Брент Адамс от Отдела за организираната престъпност подхвърли:

— Нещо се мъти в клана Геналони.

— По-точно?

— Какво да ви кажа… Прегледахме цялата налична информация за действията им през последната година. Преди няколко седмици в нюйоркския ни клон е постъпило запитване от тяхна страна, свързано с арестуването на Луиджи Сампсън, дясната ръка на Рей Геналони.

— И какво?

— Ами това, че всъщност той изобщо не е бил арестуван. Хората на Геналони обаче изобщо не вярват на уверенията и твърдят, че има свидетели на задържането му. Агентите на ФБР се били легитимирали и всичко останало… Явно има някакво недоразумение.

— Добре, как бихме могли да си го обясним?

Адамс сви рамене.

— Нямам никаква представа. Факт е обаче, че Луиджи Сампсън е неоткриваем. Незабавно предприехме издирването му. Като че ли е потънал вдън земя.

— Виж ти. Може просто да е заминал да си почине.

— Или да се е покрил, с намерението да скъса с Рей Геналони, кой знае?

— Или още по-вероятно самите те да са го очистили…

— Хм… — поклати глава Майкълс. — Тогава защо ще обвиняват нас за задържането му.

— Знам ли… — разпери ръце Адамс. — Може би, за да се подсигурят. Онези типове са… непредсказуеми. Понякога правят изключително хитър ход, друг път допускат някоя глупава грешка… Никога не знаеш какво да очакваш.

— Може пък Сампсън да е бил замесен в убийството на Дей и Геналони да е решил да се отърве от него за по-сигурно? — предположи Тони. — Доколкото знам, имат такъв навик.

— Възможно е — кимна Адамс. — Рей Геналони е известен с предпазливостта си. Не смее да излезе на улицата, ако преди това бодигардовете му не са проверили района сантиметър по сантиметър.

Майкълс замислено гледаше пред себе си. Нещо му се губеше. Във всичко това имаше някаква логика, която им се изплъзваше… Засега. Но това го човъркаше и не му даваше мира.

— Е, добре, момчета. Джей, виж какво още можеш да изровиш за онези бастунчета, но доколкото разбрах, си попаднал на някаква следа в Ню Орлиънс — не я изпускай. Това, което си открил, е много важно и може би ще ни помогне да разплетем поне един от случаите. Е, ако това е всичко, мисля да приключваме.

Майкълс изчака хората си да се разотидат и се отправи към кабинета си. Вървеше с наведена глава, потънал в невесели мисли. Облаците над главата му се трупаха, а времето му неумолимо изтичаше…

Какво пък, всяко зло за добро. Може би беше дошъл моментът да се оттегли от специалните служби, да се премести в Айдахо при дъщеричката си, да си намери по-спокойна работа в някоя компютърна фирма, да прекарва уикендите със Сю, да свали от плещите си цялото това напрежение, да заживее като човек…

Но беше дал дума пред себе си, че ще разкрие убиеца на Дей, и нямаше да мръдне оттук, докато това не станеше факт. Дори и президентът да изгубеше търпение и да го изриташе от поста му, дори и да го пратеха да реди кламери в някоя канцелария, човекът, отговорен за смъртта на приятеля му, рано или късно щеше да си плати.

Събота, 02.10.2010, 23:05

Грозни

Би предпочел да повърви пеша по пътеката, но тъй като бързаше, се налагаше да използва колата. Програмата му явно се беше претоварила и сега, особено след злополучната среща с онзи американец, агента на Мрежата, Плеханов смяташе да я изтрие цялата. Това би било най-благоразумно. Междувременно трябваше да се прехвърли в нов сценарий и да изчака презареждане. Това беше един от недостатъците на компютрите от стария тип, които Плеханов си обичаше — при уредите за виртуална реалност това ставаше за секунди, без изобщо да се губи време.

Всъщност забавянето не го притесняваше особено. Беше си избрал готов, функциониращ сценарий, на който трябваше да нанесе само някои незначителни изменения. Шансовете на агентите от Мрежата да се доберат до него бяха практически равни на нула. Стандартен сценарий, син корвет, неотличаващ се по нищо от хиляди други…

Уверен в благополучния изход на замисъла си, Плеханов натисна газта.

Събота, 02.10.2010, 15:05

Вашингтон

Беладона Райт му отвори вратата, облечена само с късо, плътно прилепнало клинче и широка тениска без ръкави. Която всъщност не скриваше почти нищо.

Тайрън преглътна смутено.

А когато забеляза Менгемето, целият само мускули, лениво изтегнат на дивана в хола, съвсем изгуби ума и дума.

— Здрасти, Тайрън, влизай — изчурулика Бела, без изобщо да се досеща за притеснението му.

А Тайрън имаше чувството, че всичко е изписано на физиономията му — сигурно имаше вид на каещ се грешник в преддверието на ада.

— Тайрън, запознай се с приятеля ми Херберт Ле Мот. Моти, да ти представя Тайрън.

Моти? За малко да се изсмее — този път обаче прояви достатъчно благоразумие.

Менгемето се изправи и тръгна към него. За миг Тайрън изпита чувството, че устата му ще издаде нечленоразделен звук, нещо като вика на Годзила. За свое учудване чу обаче само дружелюбното:

— О, значи ти си Тайрън? Компютърният гений. Слушал съм за тебе… — И Менгемето му протегна ръка.

Тайрън стисна грамадната лапа.

Имаше чувството, че сънува. За малко не разтърка очи.

— Е, Бела, аз ще тръгвам. Ще ти звънна след тренировката.

И Менгемето се наведе и целуна Бела по главата. Тайрън примигна. А Бела на свой ред потупа с малката си ръчица мускулестия гръб на Менгемето, сякаш имаше насреща си някой едър, но кротък и безобиден кон.

След като Менгемето си тръгна, Бела се обърна към Тайрън със закачливи проблясъци в очите. Може би все пак беше забелязала нещо странно в изражението му.

— Ти какво, да не си мислеше, че Моти ще ти се нахвърли?

— Не, просто се стреснах в първия момент. Наречи го… инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, Моти е такъв сладур. На мравките път прави… Хайде, ела да се качим в стаята ми.

Само че мравката трябва да си знае мястото, благоразумно отбеляза на себе си Тайрън и покорно тръгна след Бела, оставил всичко в ръцете на Съдбата.

Компютърът на Бела беше от стандартните и устройството му за виртуална реалност не беше кой знае какво, но все пак вършеше работа. Само след няколко минути Тайрън установи, че Бела съвсем не беше „гола и боса“, както твърдеше.

— Е, вярно е, че знам това-онова на теория, но хич не ме бива да сърфирам из мрежата…

— О, това ли било? Нямаш грижи. Само имаш ли още един комплект от виртуалните приспособления?

— Да, ето ги.

— Добре, хайде да опитаме. Ще започнем с нещо по-лесно. Ще се включим в една от големите търговски мрежи.

— Както кажеш, Тайрън.

— За приятелите съм Тай — подхвърли той, преодолял смущението си.

Двамата сложиха виртуалните ленти и седнаха пред компютъра толкова близо един до друг, че краката им почти се докосваха и Тайрън можеше да почувства топлината, която лъхаше от тялото на Бела. Имаше чувството, че сънува.

От Бела го делеше само някакъв си сантиметър, но Тайрън беше прекалено плах, за да го преодолее. Пък и се страхуваше да не развали всичко изведнъж. Нищо, и така беше прекалено хубаво. А някой ден, кой знае…

Може би трябва да се ощипеш, за да слезеш на земята, бръмчеше някъде в мозъка му оня досаден глас. Но този път Тайрън не му обръщаше внимание.

Неделя, 03.10.2010, 6:00

Сараево

— Първи взвод, вляво — по фланга! Втори взвод — пазете тила!

Затрещяха автомати, засвистяха куршуми — бяха насред градския парк (по-скоро онова, което беше останало от него) и атаката беше съвършено неочаквана.

Джон Хауард презареди автомата и отново откри огън.

— Сър, има… — Младичкият лейтенант падна, пронизан от картечен откос, преди да е успял да довърши.

Но откъде, за бога, идваше тази стрелба?

— Трети взвод, отвърни на огъня! Хайде, движение!