Отзад Тайрън разясняваше на момичето:

— Прави това, в случай че го изпуснем. За да имат готовност да ни окажат съдействие.

— Защо, има ли вероятност да ни се измъкне?

— Доста голяма. Явно е доста опитен и рано или късно ще усети, че има „опашка“. И тогава ще се опита да ни надхитри и да се изплъзне… дори с риск да унищожи цялата си виртуална програма.

— Мислиш ли, че би го направил?

— Аз на негово място бих го направил. Правило номер едно при компютрите гласи: длъжен си да се подсигуриш. А той винаги досега се е справял доста успешно. Но… за това ще мислим, като му дойде времето. А сега… затегнете коланите и напред.

Неделя, 03.10.2010, 15:00

Албъни, Ню Йорк

Мора Съливан плати на фирмата за обучение на породисти кучета стойността на пуделчето. Направи го, като преведе парите по сметка, и то чрез посредничеството на други две компании. Предпазливостта не беше излишна — на този етап не биваше да допуска повече издънки.

Беше си направила равносметка и беше взела решение да действа твърдо. Беше още млада — навлизаше в най-хубавата си възраст, здрава телом и духом — и дори в превъзходна форма. Същевременно беше придобила незаменим житейски опит и безпогрешни инстинкти. Беше натрупала цяло състояние, за което мнозина можеха само да сънуват, и знаеше, че беше дошъл моментът да се оттегли от сцената и да се порадва на живота. Селки щеше да остане само като спомен от миналото й — щеше да се погрижи занапред никой да не може да я свърже с всичко онова, което възнамеряваше да остави зад гърба си.

Но в момента най-неотложният проблем беше Геналони.

Той също трябваше да се превърне в част от миналото й, и то час по-скоро.

Това всъщност нямаше да бъде кой знае колко трудно. Селки предвидливо разполагаше с достатъчно информация за клиентите си и знаеше слабото място на всеки един от тях. Геналони например се беше обградил с бодигардове, беше се подсигурил с високоплатени адвокати и подкупни ченгета, но домът на любовницата, която посещаваше тайно, не беше толкова непристъпен.

И така, първо щеше да види сметката на Геналони, а след това щеше да довърши оня самотник във Вашингтон, с откритата физиономия.

След което щеше да си даде заслужена почивка на някое слънчево, екзотично място — може би на Хаваите или в Таити.

Някъде далеч от цивилизацията, където нямаше да хаби нерви и непрекъснато да поглежда часовника… Имаше нужда от промяна — и установи, че я очаква с нетърпение. Във всеки случай, нямаше намерение да скучае.

Неделя, 03.10.2010, 23:05

Северната Евро-азиатска магистрала

Плеханов тихичко изруга на руски.

Току-що беше установил, че си има „опашка“. Но гневът беше лош съветник — трябваше да се овладее и да действа възможно най-бързо.

Преследвачите му бяха с невзрачен малък седан, подобен на много други из мрежата и извън нея. Може би дори нямаше да му обърне внимание, ако не държеше непрекъснато сметка за тези неща. Вече си беше изработил усет. Не можеше да определи само откъде точно го бяха проследили? И как го бяха открили? Кой беше успял?

Който и да беше, трябваше незабавно да се отърве от него.

А сега-засега щеше да се преструва, че нищо не е забелязал. Така щеше да спечели време.

Сивият седан го следваше плътно, макар и на доста голямо разстояние. Със сигурност събираха информация за него — информация, която би могла да ги насочи, ако попаднеше в ръцете на експерт. Виртуалната реалност работеше със символи и кодове, но всяко нещо имаше конкретна проекция в реалния живот. Програмистите на Мрежата например бяха в състояние да се доберат до истинската му самоличност по метода на изключването.

Тоест щяха да сведат възможностите до минимум, а всяка брънка виртуална информация само улесняваше задачата им. Така че всяка минута можеше да се окаже решаваща — лека-полека те щяха да добият пълна представа за стила му — а всеки добър програмист се отличава със свой индивидуален стил, неприличащ на никой друг, който го характеризира също толкова безпогрешно, колкото и отпечатъците от пръсти и строежът на ДНК-то му. Един истински спец нямаше да има проблем с идентифицирането му — Плеханов беше убеден в това.

Дявол да го вземе!

А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома — трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.

Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него — твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.

Трябваше да измисли нещо друго…

Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.

Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.

Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.

Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.

Готово!

О, не! Гумите на сивата кола този път като че ли изобщо не пострадаха — явно преследвачите бяха предвидили подобна възможност и бяха взели предпазни мерки.

По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри — трябваше да го има предвид.

И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!

Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.

Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!

По дяволите, само това му липсваше!

С какви ли сведения за него разполагаха?

Неделя, 03.10.2010, 15:10

Куонтико

Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.

— По дяволите! — възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.

— Покри се — обясни Тайрън на Бела. — Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?

— Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия — Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери — това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.

— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.

Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.

— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.

Неделя, 03.10.2010, 15:23

Куонтико

Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.

— Ало? Да?

— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.

— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.

И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.

Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.

— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!