— Алекс?

— Хм?

— Ще ни трябва кученцето.

— За какво? — учудено я изгледа той.

— Ще го занеса в лабораторията, за да мине през скенер — може случайно да открием имплантиран чип или нещо такова.

— О, не, ако искат да пратят някой от лабораторията тук, на място. Кученцето си остава при мен.

— Алекс, нали разбираш, че в случая то се явява веществено доказателство?

— Не, то се явява моят спасител. — И Алекс го почеса зад ушите. Кученцето примижа от удоволствие. — Ти си добро момче, нали, Скаут?

Тони сви рамене. Ако не познаваше Алекс така добре и се оставеше спокойният му приглушен и леко насмешлив глас да я подлъже, би си помислила, че за него това е било вечер като всяка друга. Рисковете на професията, какво толкова? Но тя го познаваше твърде добре. Може би дори по-добре, отколкото той сам се познаваше.

— Ще трябва добре да огледаме и това… — Тони повъртя в ръцете си бастунчето, увито в специална, защитна тъкан.

— Съмнявам се, че има смисъл — поклати глава Алекс. — Тя носеше бели памучни ръкавици — едва ли по бастунчето са останали някакви следи.

— И все пак ще го погледнем.

— Както искате.

Двама от агентите на Мрежата пазеха двата входа на къщата, един наблюдаваше улицата, седнал в паркираната отсреща кола, четвърти беше на пост при плъзгащата се врата, вътре в жилището. Те щяха да останат до залавянето на убийцата.

Тони се вгледа в напрегнатото лице на Алекс и отново я прониза остра болка само при мисълта за онова, което за малко е щяло да се случи.

— Алекс, сигурен ли си, че си добре?

— Напълно. Само… още съм малко зашеметен… нали разбираш, такава дружелюбна старица и изведнъж…

— Разбирам.

— Често я срещах из квартала…

— Агентите, които пазеха отпред, също са я виждали неколкократно. Което означава, че операцията е била грижливо планирана.

— И съм бил нарочен точно аз, в качеството си на заместник на Стив Дей, нали така?

— И аз това си помислих.

— Е, добре, занесете бастунчето в лабораторията. За всеки случай…

— Искаш ли да остана още малко?

— Не, не, благодаря ти. Всичко е наред.

И Тони си тръгна, въпреки че никак не й се искаше да го оставя сам в такъв момент.

Петък, 01.10.2010, 07:37

Ню Йорк

Джони Акулата стоеше изправен пред бюрото на шефа си и въртеше в ръце някакъв лист.

— Казвай. Какво има?

— От Вашингтон току-що се получи това… От нашия човек в полицията… Искате ли сам да го погледнете?

Геналони рязко дръпна подаденото му листче и зачете, смръщил вежди.

Джони усети, че шефът му започваше да губи търпение и реши, че все пак ще е по-добре да обясни накратко:

— Някаква жена се е опитала да убие командира на Мрежата.

— Опитала се е?! Някаква жена?! Да не искаш да кажеш, че…?

Джони сви рамене притеснено.

— Не знам, шефе. Само ви предавам съобщението.

Геналони изчете докрай доклада. В него не се казваше кой знае какво. Още повече, че федералните агенти бяха поели случая и бяха отстранили ченгетата от разследването. Което всъщност се очакваше.

Геналони мрачно поклати глава. Жена. Умът му все още отказваше да възприеме това. Нали самият той беше разговарял със Селки по телефона, и то неведнъж. Гласът му не можеше да е преправен, беше си най-нормален мъжки глас. Жена! Що за театър?! Това го безпокоеше дори повече от факта, че опитът за покушение се беше провалил. Ами ако федералните успееха да се доберат до нея? Тогава какво? Нямаше ли тази… Селки да повлече и него към дъното, в случай че разполагаше със записи, фактури… неща от този род?

Досега Селки се беше справял… по дяволите, справяла блестящо и беше успяла да разсее всичките му опасения, но сега… сега вече беше станало напечено. Играта почваше да загрубява. А най-тревожен от всичко беше фактът, че Селки се оказа жена.

— Слушай, Джони, нали имаме двама-трима доста добри компютърни спецове?

— Така е, шефе. Едни от най-добрите.

— Тогава ето какво. Да се залавят за работа. Искам да се доберат до Селки.

— И после…?

— Засега само това. После ще видим.

Джони кимна и излезе забързан. Геналони отново се вгледа замислено във факса. Цялата тази работа с Луиджи и федералните започваше никак да не му харесва. Може би беше дошъл моментът за решителни действия. Налагаше се час по-скоро да открият Луиджи и да го отстранят — както и Селки. Не можеха да си позволят лукса да поемат излишни рискове. И, разбира се, веднъж завинаги трябваше да приключат с онова приятелче от Мрежата.

О, по дяволите. Не му се искаше да си цапа ръцете с кръв точно сега. Не му трябваха излишни главоболия… Вече почти беше излязъл на чисто… Но нищо, краят се виждаше.

И точно затова неприятностите трябваше да се унищожат още в зародиш. В противен случай всички усилия щяха да отидат на вятъра.

Петък, 01.10.2010, 12:12

Ню Орлиънс

Джей Гридли намали скоростта и спря на светофара, за да изчака няколко камиона. Мощният вайпър сякаш тръпнеше в очакване под него и най-после пътят беше свободен. Джей зави вдясно.

Табелата гласеше: „Добре дошли в Ню Орлиънс и приятно прекарване!“.

Колкото до това, ще видим. Джей искаше да провери един слух, достигнал случайно до него — за някакъв тип, който източвал милиони по компютърен път и бил същински дявол — ловък и неуловим. Дали пък нямаше да излезе оня, когото отдавна търсеха?

Отново трябваше да спре на светофар и докато чакаше, хвърли поглед към вестникарската будка. От едната страна на стъклото беше залепен цветен плакат: „Кибердържавата ви очаква“. Може би все пак беше време да провери как стоят нещата там… Най-малкото беше длъжен да има информация за подобно виртуално чудо.

Едно заглавие с едър шрифт прикова вниманието му. Той бързо протегна на продавача един долар и посочи желания вестник.

Заглавието гласеше: „Министър-председателят на Тайланд загива при автомобилна катастрофа“.

Продавачът на вестници не си направи труда да му върне ресто, но това най-малко го занимаваше в момента.

Беше успял да изчете част от статията, преди светофарът да светне зелено.

Министър-председателят Сукхо — същият, чийто виртуален двойник неотдавна бе пострадал на една магистрала и чиито компрометиращи снимки по най-загадъчен начин бяха станали всеобщо достояние, беше паднал с колата си от някакъв мост и загинал на място. Пътувал сам.

Съпругата му засега не е дала изявление по повод нелепия инцидент.

Гридли въздъхна.

Кой ли стоеше зад всичко това?

Движението в тази част на града беше доста натоварено — отвсякъде се стичаха туристи, а и климатът беше задушен и влажен, дишаше се тежко.

Беше се запътил към едно не особено приветливо местенце във Френския квартал, наречено Алжир. Обстановката беше доста стряскаща, въпреки опитите на местните власти да направят нещо по въпроса. Вайпърът беше доста надеждна защита, в случай че станеше напечено, но въпреки това Гридли смяташе да не остане тук нито минута повече, отколкото беше необходимо. Имаше опит с виртуалните гангстери и друг път се беше сблъсквал с тях, но предпочиташе да не дърпа дявола за рогата.

Пътят му криволичеше през тесни, бедняшки улички, чиито жители бяха насядали пред къщите и пиеха бира. Погледът на мургавите им лица не предвещаваше нищо добро.

Някои от тях брояха пари и подаваха малки, безформени пакетчета. Имаше и жени с къси поли и наплескани с грим лица, облегнати по стените, предизвикателно заголили бедро.

Дори във виртуалния свят Гридли не би искал да си има вземане-даване с тях.

Още веднъж погледна картата, която носеше. Така… Оставаше му още един завой вдясно. Беше попаднал в уличка, прекалено тясна, за да се разминат два автомобила. Пред него беше клонът на банка „Луизиана“ — помещаваше се в стар фургон сред купчини строителни отпадъци.