Както казват, в царството на слепите и едноокият е цар.

Нова задача? Прекрасно. За такова нещо винаги беше на разположение.

Телефонът изпиука и Мора Съливан небрежно махна с ръка, за да активира линията. Телефонът беше безжичен, а сигналите му бяха кодирани на входа и на изхода за пълна секретност. Освен това изминаваха толкова сложен път, за да стигнат дотук — насочвани и пренасочвани от разни сателити и компютърни мрежи, че беше практически невъзможно да бъдат проследени. А и нейният глас минаваше през специално закодиращо устройство. Преди всичко от другата страна на линията трябваше да има същото устройство, за да бъде разчетен бинарният код. Но освен това се променяха скоростта, височината и тембърът на гласа й, което го правеше неузнаваем — превръщаше го в плътен мъжки глас на телевизионен водещ от Средния запад. Мъжага на средна възраст, по всяка вероятност попрекалил с цигарите… Гласът звучеше толкова естествено, че едва ли някой би се усъмнил и би тръгнал да го разнищва по компютърен път… Но дори и тогава нямаше шансове.

— Да?

— Познахте ли кой се обажда?

Луиджи Сампсън, дясната ръка на Геналони.

— Да. Познах ви.

— Можем ли да разчитаме на услугите ви… тия дни?

— Да, бих могъл да го направя.

— Тогава бихме искали да сте на разположение тази седмица и ще си получите обичайния аванс.

Селки се усмихна. „На разположение“ означаваше двайсет и пет хиляди долара на ден. Сто седемдесет и пет хиляди само за една седмица, независимо дали й възложат поръчката или се откажат, което би било жалко.

А колкото до стойността на самата „мокра“ поръчка, тя варираше в зависимост от сложността и риска, но не падаше под четвърт милион. Не беше алчна. Просто си вършеше работата. Геналони беше един от най-добрите й клиенти — само миналата година й донесе два милиона. Ако нещата вървяха все така добре, след половин година спокойно би могла да се оттегли от играта. Всъщност можеше да го стори още сега — вече имаше настрана десет милиона — това, което още в началото си бе поставила за цел. От тук нататък можеше да живее само от лихвите. Още нямаше трийсет, а вече беше натрупала цяло състояние — имаше право на заслужена почивка. Щеше да обърне страницата и да започне на чисто — никой не би могъл да предположи, че миловидното, червенокосо миньонче, дъщеря на бунтовник от ИРА, умрял гол като пушка, е всъщност Селки — най-високоплатеният убиец в света.

Ако не друго, баща й поне я беше научил две-три полезни неща — да борави с нож и пистолет, да поставя бомби. Е, сигурно не би одобрил някои от хората, за които работеше, но бизнесът си е бизнес, пък и тя не споделяше идеалите му… Отдавна беше разбрала, че на англичаните не им пука за ирландците и са ги оставили да си трошат главите… Не уважаваше битки за предварително изгубени каузи.

Добре че поне майка й — твърдоглава шотландка, отгледала седем деца, беше стъпила здраво на земята. Благодарение на нея Селки знаеше и две, и двеста. На нея дължеше „работното“ си прозвище. В дългите зимни вечери тя им разказваше страшни приказки, населени с вълшебни същества, които можеха да се превръщат в каквото си поискат и нищо не можеше да ги спре. Мора особено обичаше да слуша за селките — морски народ, закърмен с древни магии — ту хора, ту тюлени, в зависимост от случая. Често си представяше, че е една от тях…

Мора се усмихна. Никой не подозираше за нейната втора самоличност. Жертвите никога не виждаха лицето й. Легендарният, безмилостен убиец Селки, беше мъж — кой би могъл изобщо да предположи противното?

Превъплъщението беше пълно, защото Селки притежаваше инстинктите на мъж, на ловец, надушил плячката. Те никога нямаше да я подведат.

Баща й би могъл да се гордее с нея.

Четвъртък, 16.09.2010, 6:15

Вашингтон

Любимото място на Алекс Майкълс в къщата беше гаражът — достатъчно просторен, за да може да се отдаде на своята страст — старите автомобили. Поредната му слабост беше тринайсетгодишен „Плимут Праулер“, който човъркаше и лъскаше вече цял месец. Щеше да стане кола за чудо и приказ. Преди него повече от година се беше занимавал с един „Миджет“, модел 77-а, който обаче не можеше да се сравни с праулера.

Малкият английски автомобил беше създаден през 90-те от легендарния Том Гейл специално за „Крайслер“. Беше елегантен спортен модел в искрящо, наситеновиолетово — с две седалки и подвижен покрив, с форсиран двигател. Имаше си въздушни възглавници, тахометър, ръчна трансмисия и всичко останало…

Алекс беше роден през 1970 г. и познаваше славните дни на форсираните двигатели единствено от разказите на дядо си. Той го беше запалил по ретро автомобилите, беше си припомнил лудешките години, когато беше участвал в състезания със своя гълъбовосин „Форд“ 32, беше фучал по разбитите писти и беше давал газ до дупка… Беше напълнил главата на Алекс с описания на стари мерцедеси и шевролети, които беше върнал към живот и накарал да заблестят като нови. Беше му показвал купища стари автомобилни списания с пожълтели страници, пазени като реликва. Когато си припомняше щурите нощни надпревари по магистралите, с рокендрол, кънтящ в колоните, очите му светеха като на малко момче.

Някои момчета се виждат в мечтите си като каубои от Дивия Запад. Алекс се виждаше като Джеймс Дийн, седнал зад волана на някой автомобил, по-бърз от вятъра.

Усмихна се на спомените и вдъхна с наслада острата миризма на грес — тя му напомняше за дните, когато бе четиринайсетгодишен и с часове висеше при дядо си в стария гараж. Още тогава би могъл да разглоби един автомобил и да назове всяка негова част.

За стария Майкълс гаражът бе светилище — всичко блестеше от чистота като в аптека. Дядо му обичаше да изпипва нещата. Оставеше ли настрана сандъчето с инструменти, изтъркваше пода до блясък — едва тогава смяташе работата за приключена.

Жалко, че дядо му не доживя да види праулера. Щеше да го оцени по достойнство, макар че може би щеше да има една-две забележки. Може би щеше да му се стори малко по-натруфен — сигурно според него спокойно би могъл да мине и без въздушните възглавници и други подобни глезотийки, но все пак си беше истински „расов“ автомобил, като от старите времена, а не някаква си компютризирана машина. Все още имаше доста работа по него — последният му притежател, изглежда, се беше опитвал сам да ремонтира двигателя и беше оплескал нещата…

Майкълс избърса с парцалче греста от ръцете си и пусна парцала в метална кофа с капак — и тук се придържаше към уроците на дядо си, който беше маниак на тема „мерки за безопасност“. Лично Майкълс не вярваше, че един изцапан с парцал масло би могъл да пламне от само себе си, но правилото си беше правило.

Сега му оставаше да се пъхне под душа.

На външната врата се позвъни. Странно. Сигурно шофьорът беше подранил — очакваше го след около половин час. Отвън дежуреше охрана — след убийството на Стив съображенията за сигурност го налагаха, така че новодошлият очевидно беше разпознат и допуснат.

Майкълс вдигна интеркома:

— Лари, ти ли си?

— Не позна, опитай пак! — чу се шеговит женски глас.

— Тони?

— Йес, сър!

— В гаража съм. Влизай!

Натисна копчето за електрозахранване на контролното табло и двете врати — градинската и на гаража — се отвориха автоматически.

— Охо! — одобрително възкликна Тони още щом надникна в гаража. — Новата количка си я бива!

— Нали? — грейна Алекс. — Същинска хала. Бих те повозил, но довършвам туй-онуй… — И той посочи разглобения двигател.

Тони погали лъскавата задница на автомобила и запита делово:

— Горивните помпи ли са се задръстили?

На лицето на Алекс се изписа огромно учудване.

— И аз разбирам нещичко… — сви рамене Тони. — Израснала съм в къща, пълна с момчета. Пък и… в квартала беше въпрос на чест да се придвижваш на четири колела. Момчетата току домъкваха в къщи някоя бричка и с часове лежаха под нея. Покрай тях и аз научих едно-друго… V-8 ли е?