Основните характеристики си оставаха постоянни — разликата идваше от дребните наглед детайли. Затова му беше необходима малко повече информация, но повече го притесняваше невъзможността да предвиди някои случайни фактори — например натовареността на уличното движение… А в много ситуации точно непредвидените случайности се оказваха решаващи. Едно беше да се срещнат две армии на бойното поле, когато числеността на противника, въоръжението му и бойната му готовност в общи линии ти бяха известни предварително, и съвсем друго — да организираш свръхсекретна операция като тази, в сърцето на вражеската територия, из улиците на един чужд, напълно непознат град. Една катастрофа на пътя, едно случайно задръстване можеше да обърка плановете им. Което обаче не биваше да се допусне — следователно трябваше да се предвидят алтернативни маршрути, но можеше ли човек да предвиди всичко, да предположи къде точно ще стане засечката?

Можеха да организират акцията извън най-натовареното време, например много рано сутринта или дори в полунощ. Но това би им създало други проблеми — местната полиция по-лесно би забелязала всяко необичайно раздвижване, когато улиците са почти безлюдни. А шансовете им при едно полицейско преследване на чужда територия бяха минимални. Следователно полицията изобщо не трябваше да ги усети. Трябваше да се организира безопасното им изтегляне по въздуха след приключване на акцията, трябваше да не ги засекат радарите, трябваше…

И ако все пак нещата се объркаха?

Щяха ли американските войски да им се притекат на помощ? И по какъв начин? С какво право? Нали не воюваха с тази страна, а бяха в приятелски отношения с нея? Щяха ли да успеят да ги измъкнат? Или щяха да ги пожертват? Ситуацията беше много деликатна.

Хауард поклати глава. Не бяха едно или две нещата, върху които трябваше добре да помисли, преди да изрази готовност да предприема каквото и да било. И въпреки това все нещо щеше да се изплъзне от вниманието му — винаги така ставаше. Само се молеше да не е нещо, което фатално би променило плановете им.

Чу сигнала на компютъра. Поредният сценарий беше готов. Шансове за успех: петдесет и пет процента.

Хауард въздъхна.

— Компютър, запази предишните параметри, промени само началния час на операцията — 23:00, и давай отново.

Компютърът започна да обработва поредния вариант.

Хауард закрачи отново. Започваше да губи търпение — това щеше да е поредният сценарий със съмнителни изгледи за успех. И нищо чудно — едно беше да обезвредиш терористи на чужда територия с негласната благословия на местните власти, готови да си затворят очите само и само да извадиш вместо тях кестените от огъня, и съвсем друго — да се промъкнеш нелегално в чужда страна и да действаш срещу изричните разпоредби на правителството. Защото Хауард не се и съмняваше, че ще получат отказ за екстрадирането на Плеханов. А чеченците бяха особено чувствителни на тема нахлуване на чужда територия — малко ли си бяха изпатили от руснаците преди години? Ако надушеха нещо, щеше да се вдигне голям шум. И нямаше да им се размине безнаказано.

Можеше да си блъска главата колкото си иска — това нямаше да реши проблема. Беше войник и изпълняваше заповеди. Да става, каквото има да става!

Четвъртък, 07.10.2010, 21:02

Вашингтон

Селки стоеше в телефонната кабина, когато двамата бодигардове на Майкълс минаха покрай нея на път за къщата му. Велосипедът й беше подпрян отстрани на кабината, а самата тя този път беше облечена като мъж — с ботуши, кожено яке и торбести джинси. Имаше си и къса, добре оформена, майсторски прикрепена брадичка.

Бодигардовете я изгледаха без особен интерес и я подминаха.

Очакваше се, че след „оня“ случай бдителността ще е засилена. Домът на Майкълс се охраняваше от два автомобила — един отзад и един отпред, а самият главнокомандващ Мрежата вече се движеше с бронирана лимузина. Твърде вероятно беше и някъде в къщата да има охрана, но нямаше начин да го разбере. Едно беше сигурно — тези момчета бяха много по-добре обучени от бодигардовете на Геналони. С тях шега не биваше.

Докато набираше номера в телефонната кабина, покрай нея мина още един федерален автомобил. Охо! А като нищо можеше да има и други.

Като имаше предвид всичко това, Селки окончателно отхвърли идеята да се опита да елиминира обекта в къщата му. Рискът беше прекалено голям. Охраната щеше да отреже пътищата й за бягство, дори да й се удадеше възможност да го простреля, а нали идеята беше да се измъкне. Иначе какъв би бил смисълът да си прави целия този труд?

Не, за къщата и дума не можеше да става. Убедила се в това, Селки остави слушалката, излезе от телефонната кабина и яхна колелото си. Беше наела стая в един мотел няколко мили по-надолу.

Продължи да обмисля варианти. Експлозивите също бяха рискована работа. Можеше да изстреля ракета срещу лимузината, но прикритието й на свой ред също щеше да бъде взето на прицел, пък и… с ракетите човек никога не знае. Могат да избухнат, могат и да не избухнат. Рядко, но се случва. Докато, виж, куршумът е нещо сигурно.

А ако постави бомба? Федералните сигурно проверяваха предварително всички канали и кофи за боклук по маршрута… Освен това една бомба с дистанционно можеше и да не взриви бронираната лимузина, а по-голямо количество взрив почти със сигурност щеше да бъде открито от електронните им устройства.

Във всеки случай трябваше да приключи с него, и то бързо. Нямаше вече за кога да изчаква. Беше решила да се оттегли и нямаше търпение да затвори веднъж завинаги тази страница от живота си. Трябваше да се вмести в рамките на седмицата.

Щеше да го ликвидира от непосредствена близост, някъде, където нямаше да е заобиколен от бодигардове, за да можеше след това да се измъкне безпрепятствено.

Но имаше ли такова място?

Имаше, разбира се. Щабквартирата на Мрежата. Място, считано за достатъчно сигурно, където никой не би си помислил да охранява Майкълс специално.

Петък, 08.10.2010, 09:05

Куонтико

Противно на всички очаквания, не беше чак толкова трудно да се вмъкнеш някъде, където се предполага, че не би ти хрумнало да припариш. Малкото, 9-милиметрово керамично пистолетче, произведено в Бразилия, междувременно беше пъхнато под дрехите й. Изстрелваше бор-епоксид (по-силен вариант на твърдото ракетно гориво) — без гилзи и без патрони. Имаше тройна, срязана цев и двайсет метра радиус на действие. Произвеждаше се нелегално и на практика беше за еднократна употреба. В краен случай можеше да се използва и повторно, но това би повлияло на точността му, тъй като след стрелбата фината керамична сплав отвътре се износваше. Тривалентният металоид бор се използваше в зъбните пломби, изобщо пистолетчето играчка би минало без проблем през който и да е метален детектор, както и през флуроскенера, тъй като по форма наподобяваше повече дамско сапунче, отколкото оръжие.

От вътрешната страна на бедрото й беше прикрепен ножът — също керамичен, сгъваем, с пластмасова дръжка. Острието му беше късо, но много здраво.

Стандартната процедура за безопасност в повечето правителствени сгради, които не можеха да хвърлят кой знае какви средства в тази насока, включваше отпечатъци от пръстите, метален детектор и естествено — охрана. Ако не си вътрешен човек, а си отишъл по работа, процедурата се удължаваше малко повече по преценка на охраната. Можеха да поискат компютърна справка за самоличността ти, да те претърсят — основно или само отгоре-отгоре, да изпратят някой да те съпроводи там, за където си тръгнал… Всичко това се отнасяше и за достъпа до сградата на Мрежата. Познаваше учреждения с още по-строги мерки за сигурност — скенер на дланта или на ретината, гласов анализ и тъй нататък. Както и да е, в случая това нямаше никакво значение, тъй като Селки така или иначе не възнамеряваше да се подложи на всички тези процедури, да се качи до кабинета на Майкълс и да почука на вратата му.