— О, не, Алекс. Тук вече грешиш. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не мога да те спра, но поне мога да се опитам да ти помогна.

— Не е необходимо да го правиш.

— Правя го и заради Стив. Аз също искам убиецът му да си получи заслуженото.

Двамата помълчаха.

— Е, ще повикам полковник Хауард да уточним подробностите.

— Него ли пращаш?

— Да.

— Той знае ли… че заповедта не идва отгоре?

— Спестих му го. Така, ако се наложи, аз ще поема цялата отговорност.

— Все пак мислиш ли, че е честно да не знае цялата истина?

— Да. Това ще го предпази.

— Ти решаваш.

— Така е. И съм обмислил всичко, уверявам те.

Събота, 09.10.2010, 05:00

Във въздуха над залива Хъдсън

— Е, сержант Всезнайко, да си преговорим урока.

Хауард, естествено, знаеше плана — нали самият той го беше измислил, но искаше да го чуе отново, с всички подробности, за да се увери, че не е пропуснал нещо.

Хулио Фернандес се ухили и занарежда с боботещия си глас:

— Полковник Хауард, границите на Чечения са сухоземни: Ингушетия на запад, с Русия — на север, с Дагестан — на изток, и с Грузия на юг. Западната граница на страната е на около триста километра от Черно море. Столица и най-голям град е Грозни, чиято подробна карта полковникът може да разгледа на екрана на своя портативен компютър винаги когато пожелае. Населението е съставено предимно от чеченци и руснаци, което ще рече…

— Спести ми геополитическите данни, сержант. Спри се на стратегията и тактиката.

— Както пожелаете, сър — сви рамене Фернандес и усмивката му стана още по-широка. — Нашите два хеликоптера ще бъдат свалени от самолетоносача във Владикавказ, Северна Осетия, около 19:00 ч, с разрешението на местните власти, като разбира се, те си запазват правото да очакват ответна услуга от американското правителство. Като се има предвид, че се стремим да си спечелим приятели в региона, това напълно съвпада с интересите ни.

След това обаче ще трябва да навлезем поне петнайсетина километра навътре във въздушното пространство на Ингушетия, за да достигнем Чечения. Нашият команден пост е чак в Урус-Мартан, което пък е на двайсет и пет километра навътре от границата. Което прави общо около четиридесет километра във вражеско въздушно пространство.

Да се надяваме обаче, че никой няма да забележи нашето нарушение, освен някоя и друга коза, тъй като ще летим ниско над дърветата, над населени територии, и радарите на двете държави няма да ни засекат.

От Урус-Мартан ще се придвижим с два руски моторни скутера до Грозни, където ще ни чака камион. Разстоянието от Урус-Мартан до Грозни е десетина километра.

Ако всичко върви по план, към 22:00 ч ще сме разположили базата си в една стара изоставена ферма, доста отдалечена от околните постройки. След което четирима от нас се промъкват в града, прибират руснака, връщат се обратно във фермата и… малко след полунощ сме във въздуха, а после — в добрия стар боинг, който ще ни чака на летището във Владикавказ, зареден и готов. Като жест на добра воля ще оставим двата хеликоптера и моторните скутери на нашите нови приятели — североосетинците и… ще поемем курс към дома. Това беше, сър, стъпка по стъпка.

— Ако всичко върви по план — отбеляза Хауард.

— Не се притеснявайте, полковник, няма да стане фал. Четиримата, които ще слязат в града, говорят перфектен руски, а познават и местния диалект. Документите им са в ред, оръжието им си го бива… Ще се справят без проблем. А ако случайно стане засечка, за какво сме ние — цял взвод обучени бойци.

Хауард кимна. Молеше се този път всичко да мине без кръв и без стрелба. Задачата им беше да хванат натясно оня престъпник, без да влизат в конфликт с местните. Не им трябваха никакви усложнения.

Събота, 09.10.2010, 10:00

Спрингфийлд, Вирджиния

Ружьо и Григори Змията бяха спрели на една от бензиностанциите край шосе I-95, недалеч от пазарния център на Спрингфийлд. Според картата американският изпитателен център „Форт Белвоар“ беше няколко мили по-надолу, по пътя за Куонтико.

Как ли изглежда, чудеше се Ружьо, един американски изпитателен център? Може би зависеше от онова, което изпитваха — оръжие, автомобил.

Американецът Уинтърс се беше прибрал у дома, в Тексас. Беше родом от Далас и искаше да поостане малко. Разбраха се, ако имат нужда от него, веднага да му звъннат.

Бяха спрели на бензиностанцията, защото Григори имаше остра нужда да посети едното място. Ако се съди по това как охкаше и пъшкаше, докато пикаеше, то мрачните предчувствия на Ружьо се бяха сбъднали дори по-скоро, отколкото предполагаше. Змията най-вероятно беше пипнал гонорея. Ружьо познаваше симптомите от армията, където тази болест беше същински бич за войниците. Така е, удоволствията понякога излизат много скъпо.

Григори излезе от тоалетната със зачервено лице.

— Ужас… Трябва да си намеря пеницилин.

— Поне… струваше ли си?

— Вече започвам да се съмнявам… Ох…

— Едва ли ще намерим пеницилин без рецепта — поклати глава със съмнение Ружьо. Той едва сдържаше усмивката си. Глупак такъв — ударил го беше през просото, нека се мъчи сега! Всеки сърба, каквото си е дробил.

— Наблизо има зоомагазин — изпъшка Григори. — Да опитаме там…

— В зоомагазина?

— Да. Американските закони забраняват безразборната продажба на антибиотици на хора, но за животни — може. Не знаеше ли? Ако искаш, можеш да си купиш за златната си рибка пеницилин, тетрациклин, стрептомицин — пълен комплект. Скъпичко излиза, но това е друг въпрос.

Ружьо сви рамене, учуден не толкова от глупостта на американците — тя отдавна беше престанала да го изненадва, колкото от факта, че Змията разполагаше с цялата тази информация. Да му се не надява човек.

Любопитството го глождеше — накрая не издържа и го попита.

— Загазвал съм и друг път… — с въздишка призна Григори.

Ружьо се втренчи в него невярващо. Значи през цялото време е знаел какво рискува и това не го е спряло? Подобно безразсъдство надминаваше всякакви граници.

— Да вървим да търсим зоомагазина. После ще продължим към щабквартирата на Мрежата, дегизирани… като флотски офицери, да речем.

— Става, става, съгласен съм, само, моля те, първо пеницилина!!

Събота, 09.10.2010, 22:48

Урус-Мартан, Чечения

Хауард погледна часовника си, после хвърли поглед навън през едно от счупените стъкла на изоставената ферма. Постройката беше масивна, но доста порутена. Все пак успяха да скрият от любопитни очи двата хеликоптера.

Хауард се обърна към специалистите на групата, които следяха екраните на пет портативни компютъра, и запита:

— На какъв етап сме?

На екраните се виждаше картата на района, а светещата червена точица обозначаваше придвижването на ударната група.

— Сър, преди три минути получихме кодирано съобщение, че засега всичко е спокойно и акцията се развива по план.

— Много добре.

— Сър — обади се единият от операторите. — Имаме и видеовръзка. Я да видим…

На екрана се появи доста неясното изображение на камион, който се движеше по тясна, неосветена улица. След малко камионът зави, а когато мина под една от малкото лампи, на покрива се появи нещо, което Хауард не можа да определи, но останалите се ухилиха.

— Какво беше това? — взря се в екрана Хауард.

Един от операторите върна образа и го задържа, после го увеличи малко и Хауард успя да различи подалата се ръка с два пръста, разперени като буквата „V“ — „victory“ (победа). Хауард се усмихна — момчетата му намираха начин да разведрят и най-напрегнатата ситуация.

Събота, 09.10.2010, 23:23