Наистина веднъж, преди години, се беше засякла с „обекта“ си в един бар. Завъртя му главата и вечерта завърши в неговата стая в хотела. Селки, разбира се, нямаше нищо против. Мъжът си го биваше и преживяването определено си струваше.

А когато той най-после заспа, изтощен и доволен, Селки извади пистолетчето си и му пръсна черепа. Сигурна беше, че смъртта настъпи мигновено — дори не беше успял да почувства болка. Селки беше доволна от себе си — беше му дарила блаженство в последните мигове, преди да отнеме живота му. Самата тя не би имала нищо против такава смърт — след миг на върховна наслада, изведнъж, още преди да се усетиш.

И все пак онова, което стори тогава, беше глупаво — импулсивно и недомислено. Беше оставила следи в хотелската стая, бяха я видели на рецепцията, въпреки че беше преобразена — както винаги, когато работеше. Тогава просто имаше късмет и не пострада, но почти веднага осъзна грешката си и съжали за допуснатата непредпазливост. Оттогава си знаеше — за всяко нещо си има време. И място. Рискът и без това беше прекалено голям.

Дояде си пилето, но все още ровеше ориза в чинията си замислено.

Дали вече не беше дошъл момента да действа?

Петък, 01.10.2010, 07:00

Киев

В Киев имаше няколко прилични ресторанта, но Плеханов предпочете да поръча закуска в стаята си. Беше наел апартамент на шестия етаж в новопостроения хотел „Хилтън“ — с прекрасна гледка към река Днепър. Прозорците бяха снабдени с електронни вибратори, които мигновено щяха да засекат лазерен лъч, насочен натам от отсрещните сгради, и да сигнализират. Бяха освободили сервитьорите, а вратите бяха заключени — изобщо бяха взети всички допълнителни мерки за сигурност, които щяха да осуетят появата на някой неканен гост. Разговорът трябваше да бъде проведен при най-строга секретност.

Плеханов посрещаше гостите си с възможно най-откритата приятелска усмивка, зад която никой не можеше да проникне. Днес поканени на поверителен разговор бяха няколко видни политици, изпрали доста милиончета с благословията на Плеханов. За утре беше насрочена срещата с висшите военни.

След няколко дни Плеханов щеше да бъде на стотици километри оттук, но ситуацията щеше да се повтори. Отново щеше да посреща политици и генерали в хотелската си стая.

Играчът събираше пионките си. Дотук събитията се развиваха според плана му.

Преди да преминат към сериозния разговор, похапнаха сьомга и бъркани яйца, пиха сок и кафе, побъбриха. Плеханов вдъхваше с наслада аромата на кафето — силно и гъсто, точно по негов вкус, то определено беше надминало очакванията му.

— Нали ми носите новите си трансферни номера? — най-после премина към съществената част Плеханов.

Тримата кимнаха като навити на пружина. Бяха двама мъже и една жена — всички, законно избрани членове на местния парламент — Върховна Рада.

Много добре. Щяха да преведат на негова сметка по електронен път известни сумички… По-точно, по половин милион в местна валута. Сума, незначителна за някой от техния ранг и в същото време тя би била цяло състояние за някой фермер, университетски преподавател или офицер от запаса. Всичко е относително. Пък и те му бяха задължени… Знаеха за какво го правят. Плеханов вече им беше обещал министерски кресла при следващите „демократични“ избори в страната. Марионетно правителство, което щеше да пази гърба му и да играе по свирката му. Но хубавите работи се заплащат. В живота е така.

Утре щеше да се срещне с други две златни кокошчици — двамата украински генерали. Те също даваха мило и драго за по-висок пост и бяха готови да му служат вярно като кучета. Плеханов беше установил една проста истина — подхвърли някой кокал на военните и на законодателите, за да ги спечелиш, пък после… си разигравай коня както щеш. Имаш ли свои хора във висшите ешелони на властта, винаги ще си неуязвим.

Ако позициите на църквата бяха достатъчно силни, щеше да се насочи и натам. Но при сегашното състояние на нещата не си струваше да си хаби патроните, за да вербува някое отче…

— Другарю Плеханов — започна жената някак неуверено.

— Да, кажете, другарко — насърчи я Плеханов.

Жената беше Людмила Комякова, дъщеря на видни партийни ръководители от комунистическо време. Отдавна не го бяха наричали „другарю“.

— Срещнахме известни трудности с… профсъюзите. Игор Булавин заплашва със стачка, ако новата реформа влезе в сила.

— Булавин е глупак — прекъсна я Разин, бивш армейски офицер. — Не берете грижа за това. Всичко се случва. Никой не е застрахован от инциденти. Особено пък Булавин с тази своя бричка…

Плеханов отново се обърна към жената:

— Людмила, смяташ ли, че Булавин наистина представлява чак такава заплаха…?

Людмила, все още красива жена на средна възраст, поклати глава.

— Не знам… Мисля, че не е необходимо да стигаме до крайности.

— Дали пък няма начин… да го убедим да ни окаже съдействие. Той е човек с влияние и, честно казано, жив би бил по-полезен…

— Не виждам такъв начин — сви рамене Разин. — Той е прекалено твърдоглав, за да го сплашим; не би приел подкуп и… няма кирливи ризи, които да извадим на показ. Предлагам да не се церемоним с него.

Третият присъстващ, Димитриус Скотинос, с гръцки корен, занимавал се с фермерство през по-голямата част от живота си, мълчеше.

— Дали пък не може… да му пробутаме някоя кирлива риза? — подхвърли Плеханов.

Разин изсумтя.

Плеханов погледна жената въпросително.

— Булавин си има своите слабости — алкохола и жените — обясни Комякова. — Въпреки че е достатъчно интелигентен да не си развява байрака нагоре-надолу и се старае това, което върши, да е в рамките на допустимото, за да не навреди на имиджа му. Не участва в пиянски запои, флиртува съвсем невинно със секретарката си. Мъжете не виждат в поведението му нищо осъдително. И все пак… ако попадне на подходяща жена, на която да не може да устои, мисля си дали пък тогава не би излязъл извън рамките на благоприличието…? Кой знае? Нищо не пречи да опитаме… с една добра холографска камера и току-виж извадим късмет.

— Женска логика! — изсмя се Разин. — Всичко опира до чукането, нали така? Едно добро чукане… ще реши всички ваши проблеми?

— За разлика от мъжката логика — хладно отвърна Комякова, — според която всички проблеми се решават с пистолет в ръка.

Плеханов се подсмихна. Женска или не, логиката й му допадаше. Тази жена определено имаше… подход.

Е, поне вече знаеше кой от тримата ще бъде новият президент на Украйна.

Четвъртък, 30.09.2010, 23:00

Вашингтон

— Досега не си виждал как убиват някого, нали, Скаут?

В отговор кученцето само помаха с опашка, отклонило за момент вниманието си от обичайното му занимание да препикава храстите.

Селки, дегизирана като госпожа Филис Маркхам, се приближаваше към къщата на „обекта“. Беше решила да се заеме с изпълнението на задачата. „Обектът“ беше още буден (малко по-късно от обичайния за него час) — лампата в стаята му светеше. Всичко щеше да свърши бързо, след което добродушната старица Филис Маркхам щеше завинаги да изчезне от този квартал — и от лицето на земята.

Селки се наведе, погали кученцето и откачи каишката му, шепнейки:

— До мен, Скаут, стой до мен.

После приглади елегантните си бели ръкавици, стисна по-здраво бастунчето си и закуцука напред. Кученцето се движеше плътно до нея и на пръв поглед изглеждаше, че още го държи за каишката. Още повече, че хората виждат онова, което са свикнали да виждат.

Вече в непосредствена близост до къщата на Майкълс Селки си пое дълбоко дъх няколко пъти. Колкото и пъти да беше вършила това, винаги й се качваше адреналинът и сърцето й биеше като лудо. Има неща, с които не се свиква. Пък и това си беше част от тръпката и кой знае дали, ако започнеше да свиква, нямаше да спре, колкото и пари да й предлагаха. Да загуби чувството си за самосъхранение би означавало да изостави всяка предпазливост, а това вече беше опасно. Докато сега всяка фибра от тялото й беше нащрек, сетивата й се бяха изострили до крайност и тя вдъхваше ароматите на есенната вечер, всеки един от които можеше да назове безпогрешно. Вечерният ветрец приятно галеше кожата й и покрай нея, под меката светлина на звездите, пробягваха призрачни сенки на прилепи. Всичко това също беше част от преживяването — то придаваше на живота неповторим, леко тръпчив вкус.