Хауард изсумтя. В момента го занимаваше единствено въпросът как да се появи на улицата, без да привлече незабавно вниманието върху себе си. Може би малко грим щеше да свърши работа? По дяволите, той отговаряше за тази операция — не можеше да я остави в ръцете на други и кротко да наблюдава отстрани! Все трябваше да има някакъв начин… Беше участвал в толкова битки — можеше да бъде полезен на хората си, когато стане напечено и има нужда не от съвети, а от незабавни, решителни действия.

— … Престъпността е голяма, така че вечерните разходки из безлюдните улици не са препоръчителни — подсмихна се Фернандес. — Въпреки че местните бандюги не биха имали никакъв шанс срещу нашите лазери и съм любопитен да зърна физиономиите им при евентуална среща на силите…

Хауард остана сериозен.

— Задачата ни трябва да бъде изпълнена с точност на хирургическа операция, Хулио. Всякакви импровизации са недопустими, което ще рече страничните усложнения да бъдат избягвани…

— То се знае. Ще предупредя момчетата да стоят настрана от пиянските сбивания по баровете.

Хауард усмихнато поклати глава. Хулио Фернандес беше безценен при изпълнението на бойна задача, наистина незаменим. Винаги можеше да разчиташ на него и да си сигурен, че няма да те подведе. Друг въпрос беше, че срещаше затруднения с компютъра в ситуации, в които и шестгодишно хлапе би се оправило, но опрат ли нещата до истинска битка, сержант Фернандес нямаше равен. Можеше да прикове муха за стената с едно хвърляне на ножа, а след това да я гръмне между очите с каквото му попадне под ръка.

Така че бандата местни екстремисти съвсем скоро щеше да разбере с кого си има работа. Да се отправят необмислени заплахи срещу посолството на Съединените щати беше голяма грешка.

Петък, 17.09.2010, 13:25

Ню Йорк

Луиджи Сампсън, шеф на охраната на предприятия „Геналони“, излезе от китайския ресторант, съпровождан от двамата си бодигардове. Противно на очакванията, той недолюбваше италианската кухня, затова пък обожаваше китайската храна и можеше да погълне огромни количества от нея. Беше обядвал люто пиле, юфка, свинско в сладко-кисел сос, патица с лимон и рак със заливка от фъстъчено масло — всичко това обилно полято с две бири и три чаши китайски чай.

Докато крачеше към паркирания недалеч автомобил, Сампсън си човъркаше с клечка зъбите в мързеливо, безоблачно настроение.

В спрелия от другата страна на улицата седан Ружьо, шофьорът Уинтърс и Змията размениха бързи погледи.

— Готови ли сме? — прошепна Ружьо.

— Напълно — кимна Змията.

— Хайде тогава…

Тримата бяха облечени в еднакви, антрацитеночерни костюми в комбинация с тъмни очила и черни, лъснати обувки. Бяха съвсем късо подстригани и снабдени със значки на специални агенти на ФБР, както и със съответните лични карти — майсторски фалшифицирани, естествено.

Дори регистрационният номер на колата беше на един от автомобилите на ФБР.

Според Ружьо, Змията си приличаше на проклет руснак въпреки дегизировката, но това така или иначе не можеше да се промени. Освен това руснаците и тъпите американци имаха известно сходство във външността си.

Уинтърс беше най-добрият шофьор измежду тях, пък и американец на всичко отгоре, тъй че негова беше честта да седи зад кормилото.

Ружьо попипа пистолета в кобура си. Беше черен, плосък SIG 40 — скъпо немско оръжие, любимо на повечето федерални агенти, защото с него шега не биваше.

Двамата със Змията се измъкнаха от автомобила и тръгнаха да пресичат улицата. Бодигардовете на Сампсън веднага ги забелязаха. Единият от тях подхвърли нещо на Сампсън, който ги изгледа през рамо и се ухили. Ружьо не чу подмятането, но беше повече от ясно, че забележката не е била особено ласкава. Тези хора не уважават собствените си служби за сигурност.

Ружьо и Змията вървяха бързо и скоро се изравниха със Сампсън и телохранителите му. Италианецът се ухили.

— Добър вечер, момчета. От ФБР сте, нали? На физиономиите ви е изписано.

Горд със собствената си наблюдателност, нещастникът налапа въдицата чак до петите. Колко лесно хората се оставят да бъдат водени за носа…

— Луиджи Сампсън? — запита Ружьо с характерния си отработен акцент на американец от Средния запад. — Специален агент Арнолд и колегата ми, Джонсън.

Двамата показаха значките и извадиха личните си карти — съвършени копия на истинските, те не събудиха у хората на Сампсън никакво съмнение.

— Какво ще кажете да дойдете с нас, момчета? Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Става — сви рамене Сампсън и се обърна към бодигардовете. — Свържете се с адвоката ни, момчета, и се обадете на шефа. И какво следва сега — разпит на третия етаж?

— По-скоро на двайсет и третия. Процедурата ви е позната, мистър Сампсън.

Сампсън се ухили. Това е. Беше се хванал в капана. Глупаци като него не си задаваха излишни въпроси.

— Да тръгваме, момчета. Винаги съм готов да услужа на многоуважаваното правителство.

Малко по-късно, вече на задната седалка на колата, Сампсън все пак се сети и запита:

— За какво всъщност става въпрос?

Междувременно отвън на тротоара бодигардовете му старателно записваха номера на автомобила. Ружьо кимна одобрително. Точно така, момчета.

— Вие, Сампсън, от години работите за престъпния клан Геналони. Убил сте собственоръчно шест души и сте отговорен за смъртта на десетки други. Вие сте замесен в целия мръсен бизнес на фамилията — търговията с наркотици, проституцията, контрабандата, хазарта и всичко останало.

— Охо! Я не се занасяй, братле. Всичко това са глупости. Нашият бизнес си е напълно законен и те съветвам да внимаваш с обвиненията, за да не бъдеш подведен под отговорност за клевета.

— Ти си отрепка, долен убиец — невъзмутимо продължаваше Ружьо. — И ще си платиш за това.

— Силен си на приказки, приятелче — изсмя се Сампсън. — Но бих искал да видя как ще докажеш всичко това. Уверявам те, че разпитът няма да продължи дълго. Ако искаш да се обзаложим, че ще си бъда в къщи за вечеря.

— Не ми се вярва… — отвърна Ружьо.

— Ще видим. На твое място не бих спорил…

— На твое място не бих се хванал на въдицата, че сме от ФБР…

На лицето на Сампсън за пръв път се изписа страх, примесен с недоверие. За да разсее всяко съмнение, Змията допря пистолета до главата му и изсъска:

— Играта свърши, приятелче!

Руският му акцент беше толкова силен, че не би заблудил никого. А не се и опитваше.

— Мили боже… — промълви Сампсън.

— Едва ли ще те чуе — ухили се Уинтърс.

— Кои сте вие, по дяволите? Какво искате от мен?

— Абсолютно нищо. Изобщо не се нуждаем от услугите ти — и с тези думи Змията дръпна спусъка.

Петък, 17.09.2010, 14:30

Ню Йорк

Рей Геналони беше като обезумял — готов да разкъса първия, изпречил се на пътя му. Всъщност насреща му стоеше един от телохранителите на Луиджи, но нямаше смисъл да си го изкарва на него — това нямаше да промени нищо. Така че той сдържа напиращия в гърдите му гняв и запита отчетливо, преднамерено спокойно:

— Извини ме, Доналд, но как би трябвало да разбирам това, че Луиджи не е бил задържан от ФБР?

— Веднага пратихме адвокатите, шефе. Хората от ФБР твърдят, че с пръст не са докосвали Луиджи.

— Но нали вие с Роналд твърдите, че са се легитимирали?

— Да, спряха ни на излизане от ресторанта на Чен. Бяха трима, но единият чакаше в колата. Луиджи ги позна от пръв поглед, аз също, но, разбира се, проверихме и номерата на личните им карти и всичко беше точно — имаше ги в компютъра… Всичко си беше съвсем редовно — включително и табелката на колата…

— Тогава защо, за бога, ония от ФБР ще отричат, че са го пипнали?

— Нямам представа…

По челото на нещастния бодигард беше избила пот.

Геналони го наблюдаваше замислен. Накрая процеди: