От огледалата в банята го наблюдаваше стегнат, мускулест мъж на средна възраст, малко посъстарен за годините си може би, с тук-таме прошарени коси, подстригани съвсем късо — по войнишки. Наблюдаваше го с уморения, непроницаем поглед на човек без илюзии, станал свидетел на не една смърт. Самият той беше свикнал да убива хладнокръвно, без излишна жестокост — не ги оставяше да се мъчат, както Господ беше оставил Анна…

Някога, когато тя беше жива, всичко му се струваше толкова просто — не го измъчваха горчиви мисли, не го разкъсваха съмнения. Анна беше тази, която си задаваше въпроси и търсеше отговора им. Правеше го и заради двамата. А на него му беше достатъчно само да я гледа, да я слуша и да кима усмихнат, за да живее с усещането, че в този свят всичко си е на мястото… Каква заблуда. Защото след смъртта й всичко изведнъж се срути и той се оказа затрупан от развалините. Затвори се в себе си, не искаше да вижда, нито да чува нищо, не искаше да мисли. Животът му се свеждаше само до задоволяване на най-елементарните нужди, и то, по навик. Едва след време, когато раната бавно започна да заздравява, на нейно място се появи пустотата и Ружьо почувства нужда да се заеме с нещо, но единственото, което умееше да прави, беше да убива. Вършеше го все така професионално, но вече напълно механично. Дори не изпитваше удовлетворение от добре свършената работа. И щеше да продължи да го прави, докато самият той не си намереше майстора.

Свърши си работата и се върна в леглото. Известно време полежа със затворени очи, но сънят не идваше. Най-после стана и запали лампата. Протегна се, седна на пода и започна да прави коремни преси. Направи сто и мина на лицеви опори. Редуваше ги така, докато капна и не можеше да помръдне нито едно мускулче. Понякога това помагаше — умората го надвиваше и заспиваше като пън. Ако имаше късмет.

Ако не — лежеше капнал, изтощен, но буден. Това все пак беше по-добре от кошмарите. Но пак си беше истинско мъчение.

Вторник, 21.09.2010, 11:54

Киев

— Хайде! — прозвуча командата на Хауард в предавателя и самият той пристъпи напред с изваден автомат.

— Никой да не мърда! — извика той на украински.

За миг терористите, току-що слезли по стълбата, замръзнаха на местата си. Изведнъж се бяха озовали обкръжени от цял отряд въоръжени мъже.

Първият, който осъзна ситуацията, изруга и посегна към пистолета си. Не биваше да го прави — един от хората на Хауард незабавно натисна спусъка.

И тогава настъпи суматоха… Повечето от терористите, прекалено стреснати, за да помислят, също се опитаха да извадят оръжията си. Само един измежду тях осъзна цялата обреченост на подобна стъпка и отчаяно се развика: „Не! Не!“. Твърде късно.

Хауард беше дал ясна заповед — стреляйте само в краен случай. Не им оставаше друга възможност, освен да изпреварят стрелбата на терористите.

През следващите няколко минути всичко протичаше пред очите на Хауард като в забавен кадър от някакъв филм. Той долавяше като в мъгла чаткането на автомата, задавените, обезумели от ужас викове.

… Един едър, брадат мъж беше разсечен от картечен откос в мига, в който извади автомата си…

… Другият, който крещеше „Не!“, се хвърли на пода, свит в почти ембрионална поза, стиснал главата си с ръце…

… Един слабичък мъж, започнал да оплешивява, насочи автомата си към Хауард. Всяка подробност в този миг се запечатваше в съзнанието му поразително ясно — той забеляза дори пръстена на десния показалец на терориста. Украинецът нямаше време да натисне спусъка — Хауард го изпревари и го простреля със собствения си автомат почти от упор. Видя зейналата рана на слепоочието — и пръсналия се пред очите му кървавочервен мехур…

Беше го направил на решето — при положение, че можеше да стреля само веднъж. Усещаше главата си замаяна от миризмата на барут. Ушите му пищяха.

Събитията се бяха развили твърде бързо.

Битката беше приключила и хората му отвеждаха оцелелите терористи с вдигнати нагоре ръце. Сред тях беше и оня, който крещеше панически…

Мъртви бяха девет от общо двайсет и двамата терористи. Имаше и шестима ранени — двама от които бяха в критично състояние. Никой от хората на Хауард не беше пострадал.

А той самият… беше убил човек лице в лице и миг преди това беше видял смъртта в очите.

— Сър — чу гласа на Фернандес. — Време е да се изтегляме.

— Да, сержант. Имайте готовност.

Погледна часовника си. Бяха действали изключително бързо — още нямаше дванайсет.

Имаха десетина минути толеранс, преди местните власти да се намесят според уговорката.

— Хайде, момчета — обърна се Хауард към хората си, — изнасяме се.

Той се изкашля и прибави:

— Добра работа свършихме.

Всичко беше приключило благополучно, но вместо да изпита обичайната възбуда, изведнъж се беше почувствал стар и уморен. Нищо героично нямаше в тази тяхна победа — изходът беше предопределен, всички шансове бяха на тяхна страна. Бяха по-опитни, по-добре въоръжени и организирани. Чисто и просто бяха вкарали „противника“ в капан — тоест не беше истинска битка, а по-скоро игра на котка и мишка.

Иначе казано, нямаше какво чак толкова да се гордеят.

Но поне не бяха оплескали нещата — това все пак беше нещо.

Вторник, 21.09.2010, по обяд

Куонтико

Тони Фиорела упражняваше за пореден път „семпок“ и „депок“ — движения, които позволяваха бързо да се придвижи от изправено в седнало положение и обратно, при това без да сваляш гарда. За тях се изискваха силни мускули и добро чувство за равновесие и тя се бе погрижила да ги включва колкото може по-често в обичайните си упражнения, за да може да ги отработи добре. В силат поначало бяха застъпени много „приземни“ техники и отскокът от седнала в изправена позиция беше от изключителна важност.

Упражненията бяха свързани с огромно натоварване в долната част на тялото и Тони вече дишаше тежко. Беше цялата обляна в пот, когато в тренировъчната зала се появи Джес Ръсел. Този път не се беше изтупал като преди — беше с кецове и избеляла черна тениска.

— Здрасти — махна й той.

— Здравейте мистър Ръсел.

— Моля ви, просто Ръсти.

— Здравей, Ръсти.

— А аз… как да ви наричам в залата? Имам предвид, какво е простото обръщение — сампай, сенсей или нещо такова.

— Гуру — отвърна тя.

Ръсти се усмихна невярващо.

— Индонезийската култура е свързана с тази на континента — обясни Тони. — Особено с някои хиндуистки традиции.

Ръсти се засмя и Тони на свой ред го погледна учудено.

— Само си представих физиономията на Харолд, като му кажа: „Днес ходих при моята гуру“. Сигурно ще попита: „Тя какво, да не те учи да медитираш?“. „Нищо подобно, братле, но който ще си има работа с нея, най-добре да си е прочел молитвата…“ Ха-ха-ха…

Тони също се засмя, но след малко попита, вече напълно сериозно:

— Сигурен ли си, че държиш да изучиш силат, Ръсти?

— Да, мадам, повече от сигурен съм. Пет години съм тренирал таекуондо и поназнайвам едно-друго, но досега не бях виждал нищо подобно… Това определено не беше шега работа…

— Добре тогава. Ще става въпрос за три неща — основа, ъгъл и лост. Както и за контрола върху централната линия — непосредствено пред тялото ти, а така също и пред тялото на противника. Тях ще трябва да се стремиш да овладееш. А сега ще ти покажа първата хватка „джуру“ и ще я упражним. Да започваме ли?

— Готов съм, мадам.

Вторник, 21.09.2010, по обяд

Куонтико

Когато Алекс Майкълс изобщо си правеше труда да обядва, предпочиташе да хапне нещо набързо в кабинета си. Даваше поръчката на секретарката си, а тя се обаждаше в деликатесния и оттам изпращаха храната пакетирана. Повечето от колегите му също бяха свикнали да си поръчват обяда оттам, но сега, след убийството на Дей, мерките за сигурност бяха по-строги и един от федералните агенти отнасяше списъка с поръчките в деликатесния и контролираше на място приготвянето на храната.