Ами да! Съобщението на Джей Гридли по имейла: „Момчета, отваряйте си очите на четири за костюмиран тип в син корвет“.

Не беше успял да види шофьора, а и пред него чакаха още три автомобила. Може би беше някакво съвпадение… Ами ако не беше? Не трябваше ли да провери, за да е сигурен? И какво точно щеше да обясни на Бела?

Самата истина, как какво!

Да не би случайно Менгемето да оказваше съдействие на някой федерален агент?

Тайрън даде газ и се промуши покрай спрелите автомобили. Чуха се няколко възмутени клаксона.

— Ей! Имаме ли право?

— Не съвсем — уклончиво отвърна Тайрън, — но ни се налага.

Завиха в посоката, в която бе завил корветът.

— Ето! Виждаш ли оня син автомобил?

— Аха…

— Трябва да го проследим. Искам да се уверя в нещо. Помагам на… един приятел от Мрежата — изплю камъчето Тайрън.

— Сериозно?

— Напълно. На Джей Гридли, техния спец по компютрите, от време на време му изпълнявам някои поръчки.

— Уха!

Дали му се стори, или Бела наистина се беше притиснала по-силно до него?

— Ще можем ли да го настигнем?

— Съмняваш ли се? Само се дръж здраво!

Неделя, 03.10.2010, 21:58

Грозни

Плеханов се прибираше след посещението на банката в Цюрих, когато забеляза настигащия го мотор. В първия момент се притесни и смръщил вежди, се загледа в огледалцето за обратно виждане. Моторът се приближи и се опита да го задмине — доста неблагоразумно от негова страна, като се има предвид огромният камион, който приближаваше в насрещното платно. Моторът се размина с него буквално на косъм. Плеханов го проследи с любопитство. Така си и мислеше — бяха двама тийнейджъри и момчето искаше да се изфука пред гаджето си.

Нямаше повод за притеснение — ясно, че изобщо не им пукаше за него.

Луди глави! Плеханов въздъхна… Мислеха си, че откриват света. Вятър и мъгла…

Нямаше нищо ново под слънцето. Всъщност самият той изобщо не съжаляваше за изгубените илюзии и не би искал да се върне на мястото на тоя хлапак — да замени натрупания опит с лекомислието на младостта. Спомняше си какво е да те тресе хормонът и да си мислиш, че светът е в краката ти. Тепърва щяха да научат правилата на играта. А някои от тях животът щеше да изхвърли през борда.

Плеханов предпочиташе сегашната си възраст — вече беше врял и кипял, самият той щеше да диктува правилата. Време беше да изиграе картите си. И щеше да го направи по най-добрия начин.

Неделя, 03.10.2010, 14:20

Куонтико

Джей Гридли се носеше по шосето в Монтана, когато изведнъж във виртуалния му сценарий се вмъкна съвсем реален телефонен звън.

— Ало?

— Мистър Гридли? — звънна момичешки глас в слушалката.

Гридли смръщи вежди.

С личния му компютърен код разполагаха една шепа хора и никой от тях не би следвало да го нарича „мистър“.

— Кой се обажда?

— Името ми е Беладона Райт. Приятелка съм на Тай Хауард. Тай нямаше време да се обади и помоли мен. Спешно е! Мисли, че е открил синия корвет и в момента е по следите му. Ще ви дам координатите му в сценария… — избърбори момичето почти на един дъх.

— Къде се намира?! — възкликна Гридли.

Бела издиктува координатите и Гридли незабавно ги вкара във виртуалната програма на компютъра си.

— Благодаря ви за съдействието, госпожице Райт. Предайте на Тай, че идвам веднага. Доскоро!

Гридли понечи да се включи в сценария още на момента, но изведнъж се сепна — ако колата наистина беше търсената, възможно беше шофьорът също да е запомнил вайпъра — нямаше смисъл да рискува и да бие прекалено на очи.

Щеше да се спре на най-незабележимия стандартен модел — син неон на две години.

Кажи-речи всяка втора кола по виртуалните пътища изглеждаше така — беше кола, която лесно можеш да зарежеш, идеална за новаци и такива, които не държаха на нещо специално. Докато вайпърът беше съвсем друго нещо — стилна кола от висока класа, която не можеше да остане незабелязана.

Е, сега вече спокойно можеше да се включи в преследването.

Оказа се, че посочените от Гридли координати бяха на един крайпътен автосервиз и бензиностанция.

Гридли остави колата на паркинга и излезе навън, като се оглеждаше. Почти веднага забеляза мотора на Тайрън, паркиран недалеч, и младия си приятел в компанията на едно много хубаво момиче. Самият Тайрън още не го беше видял.

Сценарият беше наистина реалистичен — спрелите камиони бяха покрити с прах, а хладният есенен въздух беше пропит с миризмата на бензин.

Гридли се приближи към двамата тийнейджъри.

— Здрасти, Тай.

— О, Джей Джи! Запознай се с… Беладона.

— Приятно ми е. Нали с вас разговаряхме по телефона? Радвам се да ви видя. В действителност ли изглеждате така?

— Дори още по-красива — смело отвърна Тайрън и изведнъж заби поглед в носовете на обувките си.

Гридли се усмихна разбиращо. Добре че приятелят му беше доста мургав, иначе щеше да е почервенял като домат.

Момчето вдигна глава и погледна към ресторанта, пред който беше паркиран синият корвет.

— Ето колата. Шофьорът е вътре, в ресторанта.

— Благодаря ти, че ме повика, Тай. Провери ли вече табелата на колата?

— Фалшив регистрационен номер.

— Така се и очакваше.

Тайрън се обърна към момичето, което ги слушаше с интерес, и обясни:

— Много често се постъпва така — за по-голяма анонимност. Вкарваш фалшиви данни — име, адрес, самоличност, регистрационен номер на колата… Затова едно от най-важните правила във виртуалния свят е…

— … не вярвай на всичко, което виждаш — довърши вместо него момичето и се усмихна. — Аз може и да съм новачка, Тай, но съм чувала едно-друго…

Тайрън отново заби поглед надолу и замълча притеснено.

Гридли поклати глава. Хлапето беше хлътнало до ушите. А и момичето си го биваше.

— Е, има ли още нещо интересно? — побърза той да смени темата.

— Кара бързо, много уверено, почти винаги успява да хване зелената вълна.

— Значи е… вътрешен човек.

— Без съмнение.

— В смисъл? — вдигна вежди момичето.

— Експерт по компютрите, свикнал с подобни сценарии, най-вероятно програмист или нещо подобно.

— А все пак мога ли да попитам защо го следите?

— Ще ти отговоря, но не точно сега. Информацията е доста… поверителна.

— Значи е нещо сериозно.

— И още как. Засега мога само да ти кажа, че този тип е опасен… с него шега не бива. — И Гридли се обърна към Тайрън: — Смяташ ли, че ви е забелязал?

— Когато го задминахме, със сигурност. Ако пак ни види, ще се сети.

— В такъв случай, ако искате да участвате в преследването, ви предлагам да оставите мотора тук, на паркинга, и да дойдете при мен в колата. Да видим дали този път ще успее да ни се измъкне.

Тай и момичето се съгласиха на драго сърце. Двамата седнаха един до друг в колата.

Гридли се усмихваше вътрешно, като ги гледаше. На тази възраст да седиш на задната седалка до красиво момиче си беше вълнуващо преживяване. Пък и… не само на тази възраст.

Едва бяха седнали в колата, когато Тай възкликна развълнувано:

— Ето го! Излиза!

И действително, излезлият от ресторанта мъж се запъти към корвета. Сърцето на Гридли лудо заби! Той беше!

Вече нямаше никакво съмнение. Досега му се струваше, че е обикновено съвпадение — не беше очаквал подобна дързост или… неблагоразумие от страна на изпечен хакер — да продължи със синия корвет, който вече е бил забелязан веднъж. Може би разчиташе прекалено на високата си класа и на собствената си недосегаемост и точно това щеше да се окаже слабото му място!

— Той ли е? — попита Бела със затаен дъх.

— Самият той.

— Страхотно!

— Пипнах ли те, приятелче? — промърмори Гридли и включи микрофона за свръзка.

— Внимание, внимание. До всички постове на Мрежата. Говори Джей Гридли, личен код Джей Джи — шест-пет-осем-девет-девет. Имам спешно съобщение… — И Джей докладва отличителните белези на синия корвет и шофьора му с най-големи подробности.