Майкълс обикновено си поръчваше картофена салата, сандвичи „Рубен“ и туршия с хрупкави краставички и много копър. А когато все пак му се приискаше да хапне нещо по-различно, отправяше се към новооткрития ресторант през няколко пресечки. Ако времето позволяваше, отиваше до там с триколката си — обичаше да върти педалите, особено в прохладен и в същото време слънчев ден като този. Алеята за велосипедисти минаваше през парка и въпреки че това определено не беше най-бързият начин за придвижване, винаги му доставяше огромно удоволствие.

Изминали бяха две седмици от смъртта на Дей, без да последва друг опит за атентат или някакъв инцидент и въпреки че все още всички бяха нащрек, вече не се налагаше бодигардовете да го придружават навсякъде и да го следват по петите.

Така че сега изпитваше нужда от глътка свеж въздух и малко усамотение. Преоблече се в спортен екип и слезе долу, където бяха оставени велосипедите. Триколката му беше струвала двуседмичното възнаграждение, но му носеше несравнимо с нищо усещане за безметежна волност и Алекс ни най-малко не съжаляваше за покупката си.

Нямаше слабост към бягането рано сутрин и на драго сърце си намираше оправдание да не направи задължителните няколко обиколки — беше преуморен или претрупан с работа… затова пък за нищо на света не би се отказал да направи едно кръгче с колелото, когато имаше тази възможност.

Яхна колелото, предвкусвайки удоволствието. Смяташе да продължи разходката — чувстваше се някак отпаднал и без тонус, имаше нужда да се пораздвижи. Не беше и кой знае колко гладен — може би щеше да пийне нещо, за да се поосвежи.

Въртеше педалите равномерно, но доста бързо — имаше чувството, че лети. Подмина няколко познати, излезли да потичат през обедната си почивка, и се изравни с привлекателна млада жена с яркочервен спортен екип, който подчертаваше тялото. Темпото й беше много добро — наистина изглеждаше в превъзходна форма. Подмина я, но лицето й не му беше познато. Нищо чудно — тук особено през обедната почивка идваха доста хора.

Въпреки чувствата, които все още изпитваше към жена си — към вече бившата си жена — Алекс от време на време усещаше липсата на нещо, което нито часовете усилена работа, нито изнурителните тренировки, нито любимите му автомобили можеха да заменят. Този копнеж понякога се проявяваше по-остро от обикновено…

Ето и сега при вида на младата жена Алекс почувства, че рано или късно ще трябва да се реши да опита отново… Да свали гарда и да се хвърли с главата надолу…

Все пак не беше монах.

Тръсна глава и ожесточено завъртя педалите, сякаш за да отпъди тази мисъл от главата си.

Алеята се виеше покрай шпалир от високи дървета, които вече бяха започнали да сменят цвета си. В далечината се мяркаха очертанията на офиси и административни сгради. Алекс беше развил доста добра скорост и кръвта му се беше раздвижила. Разходката си я биваше — беше го позагряла и сега чувстваше всяко мускулче от тялото си пълно с живот, заредено с енергия. Даде си дума да върти педалите колкото може по-често. Определено му се отразяваше добре.

Вторник, 21.09.2010, 12:09

Куонтико

След като набелязаната жертва я подмина, Селки забави темпото. Мъжът изглеждаше нормален във всяко отношение и сто на сто я беше забелязал, с този опънат по тялото червен клин. Дори да се беше зазяпал в задника й, нямаше никаква опасност — следващия път, когато се срещнеха, превъплъщението й щеше да е пълно.

Можеше да го убие още сега — стига да искаше. Можеше да извади миниатюрния револвер от раничката си и да натисне спусъка. А след това да се приближи и да стреля още веднъж — от упор. Алеята беше безлюдна, но дори и да се появеше някой — нека само се опиташе да я спре…

Щеше да е приключила с него, без да се церемони много-много. Спираше я само едно — такова убийство беше прекалено елементарно, без финес, без стил — много под нейната класа. Естествено, понякога се налагаше да се съобразява с желанието на клиента — жертвата да умре по особено мъчителен начин, да има много кръв (ако убийството трябваше да послужи за назидание на някои)…

А някои дори искаха веществено доказателство, че поръчката е изпълнена (я ухо, я пръст…). Имаше ги всякакви.

Добрите наемни убийци ликвидираха жертвата и се омитаха.

Но истинското предизвикателство беше да изпипаш нещата така, че на никой и през ум да не му мине, че е било извършено убийство. Единствено такова нещо би й донесло удовлетворение. Не беше получила никакви специални инструкции във връзка с това убийство и притежаваше неограничената свобода да го замисли по най-добрия начин. Можеше, да речем, да прилича на самоубийство, кой знае… Във всеки случай, щеше да е извършено безупречно.

Както винаги.

Сряда, 22.09.2010, 09:00

Вашингтон

Удари звънецът и Тайрън Хауард се присъедини към шумната тълпа ученици, изпълнили коридорите на гимназията. Пред очите му Шон Хюз, як негодник с врат на бик, блъсна едно момче изотзад. Момчето залитна и удари главата си в шкафовете. После се обърна и понечи да каже нещо, но като видя кой е насреща му, се отказа от тази идея.

Много правилно решение.

Самият Тайрън съзнателно забави ход, за да избегне срещата с Шон. Това приятелче беше цяла планина — с яки рамене и пилешки мозък. Беше повтарял два класа, независимо от летните курсове и частните учители, които родителите му намираха. По отношение на учението беше безнадежден случай, затова пък беше взел страха на съучениците си и на никой и през ум не би му минало да му се подиграва. Раздаваше ритници наляво и надясно и си беше спечелил прякор „Бронтозавъра“, въпреки че никой не би посмял да го нарече така в лицето.

— Бронтозавъра пак се е развихрил, а, Тай?

Тайрън се озърна и видя дребничкия Джими Джо. Джеймс Джоузеф Хатфийлд имаше млечнобяла, почти прозрачна кожа и носеше очила с дебели стъкла. Беше един от най-добрите компютърни „специалисти“ в гимназията и най-добрият приятел на тринайсетгодишния Тайрън.

— Охо, здрасти, Джими! Какво ново из мрежата?

— Какво ли не… — ухили се Джими. — А при теб какво ново, Тай?

— Знаеш ли, говорих с Джей Гридли. Той… има нужда от нашата помощ.

— От нашата помощ? Хайде бе!

— Без майтап. Някой се намесва в програмите и им създава много проблеми…

— Нищо ново под слънцето, братле.

— Не, казвам ти, този път нещата са сериозни. Търсят онова приятелче под дърво и камък…

— Хм — поклати глава Джими. — Ако Джей Гридли не може да се добере до него, право да ти кажа, не знам кой би могъл…

Тайрън замълча. Приятелят му имаше право.

— Е, не знам… Джей смята, че можем да му бъдем полезни… Току-виж се натъкнем на нещо.

— Добре де. Мога да проверя тук-таме… Да се поразровя… Имам връзка с едни приятелчета в Кибердържавата — компютрите им са страшно мощни. Ти не си ли мислил да се включиш в Кибердържавата?

— И да съм мислил, само си представям физиономията на баща ми, ако разбере…

— А, той и моят старец вдига пара, но местенцето си го бива… Както впрочем и идеята да работим съвместно с Джей Гридли.

— Знаех си, че… — разпалено започна Тайрън, полуизвърнат към приятеля си, но изведнъж се удари в някаква стена. О, не! Само това не! Пред него стоеше, заплашително изправен, Бронтозавъра.

— Къде зяпаш, мухльо!?

Тайрън стреснато отстъпи назад. Беше го загазил.

— Съжалявам, братле. — Беше съвсем искрен, но не вярваше да му се размине.

— О, значи съжаляваме… — процеди Бронтозавъра. — Белята ли си търсиш или какво?

Но в този миг покрай тях премина Беладона Райт, разпръсквайки ухание на неустоим парфюм.

Бронтозавъра изведнъж загуби и ума и дума и се загледа след нея. А наистина имаше какво да бъде видяно — късата поличка на Бела разкриваше достатъчно, направо да ти се замае главата. Тя беше най-хубавото момиче в гимназията — нямаше две мнения по въпроса. Динозавъра се влачеше след нея с изплезен език като кученце, но нямаше никакви шансове. Бела ходеше „сериозно“ с един още по-нагъл тип — Ле Мот Менгемето — капитан на отбора по борба. Бронтозавърът не можеше да стъпи на малкия му пръст. Когато веднъж Тео Хатчър се правеше на мъж и закачи нещо Бела, Ле Мот едва не го потроши — шест седмици след това Тео ходеше с гипсирана ръка. Бррр.