Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.

Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.

— Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!

Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане — по-тих от водата, по-нисък от тревата.

Но Селки щеше да приключи за пет минути.

Тя се приближи до входната врата и позвъни.

Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?

Скочи от леглото и се наметна с халата.

Отново се звънна.

Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.

Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?

За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.

Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.

Отвори широко вратата.

— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…

— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.

— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…

— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.

Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:

— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.

— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.

Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.

— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…

… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.

Тя изведнъж замахна…

О, по дяволите!

Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.

— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.

Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…

Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…

О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!

Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…

То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.

Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…

Алекс хукна след нея. Тази жена може и да беше самият дявол, но това си беше неговата къща и как се осмеляваше да нахлува така?!

Отдалечавайки се, тя извика нещо, но Алекс не чу добре какво. Във всеки случай беше набрала добра скорост — спринтираше като олимпийски атлет, бабката му с бабка! Вече знаеше, че това е маскировка и все пак гледката би била доста смешна, ако на някой му беше до смях…

След малко Алекс се отказа от преследването. Безсмислено беше да се опитва да я догони по чехли и халат. Пък и… пряката опасност беше отминала. Бабето си беше плюло на петите. Не му оставаше друго, освен да повика полиция.

Тръгна навътре към къщата, но изведнъж нещо прошумоля в храстите. Алекс насочи натам червения лазерен лъч.

— Стой, ще стрелям! Кой е там?

Никакъв отговор.

Алекс пристъпи внимателно напред.

На земята лежеше и лекичко помахваше опашка, вперило поглед в него, пуделчето на старата дама.

Майкълс поклати глава.

Наведе се и погали кученцето.

— Хайде, Скаут, ела, момчето ми.

Пуделчето близна ръката му.

Алекс въздъхна, гушна го и се изправи.

Какво, за бога, ставаше тук тази нощ?

Четвъртък, 30.09.2010, 23:55

Вашингтон

По дяволите! О, по дяволите!

Селки удряше с юмрук кормилото, все още бясна, и караше надолу по магистралата.

Знаеше, че е излишно да се ядосва и да хаби енергията си. Станалото — станало. Нещата не можеха да се върнат, пък и… сама си беше виновна. Беше дала на кученцето команда „Легни долу!“, но не му беше заповядала: „Мълчи!“. Проклетите котки бяха свършили останалото…

Ама че глупав пропуск. Беше се издънила като някой аматьор и умираше от яд, макар и да съзнаваше колко безполезно е това. Отново заблъска кормилото.

Винаги ставаше така. Или имаш късмет, или нямаш. От най-малката грешчица всичко може да отиде по дяволите, както и вървеше — убедила се беше в това. Едно излайване беше провалило всичко. Едно излайване във възможно най-неподходящия момент. Защото, ако Алекс се беше обърнал секунда по-рано, тя щеше да си е приветливата стара дама, облегната на бастунчето. А секунда по-късно всичко щеше да е вече свършило и Алекс да лежи на пода и кръвта му да изтича…

Ако само кученцето не беше изджавкало…

Ако Алекс нямаше тейзер в джоба на халата си…

Ако столът не й беше препречил пътя…

Ако, ако, ако…

По дяволите!

И сега какво — разполагаха с бастунчето, с кученцето и сто процента им беше станало ясно, че някой се опитва да ликвидира Алекс Майкълс. Ама че работа. Щяха да обърнат къщата, наета на името на Филис Маркхам, с главата надолу, което обаче по никакъв начин нямаше да им помогне да установят истинската й самоличност. Но щяха да знаят, че Майкълс е бил следен.

Изобщо, ченгетата щяха вече да са нащрек и това щеше доста да усложни задачата й.

Но Селки не беше човек, който лесно се огъва. Плюс това обичаше предизвикателствата, нали така? Е, ще видим кой кого! Рано или късно задачата щеше да бъде изпълнена. Сделката си беше сделка.

Никога досега не се беше проваляла. Щеше да успее и този път.

Петък, 1.10.2010, 00:34

Вашингтон

Алекс се опитваше да омаловажи случилото се, но Тони усещаше, че нещата са сериозни. Той все още не беше на себе си, въпреки че се опитваше да изглежда спокоен, притиснал в скута си пуделчето, останало му в наследство от среднощната нападателка. Ченгетата вече си бяха тръгнали, но около къщата на Алекс все още беше доста оживено за този час на денонощието — прозорците на съседните къщи светеха, любопитни съседи гледаха насам, а някои дори бяха излезли на улицата и развълнувано обсъждаха случилото се.

Когато разбра, че Алекс не е пострадал, Тони беше изпитала огромно облекчение. След случилото се той се беше обадил първо на нея и само тя беше останала при него сега, след като отпратиха местните ченгета. Тони не се и съмняваше, че покушението срещу Алекс е свързано със случая Стив Дей. Местните ченгета можеха да им бъдат полезни само дотолкова, че да съдействат за залавянето на жената, като незабавно сигнализират останалите си колеги. Въпреки че въпросната дама явно не беше вчерашна и по всяка вероятност вече беше далеч от тук и беше заличила всяка прилика с белокосата Филис Маркхам.