Успя да блокира лявото му кроше, приклещи с две ръце ръката му над лакътя, извъртя се, отпусна се на коляно, накара го да загуби опорната си точка и го прекатури. Крачун очевидно още не беше овладял изкуството да пада и се стовари с цялата си тежест, като при това си изкара и въздуха.

Тони му беше приложила първа „джуру“ хватка. Нямаше смисъл да усложнява нещата.

Изправи се и зае позиция в очакване на поредната му атака, в случай че още си го търсеше.

Този път Крачун се оказа достатъчно благоразумен и разпери ръце в знак на капитулация.

Тони си помисли с известно задоволство, че го беше сложила на мястото му. Избърса челото си с ръка и изведнъж усети нечий прикован в нея поглед.

Озърна се. Алекс Майкълс, облегнат на стената, я наблюдаваше с неподвижен интерес.

Той се приближи към нея и Тони на свой ред се възхити на добрата му форма. Нищо чудно — Алекс пробягваше по няколко мили почти всеки ден. Редовно работеше и върху мускулите си, но предпочиташе уредите в гимнастическата зала пред боксовите схватки, въпреки че, ако се наложеше, и тогава не би се посрамил. Докато гледаше обаче как Тони подмята онова яко момче, дълго като върлина, си помисли, че за пръв път вижда нещо подобно и не би искал да й излезе насреща.

Усмихна й се.

— Беше направо изключителна. Кой те е научил да се биеш така?

— Кой ли? Една стара индонезийка, Сюзън де Биърс. Живееше в квартала. Съпругът й беше починал и тя с часове седеше на стълбите и пушеше с луличката си. Бях около тринайсетгодишна, когато станах свидетел на интересна случка… Четирима гангстери, също от квартала, решиха, че си е избрала хубаво местенце, и й казаха да се разкара оттам. Тя се надигна, но не достатъчно бързо според тях и единият реши да й даде начален тласък с един ритник…

Тони се усмихна и продължи:

— Разбираш ли, Алекс, тези момчета бяха здравеняци, имаха ножове и се смятаха за недосегаеми… Аз бях от другата страна на улицата, чаках автобуса и видях с очите си какво се случи, иначе нямаше да повярвам. Тази сбръчкана, отпусната старица, която при това пушеше като комин, се развъртя и ги натръшка и четиримата за по-малко от петнайсет секунди. Справи се с тях, без да й мигне окото, а ако искаше, можеше да ги довърши, сигурна съм. Тогава реших, че бих искала да ме научи и аз да се бия така… След няколко дни събрах кураж и отидох при нея. Тя ме изслуша и само се усмихна. Съгласна беше. Обучавах се при нея няколко години — докато завърших колежа и заминах за Вашингтон. Но и досега, винаги когато се връщам у дома, тренирам с нея.

— Тя трябва да е вече на възраст… — удивено отбеляза Алекс.

— Скоро навърши осемдесет и две. Но още я бива.

— Наистина забележително…

— Всяко движение в стила, на който тя ме обучи, е разчетено с математическа точност. Всичко е удивително просто и изчистено — „лост“, „ъгъл“ и отново изходна позиция. Разчита се на добрата техника, не на мускулите, за да се справиш дори и в случай, че противникът е многоброен и по-силен физически. Не са много жените, които владеят това бойно изкуство във всичките му тънкости, но моята гуру е била обучавана от съпруга си — той пътувал много и държал тя да владее някакво средство за самозащита… Ама че се разприказвах! Защо ли те занимавам с всичко това — ти си компютърен гений — на светлинни години от древните бойни изкуства…

— Напротив, интересно ми е… А има ли нещо общо между този стил и джудото например? Или бокса?

— Е, добре… Повечето бойни изкуства са възникнали в страни с високоразвита цивилизация и са ориентирани към духовното — китайското кунгфу например, корейското таекуондо, японското жиу-жицу… Грубите, брутални хватки в тях са били облагородявани в течение на стотици години. Да причиниш смъртта на противника си дори при самозащита, се е смятало за проява на лош вкус… Което, разбира се, не означава, че хората, които владеят до съвършенство някой от тези стилове, трябва да бъдат подценявани. Един добър каратист като нищо може да ти свали главата от раменете, ако не знаеш как да го спреш…

— Усещам, че има едно „но“… — усмихна се Алекс.

— Говорех за „цивилизованите“, духовно ориентирани бойни изкуства. Но… това не важи за силат. Този стил е възникнал в джунглите на Индонезия преди не повече от три поколения. Той е див и безпощаден, а философията му се свежда до един-единствен закон: „Убий, за да не бъдеш убит“. Хватките му, както сам разбираш, са смъртоносни, просъществували на принципа на естествения подбор — предават се от оцелелите, значи вършат работа…

Алекс я слушаше с нарастващ интерес.

— Това, което преди малко видя, беше Букти — най-простичките хватки. В сравнение с тях Серак е висш пилотаж, цяло изкуство. В него например се използват тояжки, ножове, саби и какво ли още не…

— Виж ти, какво се криело в миловидната главица на едно италианско момиче от Бронкс… Трябва да внимавам с теб…

— Така е… — засмя се Тони. — Вече си предупреден… Е, какво ново? Едва ли си дошъл само за да се полюбуваш на техниката ми.

— Дойдох по работа — отвърна Алекс, който в този момент действително й се любуваше. — Възникна още един проблем. Някой току-що е вдигнал във въздуха главния сървър на нашия клон във Франкфурт.

— Имаш предвид седалището на ЦРУ?

— Точно така.

Тони знаеше, че ЦРУ и Мрежата са тясно свързани. Те често си правеха взаимни услуги и сега, естествено, се очакваше компютърните специалисти от Мрежата да реагират незабавно.

— Ще си взема душ и тръгвам веднага…

— Добре. Ще те изчакам.

Сряда, 08.09.2010, 16:00

Сараево

Мощна противотанкова ракета удари сградата зад гърба на полковник Джон Хауард и ударната група специалисти на Мрежата. Снарядът избухна някъде над главите им и в горната част на сградата зейна тъмен кратер. Отгоре се посипаха стъкла и натрошени тухли, а групата на полковника едва успя да се прикрие зад един пострадал джип. Нямаха време за губене, а не можеха и да помислят за отстъпление. Задачата им беше да обезвредят пусковото съоръжение, а това изобщо не беше шега работа!

— Рийвс и Джонсън, вляво — по фланга! — даде команда Хауард.

Нямаше нужда да вика — в каските им бяха вградени предаватели, чиито слушалки реагираха и на шепот.

— Одом и Васкес, вие ги прикривайте! Чан и Браун — минете отдясно! Готови ли сме? Хайде… давайте!

Одом и Васкес откриха огън, Рийвс и Джонсън се спуснаха наляво и притичаха през улицата, ниско приведени и под прикритието на един стар камион, целия надупчен с куршуми.

Чан и Браун се втурнаха надясно — те тичаха на зигзаг и стреляха в движение.

Бойната група беше снабдена със специални униформи, произведени по свръхмодерни технологии. Куршумите, с които местната армия разполагаше, отскачаха от тях. Каските и ботушите им бяха уплътнени със защитни титаниеви платки, а цялата екипировка включваше секретна радиостанция, сателитни изводи, сензорен дисплей, картографски скенер и дори вградени в каските поляризатори и пластини, отблъскващи ударната вълна. Костюмът и екипировката бяха с общо тегло десетина килограма, а пълното армейско оборудване, включващо дестилатор, биоджект и сигнално устройство, беше почти двойно по-тежко.

Хауард се надигна от прикритието си и даде три бързи откоса с автомата си към мястото, където се спотайваше войникът, изстрелял ракетния снаряд. Автоматът му си беше същинска антика — произведен през 1928 г. и принадлежал на шерифа на щата Индиана. Прадядото на Хауард, негър, бил дясната ръка на шерифа повече от двайсет години и получил автомата в дар за вярната си служба.

Хауард тръсна глава. Моментът не беше подходящ да се отдава на спомени.

Ракетчикът беше снижил глава, но заедно с него в укритието имаше още някой, който отвърна на огъня на Хауард с дъжд от куршуми. Зад джипа Хауард се чувстваше по-сигурен въпреки защитната бронежилетка.

— Огън! — чу се гласът на Рийвс в предавателя.