Тя блокира следващия удар изотдолу с дясна ръка и същевременно пресрещна с китката на лявата си ръка лакътя на Мора Съливан. Кръвта от раната й шурна като фонтан, но беше успяла! Ножът падна от счупената ръка на Мора. В следващия миг Тони заби лакътя си право в лицето й. Тя полетя назад и удари с глава шкафчетата. Ритник с коляно в стомаха, последван от „сайу луар“, и Мора се свлече надолу, но след миг се съвзе, претърколи се и посегна към ножа. Сграбчи го със здравата си ръка и се приготви да замахне. Веждата й беше пукната, носът — разбит, и цялото й лице беше в кръв.

Вече знаеше, че няма никакви шансове срещу Фиорела в схватка и се държеше на разстояние. Още повече, че ръката й беше счупена. Оставаше й една-единствена възможност — да метне ножа. Той не беше особено подходящ за тази цел, но поне щеше да забави Фиорела, ако не друго, и да даде на Мора последен шанс да се изтегли.

Тя вдигна ножа. Трябваше да бъде максимално точна…

Майкълс видя пистолетчето, протегна се и успя да го достигне, но натисна ранения си крак и за миг затвори очи от болка. Вдигна оръжието, насочи го към Мора и подвикна, за да привлече вниманието й.

Тъкмо навреме. Тя рязко се обърна, стиснала ножа…

Майкълс натисна спусъка.

Изстрелът беше толкова силен, сякаш бомба избухна точно до ушите му.

Затаи дъх. Този миг сякаш продължи цяла вечност…

Ножът издрънча на плочките.

Беше я уцелил в гръбнака. Тя се свлече на колене, обърна се и го погледна с някак учудено изражение. После падна на една страна…

Тони се спусна към Алекс.

— Как си?

— Горе-долу. Кракът ми…

Чуха се забързани стъпки и развълнувани гласове.

— Ранена си… — промълви Алекс. Силите го напускаха.

— Ще се оправя. Раната не е дълбока, само много кърви… Но ти си изгубил много кръв. Изчакай, ще взема кърпи да те превържа.

— Ще изчакам… — направи опит да се усмихне Алекс. — Обещавам, че няма да избягам.

Тони се изправи и изведнъж се сепна. Ръсти! Изтича към него. Лежеше по гръб, с широко отворени, немигащи очи. Нямаше пулс. Раната на гърдите му зееше.

В съблекалнята влязоха тичешком двама мъже.

— Помогнете — прошепна Тони. — Моля ви, помогнете.

Беше коленичила до Ръсти. Един от мъжете сложи ръка на рамото й.

— Ще се погрижим за него, Тони. Иди да те превържат.

Алекс се беше придвижил до мястото, където лежеше Мора. Тя беше паднала по очи. Обърна я. Беше още жива и тихо простена. Погледна го и прошепна задавено:

— Кучи… син…

В гърлото й нещо клокочеше.

— Кой ти плати, за да убиеш Стив Дей? — наведе се над нея Алекс.

— Кого? — На устните й имаше кървави мехурчета.

— Дей! Стив Дей.

— За пръв път… чувам… за него — прошепна с усилие Мора.

— Не си ли го убила ти?

— Да не си… глух? Аз убих… Геналони… Ти беше… следващият. — Изведнъж гласът й секна. Главата й клюмна назад. Това беше краят на Селки.

Алекс и Тони се спогледаха. Съблекалнята се изпълни с хора, някои от тях — с бели престилки.

Тони почувства неудържимо желание да прегърне Алекс. И го направи.

Той я притисна до себе си.

Петък, 08.10.2010, 13:02

Куонтико

Почистиха и зашиха раната на Тони. Преброи поне осемнайсет шева. Биха й и инжекция против тетанус.

Рентгеновата снимка на крака на Майкълс показа, че куршумът е влязъл от едната и е излязъл от другата страна на бедрото му, без да причини сериозни поражения, като не се смята, разбира се, дупката с размер на детско юмруче. Лекарите промиха и превързаха раната и го посъветваха да остане в покой поне известно време, ако е възможно. Дадоха и на двамата обезболяващи, като предупредиха, че на следващия ден болката ще се усили.

След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.

Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:

— Безпокои ли те нещо?

— Освен раната в крака ли?

— Да, Алекс.

— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…

— Моля?

— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…

— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?

— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.

— Аз също.

Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:

— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?

— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?

— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.

— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?

— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.

— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.

— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.

— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.

— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.

— И по всичко личи, че е успял. Защото следващото убийство — твоето, наистина е било поръчано от Геналони. Искали са да си върнат.

Болката в крака му се усилваше, но Алекс не си взе обезболяващото — предпочиташе да не замъглява съзнанието си. Щеше да потърпи.

— Значи сме пак там, откъдето тръгнахме — поклати глава Тони. — Все още нямаме отговор на въпроса кой е поръчал убийството на Дей.

— Напротив. Вече знам кой е бил.

Тя го погледна изумено.

— Кой?

— Руснакът. Плеханов.

— Как ти хрумна това?

— Било е част от плана му да ни отвлече вниманието — да ни насочи по грешна следа, докато си свърши работата. Убийството на Дей и всичките онези саботажи в различни части на земното кълбо… са били само увертюра към грандиозния му план. Искал е да ни заангажира, за да не успеем да му попречим. Всичко се връзва.

— Не знам, Алекс… Звучи ми малко…

— … налудничаво, нали? Но този човек е патологичен случай. Нали знаеш, границата от гения до лудостта е много малка. А щом е бил способен да причини смъртта на хиляди души, за мен той вече е минал всякакви граници. Какво се получава — един умен човек, който се стреми към неограничена власт и не би се спрял пред нищо.

— Но ако наистина е толкова добър, колкото Джей твърди, никога не бихме могли да проникнем във файловете му и да получим необходимите доказателства. Тогава?

— Самият Плеханов ще ни даде ключа към файловете.

— Дори да го държахме в ръцете си, не бихме могли да го принудим да направи това.

— Зависи… Нека първо се срещнем с него.

— Как по-точно смяташ да стане това, Алекс? Уолт Карвър няма да рискува кариерата си в политически скандал. Чеченските власти ще откажат екстрадирането му и дори ЦРУ не би могло да ги убеди… А ако обмисляш незаконното му отвличане, бъди сигурен, че американското правителство няма да даде зелена светлина за подобна акция.

— Този човек е поръчал убийството на Стив Дей и е отговорен за смъртта на хиляди невинни хора. В най-скоро време ще се проведат изборите, на които той толкова разчита. Кълна се, че ще го пипна и ще го накарам да си плати, и всички бюрократи на света не биха могли да ми попречат.

— Знам как се чувстваш… но мисля, че дори няма смисъл да ги питаш…

— Чудесно. Значи няма да ги питам.

— Алекс…

— Законите са си закони, а справедливостта — справедливост. За мен тя е най-важното. И този тип ще продължи да си разиграва коня само през трупа ми. Във всеки случай, ти нищо не знаеш. Никога не сме провеждали този разговор.