Белият дом разполагаше със специална компютърна мрежа без външен достъп, както и с най-съвършените антивирусни програми, така че въведената информация беше на възможно най-сигурното място.

Алекс беше изпил огромно количество кафе, но въпреки това усещаше главата си замаяна и единственото, което му се искаше в този момент, беше да спи непробудно цяла седмица. И никой да не го закача.

Вивът му изписука.

— Да?

— Алекс? Готово ли е всичко?

Директорът.

— Да, сър. Ще бъда там след около пет минути.

— Има ли нещо ново?

— Засега не.

— Добре. До скоро.

Междувременно бяха стигнали до Уест Гейт и Алекс слезе, за да бъде проверен от свръхмодерните скенери и детектори. След което се идентифицира и получи пропуск. Срещата с президента щеше да се проведе в старата част на сградата, в залата под Овалния кабинет.

Слезе с асансьора един етаж по-долу и отново мина през проверка. В коридора дежуреха и трима агенти от тайните служби. Алекс познаваше двама от тях и им кимна.

— Добро утро, командир Майкълс — поздрави го единият.

— Как си, Брус?

Още не можеше да свикне с новото обръщение и се чувстваше малко неловко. По дяволите, изобщо не беше искал това повишение. Не и на тази цена. Но поне шансовете да се добере до убийците на Дей сега бяха по-големи.

Последна проверка — отпечатък от пръст върху скенера — и беше допуснат до заседателната зала. Там вече го очакваха.

Директорът Карвър беше заел мястото си край овалната маса и отпиваше от кафето си. От лявата му страна беше седнал Шелдън Рийд — заместник-директор на Националната служба за сигурност. Отстрани, до помощната масичка, седеше секретарка на средна възраст със стенографски тефтер. На масичката имаше и записващо устройство, което още не беше включено. Една униформена служителка разнасяше кана димящо кафе. До всяка от чашите имаше папка с копие от доклада на Майкълс.

Карвър му кимна и го покани с жест да седне до него.

В този миг в залата влезе и президентът, придружен от Джесъл Леон — неговата дясна ръка.

— Добро утро, дами и господа. Програмата ми за днес е доста натоварена, така че ще ви помоля да се залавяме за работа. Уолт, имаш думата.

— Господин президент, около полунощ е бил убит Стив Дей, главнокомандващ Мрежата на ФБР. Междувременно упълномощих Алекс Майкълс, неговия заместник, да поеме функциите му. Той ще ви изложи по-подробно случилото се.

— Добре, нека го чуем. — В гласа на президента се долавяше известно напрежение. Може би поради възможността той да е следващата набелязана жертва.

Майкълс си пое дълбоко дъх и се отправи към компютъра. Извади диска от куфарчето си и го подаде на секретарката. Тя го вкара в компютъра, включи антивирусния скенер и се обърна към Алекс:

— Вече можете да дадете команда.

— Благодаря. Моля, първи кадър.

Чу се щракването на холографния прожектор и на средата на масата се появи триизмерното изображение на мястото на действието, заснето от хеликоптер.

Майкълс започна методично да излага фактите — взрива, нападението, жертвите, изчезналия труп на един от нападателите. Докато говореше, компютърът сменяше холографните изображения. След няколко минути Алекс огледа аудиторията и запита:

— Има ли някакви въпроси?

Президентът имаше:

— Охраната забелязала ли е необичайно… раздвижване около някой от висшите държавни служители?

Въпрос, който се налагаше от само себе си — кой ще е следващата жертва?

— Не, сър, засега не е забелязано.

— И… нито една терористична организация все още не е поела отговорността?

— Не, господин президент.

— Разполагате ли с информация за взривните устройства? — запита Рийд. Той също звучеше обезпокоен — очевидно съзнаваше цялата сериозност на положението.

— Бомбата под капака на канализацията е била американска противотанкова мина, от онези, използвани в Ирак по време на войната в Залива. Вероятно е била закупена на черно. На вратата на автомобила пък е била поставена малка военноморска мина, произведена в Израел преди около пет години. Не разполагаме с отпечатъци, нито с остатъци от ДНК върху изстреляните патрони. А те самите са деветмилиметрови, подходящи за стрелба с пистолет или автомат. И двата вида оръжие се били използвани.

— Колкото до самите оръжия… те вероятно вече са на дъното на океана — подхвърли Рийд.

— Е, значи това са фактите, с които разполагаме — обади се президентът. — А кои са… предполагаемите извършители? И кои според вас са следващите жертви в техния списък?

— Компютър, моля, дванайсети кадър. — Майкълс се обърна към събраните в залата мъже и поясни: — Това са архивни кадри на ФБР. Заснето е мястото, където миналия септември е бил убит Томас О’Рурк — Червения Томас. Убийството е извършено в Ню Йорк по много сходен начин. Под лимузината на ирландците избухва бомба, вратите са взривени с мини. О’Рурк и бодигардовете му са простреляни с деветмилиметров пистолет и автомати.

— А има ли и други подобни убийства? — запита президентът.

— Да, сър. Убийството на Джоузеф ди Амато, мафиот, в Ню Орлиънс миналия декември и на Питър Хайцман в Ню Йорк през февруари. Отделът за борба с организираната престъпност смята, че убийствата са били поръчани от Рей Геналони, кръстник на петте нюйоркски фамилии, но разследването все още е в ход.

— С други думи, не разполагаме с нищо конкретно — обобщи Рийд.

— С нищо, което съдебните инстанции биха приели като доказателство. Знаете как е…

— И все пак можем ли да смятаме, че и тук е замесена мафията, а не някоя терористична организация? — запита президентът.

— Поне така изглежда на пръв поглед — замислено отговори Майкълс.

Карвър се изкашля.

— Мога ли да кажа две думи?

Майкълс кимна облекчено.

— Командирът Дей оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност към ФБР от няколко години. В течение на този период много от водещите фигури на нюйоркските пет фамилии бяха арестувани, повечето от тях осъдени и прибрани в затвора. Бащата на Геналони, както и големият му брат в момента са зад решетките. Така че… смъртта на Дей е добра за мафията. Те, както е известно, са доста злопаметни…

— Забавят, но не забравят — мрачно кимна президентът. — Съвсем в сицилиански стил.

Тревогата му се беше поразсеяла. С него мафията нямаше сметки за уреждане.

Той погледна часовника си.

— Е, господа, съжалявам, но ще ви оставя. Както ви казах, за днес имам още няколко неотложни ангажимента. Ще ви помоля да ме държите в течение.

И президентът, следван от мистър Рийд, излезе от залата.

Карвър се приближи до Майкълс.

— Е, не беше чак толкова страшно, нали?

— Не, сър, не беше.

— Е, добре. Значи пускаме опашки след Геналони. Ще бъде наблюдаван денонощно, във всеки един момент. Бих искал и твоите хора да се поразровят…

— Дадено.

— И… президентът даде да се разбере, че държи в най-скоро време да сме наясно със случая. Ще направим всичко възможно, нали?

— Да, сър.

— Тогава да се залавяме за работа. Искам ежедневно да бъда осведомяван за хода на разследването. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре, командир Майкълс. Разчитам на теб.

Едва в колата на път за вкъщи Майкълс се почувства по-добре. Контактът с хора от върхушката беше свързан за него с огромно напрежение. Предпочиташе да води някое разследване, да съпоставя фактите, да обучава нови агенти — там се чувстваше в свои води. Във висшите сфери човек трябваше да внимава — една непредпазливо изречена дума — и с кариерата ти е свършено. Е, сега освен клетвата, която беше дал пред себе си, че ще открие убийците на Дей, имаше и височайша заповед: да го стори колкото може по-скоро.

Какво пък, точно това възнамеряваше да направи.

Сряда, 08.09.2010, 09:30

Куонтико, Вирджиния

В гимнастическия салон, където Тони Фиорела упражняваше своите джуру-хватки, влязоха двама младоци от новите попълнения на ФБР. В салона вече имаше десетина души, които вдигаха тежести, въртяха педалите или блъскаха боксовата круша. Повечето от тях бяха редовни посетители или спортни инструктори към ФБР. Новаците си личаха отдалеч — влизаха в тренировъчната зала наперено, все едно светът беше техен. Те запазваха вида си на врели и кипели и по време на тренировките, от което човек го напушваше смях, но Тони по принцип рядко им обръщаше внимание.