Малко след като отминаха моста, Майкълс изключи мотора на лодката и я остави да се носи по течението. Това всъщност бе една от причините да избере този сценарий — управляването на лодката ангажираше много малка част от вниманието му.

— В момента разучаваме почерка на хакерите и търсим аналог — продължи Гридли, — но нали разбираш, това е все едно да търсиш игла в купа сено — компютърните програмисти са стотици, хиляди…

— И то ако допуснем, че имаме работа с професионалист, а не с някой изпечен аматьор — кимна Майкълс.

— Доста е добър за аматьор… — замислено отвърна Гридли. — Пипа чисто и си разбира от работата. Може да направи големи поразии.

— Е, значи трябва да го пипнем колкото се може по-скоро… Има ли някакви други новини за мен?

— Не, нищо важно поне засега. Контролираме мрежата и ако някой забележи нещо нередно, веднага ще изпрати сигнал. Нали познаваш Тайрън Хауард?

— Синът на полковника?

— Същият. Свързах се и с него. Хлапето е същински гений и може да ни бъде много полезно. Обясних му за какво точно става въпрос. Той и приятелчетата му сърфират с часове из мрежата, току-виж надушат нещо… Ще проверят дори на територията на Кибердържавата.

— Кибердържава?

— Виртуална общност. Съществува сравнително отскоро, но си има доста стабилна вътрешна организация.

— Хм… интересно. А не крие ли това някаква опасност?

— О, не, поне на този етап не виждам причини за тревога… Не вярвам да са замесени в убийството на командира, нито пък да ни погаждат онези номера… В момента си имат други грижи.

— Щом казваш…

— А колкото до нашия проблем, мисля, че кълбото ще се разплете в най-скоро време… Особено ако нашият човек използва същия…

— Но не допускаш, че би го направил, нали?

— Честно казано, не. Съдя по себе си, защото аз не бих допуснал такава грешка. А той, като съдя по всичко, е поне толкова добър, колкото съм и аз.

— Не страдаш от излишна скромност… — ухили се Майкълс.

— Че защо? Не бива да подценяваме противника, нито пък себе си. Осо… — Гридли погледна часовника си и се надигна. — Време е да тръгвам. Виртуалният отдел има сбирка след половин час. Добре че съм оставил колата си наблизо и няма да ми се наложи да греба дотам.

Той придърпа въжето, скочи в лодката си и махна усмихнато с ръка на Алекс. Червеният вайпър го чакаше, паркиран недалеч, на едно от пристанищата.

Вторник, 21.09.2010, 11:50

Киев

Сбирката на терористите трябваше да започне в единайсет и половина, но Хауард предпочете да изчака двайсетина минути, в случай че имаше закъснели. Моментът за действие вече беше настъпил. Вътре в склада се бяха събрали двайсетина мъже и три жени, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безобидни, но не току-така повечето бяха облечени в дълги шлифери и носеха калъфи за всевъзможни музикални инструменти.

Хауард беше наясно какво е съдържанието на тези калъфи — от пистолети до картечници, а по всяка вероятност имаше и гранати и други експлозиви. А нищо чудно и в самата сграда да бяха скрити още бойни снаряжения, тъй като тук беше изходният пункт за атаката срещу посолството.

Терористите се събираха на втория етаж на сградата, която отвън изглеждаше изоставена и доста запусната. Долу, на входа, откъм южната страна, остана на пост един от тях, но през другия вход, който беше достатъчно отдалечен, спокойно биха могли да се промъкнат неколцина от хората на Хауард. Той обаче реши да изчака — не искаше да рискува. Току-виж все пак бяха монтирали някаква аларма и само щяха да ги подплашат.

Затова разположиха радиопредавателите, скенерите и сензорните устройства извън сградата. Видеокамери запечатваха появата на всеки един от терористите и с тяхна помощ впоследствие щеше да бъде идентифициран всеки, успял по някакъв начин да се измъкне.

Не че имаше такава вероятност, но все пак…

Най-лесното беше да нахлуят с взлом, да метнат няколко гранати и да стрелят напосоки, докато направят всичко на пух и прах, но Хауард не би допуснал това. Не беше в стила му. Действаше решително, но не и прибързано. И не обичаше касапниците. Така че хората му засега само наблюдаваха района.

По всичко личеше, че обектът се охранява от един-единствен човек. Всички останали бяха горе и събранието всеки момент щеше да започне.

— Сержант?

— Да, сър!

— Има ли начин да извадим пазача от строя без много шум? — Въпросът прозвуча почти реторично.

— Разбира се, сър.

— Тогава действайте. Нека някой да се заеме с това.

— Слушам, сър.

— Хей, старче, къде тръгна? Точно ти ли, дето си вече вмирисан на нафталин…

Двамата мъже се ухилиха един на друг — отдавна си бяха свикнали на закачките.

Фернандес се отправи към тежката метална врата. Хауард го наблюдаваше от прикритието. Сержантът беше облечен в омазнен работнически комбинезон и носеше метална кутия с обяда си. Поне така изглеждаше отстрани.

По радиостанцията се чуваше как Фернандес си подсвиркваше нещо. Някакъв мотив от „Лебедово езеро“ или нещо такова. Добре го докарва, помисли си Хауард. Виж го ти, старият кокал.

Фернандес потропа на вратата. Тя глухо издрънча. Пазачът се показа и троснато заговори нещо. Хауард естествено не разбра нито дума. Но отговорът на Фернандес, също на украински, му прозвуча много познато.

Ами да. Хауард се ухили. Приятелят му току-що беше попитал пазача къде се намира тоалетната. След което обаче каза още нещо и посочи някъде зад гърба на човека. Украинецът учудено се извърна.

Голяма грешка от негова страна.

Фернандес замахна с тежката метална кутия и фрасна пазача в слепоочието. Човекът рухна изведнъж. Фернандес придърпа навътре в склада безжизнено отпуснатото тяло и махна с ръка на останалите: „Тръгвайте! Пътят е чист“.

— Първа и втора група, напред! — даде команда Хауард в предавателя и се втурна към сградата с автомата в ръка.

Вторник, 21.09.2010, 11:53

Киев

След по-малко от минута хората на Хауард бяха в сградата.

Асансьорът не работеше, тъй че терористите щяха да използват стълбите. Междувременно Хауард беше оставил няколко души отвън да наблюдават прозорците. Никой не биваше да се измъкне.

Хауард се канеше да намъкне работния гащеризон на пазача, който все още лежеше в безсъзнание, и да застане да пази на входа, но Фернандес го възпря с уместната забележка, че би могъл да заблуди само някой далтонист…

— Е, добре де, пак ти печелиш… — въздъхна Хауард. — Между другото, с какво фрасна така здраво това приятелче?

— В кутията имаше торбичка с олово, сър, нищо особено — ухили се Фернандес. — Понякога и допотопните средства вършат работа.

И така, в края на краищата Фернандес навлече гащеризона на зашеметения пазач и остана в сянката зад тежката метална врата, а останалите се изпокриха, така че ако някой погледнеше отгоре, щеше да види само фигурата на пазача.

Самият Хауард се сниши зад купчина дървени щайги, откъдето през един процеп можеше да наблюдава основата на стълбите. Откъм щайгите го лъхна мирис на дървесина и смазочно масло. Потеше се от нервно напрежение.

Когато терористите слезеха долу, хората му щяха да изскочат от прикритията си. Нямаше да им дадат време да се окопитят, а ако някой посегнеше към оръжието, щеше да съжалява. Колкото по-бързо осъзнаеха, че всяка съпротива е безсмислена, толкова по-добре.

Отгоре се чуха гласове и стъпки. Започваше се. Хауард си пое дълбоко дъх.

„Е, Джон, само да не оплескаш нещата…“

Вторник, 21.09.2010, 00:53

Сан Диего

Ружьо се изправи в леглото. Сърцето му биеше учестено. Беше се облял в пот въпреки климатичната инсталация на хотела, а чаршафите му бяха целите омотани.

Срита завивките надолу и се изправи. Стаята беше тъмна, само изпод вратата на банята се процеждаше светлина. Ружьо зашляпа натам, почесвайки косматите си гърди. Винаги оставяше лампата в банята запалена — не от страх от тъмнината, а по-скоро от необходимост. Нощните кошмари го будеха често в непознати хотелски стаи и му беше трудно да се ориентира. Така че това беше една от придобитите по време на чергарския живот привички.