Камерата показваше кадри от града. Архивни кадри, от птичи поглед.

Майкълс вдигна вежди очаквателно. Тони искаше да му каже нещо, но какво?

— Чакай малко. — Кимна тя, доловила нетърпението му. — Сега ще чуеш.

— … И все пак, благодарение на модернизацията, поне част от Бомбай вече е в двайсет и първия век — продължаваше репортажът. — Но модернизацията днес показа и другото си лице…

Образът на екрана се смени и Алекс видя останките на два автобуса, сблъскали се на едно кръстовище, както и един преобърнат камион, около който се търкаляха разпилени плодове. Спасителна бригада измъкваше обезобразените, окървавени тела, а други лежаха насред улицата, захвърлени като счупени играчки. Едно момченце седеше на бордюра и гледаше безжизненото тяло на млада жена, по всяка вероятност — неговата майка.

— В целия град светофарите изведнъж са светнали зелено, в резултат на някакво объркване в компютъра… — обясняваше говорителят.

Появи се друг кадър. Отново кръстовище, този път с десетки коли, ударили се една в друга. Повечето от колите се бяха запалили и изведнъж последва такъв силен взрив, че операторът беше отхвърлен назад.

Последваха още снимки. Все същото — коли, камиони, мотори, направени на пихтия… Гласът на репортера звучеше напрегнато, развълнувано:

— Убитите във верижната катастрофа на Крайморския булевард са най-малко петдесет, но още стотици са ранени, а като цяло броят на жертвите в различните райони на града надвишава шестстотин.

Последваха нови ужасяващи кадри — камиони, влакове, самолети — обгърнати в пламъци. И човешки останки… А репортажът продължаваше:

— Движението в града е напълно блокирано и достъпът е възможен единствено по въздуха, но според последните новини въздушният контрол също е пострадал сериозно. Виждате горящи останки на самолет с японски туристи, взривен при сблъсъка с гигантския базалтов монумент, известен като Портата на Индия. Няма нито един оцелял от двадесет и четиримата пътници на борда, а са пострадали и десетки индийци, намиращи се в района на катастрофата. По непотвърдени засега данни се е разбил и самолет на индийските въздушни линии с двеста шейсет и осем пътници на борда…

— Господи — промълви Алекс. — Не ми казвай кой е в дъното на всичко това…

— Нашият човек — кимна Тони. Чертите й се бяха изопнали.

— Но какво цели?

— Точно това се опитва да установи Джей. Сериозно се е заел да разплете случая. Но все още е рано да се твърди нещо определено…

Майкълс прехапа устни, все още взрян в екрана. Господи, имаха работа с луд човек… Луд и много опасен. Трябваше да се доберат до него, преди да е станало твърде късно.

Понеделник, 27.09.2010, 08:41

Куонтико

Разследванията около смъртта на Стив Дей също не се бяха увенчали с особен успех.

Наистина в лабораториите бяха направили подробен анализ на патроните, кръвните проби, останките от човешка тъкан и косми, но всичко това не водеше доникъде, тъй като не разполагаха със самите оръжия, нито имаха каквато и да било информация за извършителите на убийството.

Алекс Майкълс ставаше все по-неспокоен, въпреки че на този етап нямаше какво повече да се направи. Най-големите умове във ФБР бяха ангажирани със случая и беше излишно да бъдат подканяни да побързат.

А имаше и други, не по-маловажни проблеми за разрешаване. Като главнокомандващ Мрежата задълженията му бяха нараснали многократно. Трябваше да проучи всеки един от случаите, да го повери в ръцете на най-подходящите хора и да бъде готов да гарантира за всяка една стъпка на подчинените си, тъй като знаеше, че действията им се гледаха под лупа… Освен това беше лично отговорен и за финансовата страна на нещата — трябваше, ако се наложи, да докаже целесъобразността на всеки един от направените разходи пред Конгреса и сенаторите, да отговаря на неудобни въпроси, да изтърпи бюрократите, които бяха вгорчавали живота и на неговия предшественик, Стив Дей…

И нещо повече — трябваше да се опитва да бъде контактен и добронамерен дори и с хора, срещу които цялото му същество се бунтуваше. Налагаха го изискванията на дипломацията и високото му обществено положение, което, наред с изпълнението на непосредствените служебни задължения, включваше също така и посещения на политически събрания, приеми и коктейли с чер хайвер и пушена сьомга (деликатеси, от които му се повдигаше). От тези светски „събития“ лъхаше такава непоносима скука, че Алекс в продължение на няколко часа изпадаше в равнодушно, подобно на транс състояние.

Не, тази страна на служебните ангажименти определено не му беше по сърце.

Той тръсна глава и се вгледа в купчината папки на бюрото и в примигващия върху компютърния екран списък „Здрасти“. Предстоеше му да изчете една камара документи, да сложи подписа си под някои от тях, да се погрижи за някои текущи задачи… Очертаваше се дълъг и доста натоварен ден. И накрая — самотна вечер в празната къща, набързо приготвена вечеря, новините по телевизията и преглед на пощата. Може би щеше да почете в леглото, преди да заспи… Както обикновено. Когато не беше канен на някой от онези приеми…

Липсваше му Меган. Липсваше му Сю. Липсваше му някой, който да се зарадва на завръщането му, да скочи да го посрещне…

Поклати глава. Горкичкият… Затъваш в самосъжаление, а, братле?

Махна с ръка. Тези състояния не продължаваха дълго. Беше активен, делови човек, стъпил здраво на земята.

Протегна ръка към най-горната папка и пропъди мрачните мисли.

Понеделник, 27.09.2010, 09:44

Ню Йорк

— Да, да, ще бъда там — рязко каза Геналони. — Доскоро.

Остави слушалката внимателно, въпреки че по-скоро му се искаше да я запрати към стената. Жени. Божичко.

Що се отнася до съпругите, Мария не беше по-лоша от много други. Стоеше си в къщи, грижеше се за децата, за домакинството, контролираше прислугата, готвачката и градинаря, участваше в благотворителни дейности… Беше се запознал с нея в колежа. Тогава беше страхотно парче, беше му завъртяла главата. Всъщност още си я биваше (беше лягала два-три пъти под скалпела) и още хващаше окото, не можеше да й се отрече. Пък и… беше поумняла. Изобщо, двамата бяха хубава двойка — стилни, изтупани. Мария имаше вкус за тези неща и се открояваше на фона на останалите жени, където и да отидеха. Но… понякога му идеше да я удуши с голи ръце. Тя самата си го търсеше. Имаше самочувствието на жена от сой и ако си наумеше нещо, не можеш да й го избиеш от главата. Беше обсебваща и понякога настояваше за компанията му в най-неподходящи моменти. Ето сега например — налагаше се да отложи срещата с Бриджит, своята млада любовница, само за да присъства редом с жена си на някакъв благотворителен бал…

А можеше и нарочно да му беше погодила такъв номер — ако се досещаше нещо…

На вратата се почука леко. Вдигна глава и видя насреща си Джон Бенети — Акулата. Младият мъж напълно отговаряше на прякора си — бърз, атлетичен и безмилостен, той можеше да те разпори, без да му мигне окото. Беше завършил бизнес в Корнел и беше достоен представител на младата смяна професионалисти, които работеха за Фамилията — също толкова хладнокръвни и непоколебими като предците си, но вече значително по-образовани и готови да придадат на бизнеса напълно приличен, „законен“ вид. Е, разбира се, имаха си някои недостатъци — понякога бяха прекалено амбициозни и започваха да си въобразяват твърде много, но лесно можеха да бъдат поставени на мястото им. Геналони знаеше как да се оправя с тях — никое куче не хапе ръката, която го храни, и той беше щедър с онези, които го заслужаваха. В края на краищата, повече неприятности му бяха създавали именно тъпанарите — човек никога не знаеше кога ще го издънят. А колкото до останалото — Геналони знаеше златното правило — бъди нащрек, не се доверявай никому напълно.

Акулата беше заел мястото на Сампсън до неговото завръщане. Ако изобщо се върнеше. Геналони вече не вярваше особено в това и цялата тази работа никак, ама никак не му харесваше.