— V-6 — отвърна Алекс. — 3,5-литров с 24 клапи и единичен зъбец, но мощността й е само двеста конски сили при 5900 оборота в минута. Не може да се мери със звяр като додж вайпъра например, но е красавица…

Тони слушаше с неподправен интерес.

Е, братле, ето ти момиче с характер — истинско мъжко момиче, при това хубаво като картина. Че и от автомобили разбира. Само не хлътвай…

— Кажи ми, като приключиш… — помоли го Тони. — Не бих се отказала да я изпробвам.

— Дадено. Е, какво те води насам рано-рано?

— Имам новини.

Телефонът в къщата звънна.

— Ей сега се връщам. — Алекс забърза към хола.

— Ало?

— Здрасти? Позна ли кой е?

— Сузи! Как си, миличка?

— Супер! Мама каза да ти звънна и да ти благодаря за кънките.

Алекс примигна озадачено. Нещо му се губеше… Ами да! Рожденият й ден беше вчера. Как можа да забрави?! И за какви кънки ставаше дума? Нима Меган го беше прикрила? Направо не беше за вярване…

— Съжалявам, че не успях да дойда, миличка. Как мина купонът?

— Страхотно беше. Всичките ми приятели дойдоха, само Лори — не, защото е болна… Даже и Томи Дървената Глава с Пилешкия Мозък беше…

Майкълс едва се сдържа да не прихне. Томи по всяка вероятност беше новото момче, което дъщеричката му си е харесала… Страхуваше се никой да не се досети, затова ги дразнеше и им прикачваше разни обидни имена… Алекс поклати глава, усетил познатото парване под лъжичката. Времето си минаваше.

— Как е мама?

— Ами, добре. Прави закуската. Искаш ли да си поприказвате?

Алекс изведнъж се сети за Тони, която го чакаше в гаража. Погледна навън и я видя — наведена над праулера, съсредоточено разглеждаше нещо. С усилие отмести поглед от тънките й загорели крака — моментът не беше подходящ, все пак говореше с дъщеричката си.

— Не, бебчо. С мама ще се чуем по-късно. А ти й предай много поздрави…

— Непременно. Кога ще дойдеш да ни видиш — скоро ли?

— Колкото мога по-скоро… Щом се поосвободя.

— Имаш някакви проблеми, нали?

За миг се учуди откъде Сузи би могла да знае, но детето продължи:

— Мама каза, че за това не си могъл да дойдеш… Че винаги възниква някакъв проблем…

— Така е, миличка. Тук никак не скучая… Но ми липсваш…

— И ти, татенце… Но трябва да свършваме — палачинките сигурно са готови… Чао! Обичам те.

Алекс остави слушалката. Сю му липсваше, Меган също, въпреки че от развода им бяха изминали повече от три години. Идеята да се разделят всъщност беше нейна, а на Алекс още не му се искаше да повярва, че всичко между тях е свършило. Кой знае, някой ден може би щяха да се съберат отново…

Образът на Тони, която все още разучаваше автомобила му с интерес, го върна към действителността и Алекс побърза да отиде при нея.

— Извинявай… Беше дъщеря ми.

— Харесала ли е кънките?

Алекс примигна.

— Ти ли ги изпрати?

— Да… Ти беше затънал до гуша в работа…

— Благодаря ти. Не съм предполагал, че мога да забравя… Меган никога нямаше да ми го прости. Е… с твоя помощ отървах кожата.

— Нали в качеството си на твой помощник отговарям и за сигурността ти… — засмя се Тони.

Изведнъж я почувства толкова близка, че му се дощя да я прегърне, и с мъка сдържа порива си. Не биваше. Беше неин шеф и отношенията им трябваше да си останат чисто професионални.

Отдръпна се, взе парцала и без нужда избърса и без това чистите си ръце. Но вътре в него някакъв глас, който напразно се опитваше да заглуши, упорито повтаряше: От какво се боиш, Алекс? И кого се опитваш да заблудиш?

Тони на свой ред се овладя и преглътна разочарованието си. Само преди миг беше почувствала порива на Алекс и беше затаила дъх в очакване. Но не! Бързо, твърде бързо той отново си възвърна самообладанието и вместо да я вземе в прегръдките си, се дръпна и избърса без нужда ръце в парцала.

И все пак не беше сбъркала, като изпрати кънките. Алекс изглеждаше искрено зарадван, а това не беше малко.

Тони въздъхна и попита делово, сякаш нищо особено не се беше случило:

— С кое предпочиташ да започна — с лошата новина или с по-лошата?

— За бога, Тони…

Четвъртък, 16.09.2010, 07:50

Куонтико

— Е, полковник, време е за атака! — бяха първите думи на Майкълс.

— Сър? — Джон Хауард се беше превърнал целият в слух.

— В американското посолство в Украйна по каналите на ЦРУ се е получило закодирано съобщение за планирано въоръжено нападение на базата ни, което трябва да се осуети. Разполагате с няколко дни. Взвод под ваше командване ще подсили охраната на посолството. Би било добре, ако междувременно успеете и да разберете кой стои зад всичко това.

— Задачата е ясна! — Хауард доволно потри ръце. — Имам само един въпрос — украинците няма ли да възразят срещу въоръжени действия на тяхна територия?

— Официално намесата ни извън територията на посолството е нежелателна. Но все пак се касае за обезвреждане на терористи, така че имаме негласната им благословия. С други думи, ще действат на принципа: „Ни чули, ни видели“.

Хауард се ухили. Стар, изпитан принцип, въведен още при предишните американски президенти, но широко застъпен напоследък. Изразяваше се в това, че ако не ставаше въпрос за драстична намеса във вътрешните работи на страната им, властите чисто и просто си затваряха очите. И оставяха ЦРУ да си върши работата.

— Незабавно потегляме!

— Имате още час-два на разположение. Нашият човек в посолството е Морган Хънтър, от ЦРУ — той ще ви съдейства при нужда, но операцията е във ваши ръце.

— Благодаря за доверието, сър.

Хауард остави слушалката и се облегна назад развълнуван. Най-после истинска задача! До гуша му беше дошло да стои със скръстени ръце и да приема разпорежданията на цивилните.

Не го свърташе на едно място. Най-после се чувстваше полезен, отговорен за нещо.

— Това е то! Момчета, време е да покажем какво можем!

Четвъртък, 16.09.2010, 08:15

Куонтико

В офиса си Джей Гридли се готвеше да сърфира по мрежата.

Киберпространството не изглеждаше точно както го представяха старите филми — уверил се беше в това. Но образи действително се използваха, за да улеснят пътуването ти из мрежата. И тези образи се предлагаха в стотици варианти — от градове с магистрали и градчета от Дивия Запад до космически междупланетни станции. Мрежата разполагаше също така и с хиляди сценарии, които можеха да бъдат подадени, и софтуерът на голяма част от тях беше безплатен. Имаше програми за всякакъв вкус. А можеше да създадеш и свое собствено превозно средство, ако нито едно от наличните не те задоволяваше. За целта нямаше нужда да си програмист — всеки дилетант би се справил. Трябваше само да се следват указанията, а нямаше нищо по-лесно от това.

Гридли имаше няколко любими превозни средства и всеки път, когато се включваше в мрежата, си избираше едно от тях. Сега например, след като махна с пръст, за да приведе в действие програмата, той поръча „Додж Вайпър“, Бавария.

Появи се виртуалният образ на планински път сред типичен за Германия пейзаж. Гридли седеше на кормилото на „Вайпър“ RT/10, черно-бял, спортен модел, с подвижен покрив. Шосето се спускаше стръмно надолу. Гридли превключи на пета. Обичаше да усеща насрещния вятър в лицето си. Дългата му черна коса се развяваше. Усмихна се. Чувстваше се като в класически филм на Джеймс Бонд, въпреки че „Гридли“, „Джей Гридли“ не звучеше чак толкова героично.

Наближаваше граничния пропускателен пункт. Зад спуснатата бариера беше застанал войник с автомат в ръце.

Гридли удари спирачки.

Войникът се приближи и се наведе към него:

— Документите ви, моля.

Лъхаше на тютюн, евтин афтършейв и пот.

Гридли се ухили. Всичко си беше съвсем истинско. Извади паспорта си и докато войникът го прелистваше, се замисли, че не е зле да си програмира и една спътничка — за компания. Червенокоса и страстна… или пък защо не една умопомрачително красива брюнетка. Жена, която високата скорост не плаши и кара кръвта й да закипи. Ееех…