглото в хотелската стая. Не мислеше за нищо — с течение на годините това му се случваше все по-често и фактът, че нищо не е в състояние да събуди интереса му, все по-малко го притесняваше.

Плеханов рано или късно щеше да се свърже с тях — ако не днес, то утре. Ако не утре — вдругиден. И съобщението му нямаше да се отличава от досегашните — щеше да възложи на Ружьо нечие убийство. Разбира се, поръчението щеше да звучи далеч по-невинно, но Ружьо отдавна се беше научил да разгадава скрития смисъл на посланията на своя шеф. А Плеханов беше умен човек — това поне не можеше да му се отрече. Как иначе щеше да контролира Чечения и да се разпорежда със съдбите на милиони хора? И това беше само началото. Защото от известно време Плеханов замисляше още по-грандиозен план. Само че… също от едно известно време Ружьо изобщо не се вълнуваше от успеха на неговата кауза. Ружьо чисто и просто беше оръжието, от което се изисква само да бъде в изправност. И на разположение. Без да влага излишни емоции.

А на него и без това всичко му беше все едно.

Какъв по-добър избор би могъл да има Плеханов?

Понеделник, 04.10.2010, 07:30

Куонтико

Когато Майкълс пристигна на работното си място, Джей Гридли, усмихнат, го чакаше пред кабинета.

— Да няма някакви добри новини?

— Аха.

— Хайде, влизай.

— Искам да ти покажа нещо… Мога ли да ползвам компютъра?

— На твое разположение е.

Джей седна пред компютъра и потърси някакъв файл.

— Това е докладът на нашия екип в Ню Йорк.

— А това… — на екрана се появи някакво изображение — е небезизвестният кучешки приют на братя Нот, разположен на езерото Скандага.

Майкълс го загледа учудено.

— Езерото е на северозапад от Амстердам — делово продължи Джей.

— Давай по-накратко, Джей.

— Накратко, там е било обучено твоето скъпоценно пуделче.

— Сериозно?

— Съвсем. Било е специално обучено, за да се дава под наем срещу доста солидни сумички. И така… онази жена го е наела преди време, а после, при така стеклите се обстоятелства, е платила и цялата му стойност. Не лично, разбира се, а чрез куриер и банков запис, който е невъзможно да се проследи. Изобщо добре се е потрудила. Нашите оператори обаче също не се предават лесно и се свързаха последователно с няколко куриерски служби, като в края на краищата един от куриерите си спомни, че е предал кученцето на някой, който е чакал във фоайето на новопостроения хотел „Холидей Ин“ в Шенектади. Въпросната личност, от мъжки пол, без никакви особени белези, е платила в брой и се е разписала.

— Дотук не звучи многообещаващо…

— Не бързай. „Холидей Ин“ се контролира от компютърни системи, чиито скрити камери са засекли лицето. Я виж… — И Джей натисна поредното копче.

Майкълс видя изображението на един… средностатистически мъж — среден ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб, не много късо подстриган, облечен с риза и панталони, с тъмни обувки. Господин Никой.

— А ето и жената, на която той пък от своя страна го е предал — около четиридесетгодишна, нито висока, нито ниска, с прошарена коса и тъмни очила, с маратонки и развлечена тениска. Госпожа Никоя.

— Хм… — въздъхна Майкълс. — Не ми прилича на нашата старица, но е възможно и това да е дегизировка, нали?

— Почти сигурно е. Според нашите специалисти лицето и китките й са прекалено слаби за общата маса на тялото й — тоест е с подплънки под тениската.

— Чудесно. И… какво от това?

— Компютърът успя да установи височината й, размера на обувките, формата на ръцете и на китките, някои очертания на лицето, както и това, че е… червенокоса. Тук е с перука, но специфичният тен на лицето навежда на тази мисъл.

— Интересно… Сигурни ли са в заключенията си?

— Дават осемдесет и пет процента гаранция. А, има и друго… Само гледай.

Жената на екрана пое кошничката с пуделчето и си тръгна. След малко се появи отново, заснета от друга камера и под друг ъгъл. Изведнъж тя се подхлъзна и залитна.

— Подът е току-що измит — обясни Джей.

За да не падне, жената се опря на стената с лявата си ръка, след което понамести кошничката и си продължи по пътя.

— Е, какво ще кажеш? — смигна Джей.

Майкълс веднага схвана.

— Отпечатъци?

— Аха. Според теб каква е вероятността и други да са се подпирали на стената точно на това място? Та така, шефе, отпечатъците са перфектни — от цяла длан, среден и безименен пръст. Плюс малко ДНК. Малко, но достатъчно…

— Джей, за бога…

— Е, шефе, не исках да ти давам напразни надежди. Исках всичко да е… черно на бяло. Вече знаем кръвната група на жената — не е кой знае какво.

— Човече, защо не започна с това?

— Отзад напред?! Да не искаш да ми развалиш удоволствието? В момента чакаме информация от ФБР и Интерпол относно отпечатъците. Може да отнеме малко повечко време, но… рано или късно ще стигнем до нея.

— Забележително… — промълви Майкълс. — Добра работа си свършил, Джей.

— За мен беше удоволствие.

Майкълс беше въодушевен, но сдържа радостта си и попита своя млад помощник:

— А има ли нещо ново по другия въпрос? За програмиста?

— Все повече стесняваме кръга — кимна Джей. — Руснак е. Или украинец. Сравняваме различните персонални характеристики и пресяваме възможностите.

— Доколкото си спомням, каза, че и той бил майстор на дегизировката?

— Безспорно. И все пак… има неща, които не могат да се скрият. Можеш да заблудиш за едно, за друго, но… стилът си остава. А нашият човек е прекалено добър и това не може да остане незабелязано. Както казах — издава го стилът му. Така както винаги ще различиш Пикасо от… Реноар например. Срещна ли го, ще го позная.

— Поразен съм, Джей. Направо не знам какво да кажа…

— Просто си върша работата.

— Много съм ти благодарен за всичко.

След като Джей си тръгна, Майкълс отново прегледа всички материали от край до край, систематизира в главата си новополучената информация и когато имаше готовност да докладва за случаите, позвъни на Уолт Карвър. Шефът му нямаше да отиде с празни ръце на срещата с президента. И може би в края на краищата Майкълс нямаше да бъде уволнен така скоропостижно. Смяташе, че това изобщо не го вълнува вече, но се изненада от собствената си реакция. Може би наистина още не си беше изпял песента.

— Тук кабинетът на директор Карвър.

— Джун, шефът там ли е? Обажда се Алекс Майкълс.

— Тук е още от шест. Място не може да си намери. Изчакайте, ще ви свържа.

Докато чакаше на телефона, Майкълс видя през стъклото профила на Тони. Тя обаче мина край кабинета му, без да се обади, без дори да погледне насам. Това го учуди, но си каза, че сигурно и тя е уморена — толкова проблеми си имаха напоследък. Работеха почти без почивка. Е, щеше да й се обади по-късно през деня. Новините със сигурност щяха да я зарадват.

— Добро утро, Алекс. Добри ли са новините?

— Надявам се, шефе. Струва ми се, че са много добри.

Сряда, 06.10.2010, 09:11

Лонг Айлънд

Селки стоеше на верандата и държеше в ръце малко пакетче — с размерите на кутия с бижута. Беше облечена в синя куриерска униформа — риза с дълги ръкави и кепе в същия цвят. Отвън, на улицата, беше паркиран взетият под наем автомобил — бял, с фалшив регистрационен номер.

Тя натисна звънеца.

След малко позвъни повторно.

— Какво има? — най-после се чу отвътре сънен глас.

— Пратка за мис Бриджит Олсен. От бижутерския магазин на Стайнберг.

— Пратка ли?

Хайде, сладурче, отваряй, какво толкова се чудиш?

Селки погледна в тефтерчето си:

— От някой си мистър Геналони…