В този миг влезе секретарката на Алекс.

— Командир Майкълс? Търси ви Тони Фиорела. Мисля, че е нещо важно.

— Господа, ще изчакате ли за минута?

Джей и Хауард кимнаха и Майкълс се обади:

— Ало, Тони?

— Командир Майкълс? Разговаряте с Кристин Уесън, от снабдителския отдел. Бях в тренировъчната зала заедно със заместник-командир Фиорела и тя ме помоли да ви звънна от вива й — случи се злополука. Повиках лекар, но се боя, че може да си е счупила крака.

Тони беше пострадала?

— Счупила си е крака?!

— Нещастен случай. Един от уредите падна и… Тя помоли да ви предам, че е добре, но няма да успее да дойде на срещата. Аз обаче се притеснявам за състоянието й…

— Ще дойда веднага.

Двамата мъже се погледнаха въпросително. Бяха доловили част от разговора и също изглеждаха притеснени.

— Добре ли е Тони? — попита Джей.

— Горе-долу. Един от уредите й е ударил много лошо крака — вероятно е счупен. Повикали са лекар, но бих искал да я видя… Ще ви помоля да ме изчакате. След малко се връщам.

— Не се притеснявай, шефе. Ще те изчакаме — току-виж междувременно ни хрумнало нещо… Две глави мислят по-добре от една.

Петък, 08.10.2010, 12:28

Куонтико

Селки беше насочила пистолета си в една от кабинките на душовете — там вътре седеше Тони Фиорела. Ако някой влезеше, нямаше да види Тони, нито пистолета. Мина й през ум да я застреля, но се отказа — не биваше да вдига излишен шум, нито да хаби патрони — можеше да й потрябват. Жената също — като примамка за Майкълс. Виж, след като му видеше сметката, щеше да очисти и нея. Но най-вероятно щеше да използва ножа — искаше да свърши с тях безшумно и да изчезне, преди някой да е открил телата. Двойно убийство насред Генералния щаб — за това щеше да се говори с години…

Фиорела помръдна.

— Ръцете на главата! — нареди Селки.

— Този път няма да се измъкнеш…

— А ти — още по-малко.

— Знаем коя си.

— Ами?

— Ти си Мора Съливан, нали?

Мора трепна. Не можеше да повярва, че са я разкрили. Как са могли?! Не биваше точно сега да се поддава на паниката. Какво толкова… винаги можеше да смени самоличността си. Неведнъж го беше правила.

— Когато изляза оттук, това вече няма да има никакво значение.

— Ако излезеш оттук.

Жена с кураж, не можеше да й се отрече. Жалко, че се налагаше да я убие.

— Тони? — чу се мъжки глас зад гърба й.

— Тя е тук, командир. Побързайте!

Петък, 08.10.2010, 20:37

Грозни

Сега вече електронните нишки по всички трасета бяха изпокъсани. Плеханов стисна зъби. Вече знаеха кой е и се опитваха да съберат колкото се може повече информация за него. Това започваше да го тревожи. Тези младоци в Мрежата наистина си разбираха от работата, но, честно казано, прекаляваха. Маниерът им на действие никак не му харесваше — току-виж успееха да навържат фактите и тогава…

А вече беше само въпрос на дни да осъществи целта си. Следователно трябваше да ги забави малко. След това вече онова, което знаеха, нямаше да им послужи за нищо. Може би дори и сега не го застрашаваше сериозна опасност, но Плеханов беше свикнал да бъде предпазлив. Упрекваха го дори, че е прекалено предпазлив, но той ежедневно виждаше какво се случва с онези, които не бяха. А благодарение на своята предпазливост, той скоро щеше да държи целия свят в ръцете си. Не, не преувеличаваше. И ни най-малко не се заблуждаваше.

И в този случай трябваше да се подсигури допълнително — да подхвърли на псетата кокалче, за да ги отдалечи от следите си.

Позвъни на Ружьо.

Петък, 08.10.2010, 12:37

Куонтико

И този бързо схващаше, помисли си Селки. Веднага разбра за какво става въпрос. Тя посочи с пистолета към жената в кабинката:

— Едно по-рязко движение и е мъртва.

Обектът кимна. Знаеше, че тя говори сериозно.

Разпери ръце.

— Не съм въоръжен.

Селки поклати глава. Колко глупаво от негова страна.

— Добре… Ела насам. Бавничко.

Майкълс почувства отново оня страх, свил на топка стомаха му. Но трябваше да предпази Тони. Тази жена беше готова на всичко. Пое си дълбоко дъх. Щеше да я нападне и ако може, да спаси поне Тони.

Тони седеше неподвижно и се опитваше да диша спокойно, но също беше нащрек. Трябваше да издебне най-подходящия момент — знаеше, че си има работа с опитна, хладнокръвна убийца.

Можеше да се изправи от това положение — беше го упражнявала хиляди пъти. И ако жената беше само няколко сантиметра по-наблизо, щеше да я достигне с ритник.

Ако, ако, ако…

— Тони, добре ли си? — обгърна я тревожният поглед на Алекс.

— Засега…

Алекс се приближаваше. Трябваше да му даде шанс… Знаеше, че ако мръдне, жената ще я застреля незабавно, но Алекс щеше да спечели две-три секунди. Тони си пое дъх…

— Не мърдай! ФБР! — извика някой.

Тони видя отражението му в стъклото на вратичката.

Ръсти!

Селки реагира мигновено, без дори да се замисли. Извърна се и стреля. Мъжът падна. Улучила го беше в гърдите и явно беше без бронежилетка.

В същия миг „обектът“ се хвърли към нея.

Нямаше време да вади ножа. Отново стреля…

— Не! — изкрещя жената в кабината и с един отскок се метна върху Селки. Двете се претърколиха, а пистолетът изхвърча настрани.

Селки скочи на крака и този път успя да грабне ножа.

„Обектът“ още лежеше — уцелила го беше в крака. По-опасна за момента беше жената — агент Фиорела.

Селки приготви острието на ножа, насочи се към нея… Трябваше да приключи бързо — изстрелите щяха да привлекат вниманието.

Селки владееше уличния бой до съвършенство — още един от уроците на баща й. Неведнъж й се беше удавала възможност да потренира — дори веднъж с филипински бойци, истински професионалисти. Щеше да разпори жената, да довърши „обекта“ и да си плюе на петите. Все още можеше да се измъкне.

Майкълс усети парването на куршума, пронизал бедрото му. Не болеше много, лошото е, че не можеше да се изправи на крака.

Тони и жената бяха застанали лице в лице. Ирландката извади нож и тръгна към Тони… Трябваше да се намеси!

Пистолетът беше отхвърчал… Алекс се огледа.

Тони не за пръв път се изправяше срещу противник с нож. Знаеше как се действа в такива случаи — беше го упражнявала неведнъж. Най-важното беше да контролира ножа. Високо — ниско — високо…

Селки не й отстъпваше. Отскачаше и пак налиташе с ножа. Само трябваше да побърза.

Внимавай, излагай към острието задната част на ръката, където кръвоносните съдове са по-малко… Думите на гуруто се бяха запечатали в съзнанието й: „Ако противникът ти има нож и е достатъчно опитен, със сигурност ще те нарани, въпросът е къде… И какво ще направиш ти междувременно“.

Ритникът не притесни Мора особено, но и раната на Тони не беше дълбока — дълъг прорез точно над лакътя, но какво толкова — нямаше да й изтече кръвта. Пък и… все още можеше да движи ръката си. Застана в позиция, изчака.

Фиорела не се стресна от раната, дори не я погледна. Не сваляше погледа си от нея — чакаше. Добра беше, дори много, но времето й изтичаше.

Щеше да я довърши по бързата процедура — блъфира с два последователни замаха, след което мести ножа в другата ръка и го забива в сърцето й, точно между ребрата, веднага след това — и в гърлото. Прост, изпитан план. Щеше да й свърши работа.

Хайде, миличка, играта свърши.

Селки замахна…

Ако гледаше отстрани, Тони със сигурност би се възхитила на стила на нападателката си, но сега не й беше до това. В този миг самата тя трябваше да приложи цялото си умение, да събере целия си кураж…