Тони се засмя. Може би наистина хлапето не беше чак толкова лошо.

— Нямам нищо против — отвърна тя. — Стига пак да се засечем в залата.

— Вижте, мис Фиорела, ако ми кажете кога пак ще бъдете в залата, аз ще намеря начин да дойда. Ще направя всичко възможно.

Тони се замисли за момент. Момчето изглеждаше сериозно, но от хватките на силат ли се интересуваше или от самата нея? Всъщност може би и от двете… Както и да е, за нея беше добре да има ученици. Нейната гуру не спираше да й го повтаря — дори я уверяваше, че докато не започне да обучава някого, няма да овладее истински изкуството на силат. Освен това момчето вече имаше понятие от бойни изкуства, което можеше да му помогне… Или да му попречи, кой знае?

— Понякога се упражнявам сутрин, но най-често ходя в залата през обедната почивка, между дванайсет и един. Ако искаш, ела тогава.

— О, да, мадам, ще дойда непременно.

— И предлагам да спреш с това „мадам“. Можеш да ме наричаш просто Тони.

— А аз съм Ръсти за приятелите. Много ви благодаря, ма… Тони. Ще се видим в залата в понеделник.

— До понеделник, Ръсти.

Тони остави слушалката и установи, че още се усмихваше. Първоначално момчето й се беше сторило типичен мачо. Но това обаждане беше успяло да заглади не дотам приятното впечатление. Във всеки случай, заслужаваше да му се даде втори шанс… Да не би тя самата да беше непогрешима? Всеки можеше да сгреши. Но нали се беше убедила, че човек се учи от грешките си.

Решено. Щеше да поеме протегнатата ръка. Може би от всичко това щеше да излезе нещо? Пък и… момчето беше симпатяга. Е, разбира се, не можеше да се мери с Алекс… Усмивката на Тони изведнъж помръкна. Никой не можеше да се сравнява с Алекс, поне за нея. Но може би един ученик като Ръсти би накарал Алекс най-после да я забележи? Е, поне нищо не пречеше да опита.

Неделя, 19.09.2010, 11:15

Куонтико

Джей Гридли с мъка форсира двигателя на вайпъра и отпраши напред по магистралата, като остави след себе си облак черен дим. Гумите изсвистяха, но поне във виртуалната реалност смяната им в случай на нужда не беше проблем.

През последните няколко дни Джей беше хвърчал насам-натам из мрежата и беше оглеждал за нови инциденти и задръствания по пътищата, но не беше забелязал нищо тревожно. Тук-там движението беше по-натоварено, но в това нямаше нищо необичайно.

Караше по шосе 405, когато едно тъмнокожо хлапе, яхнало мотора си, профуча покрай него. Гридли се ухили при вида на мощния „Харли Дейвидсън“, който Тайрън си беше избрал. Веднага позна хлапето, въпреки че виртуалният му образ беше малко по-мускулест от действителния си притежател.

Гридли даде газ до дупка. Я да видим сега, хлапе! Мощната машина изръмжа заканително като пуснат от клетката звяр.

Точно така! Този автомобил беше създаден, за да хвърчи и нямаше смисъл да го мъчи. Който се страхува от високите скорости, по-добре да не сяда зад кормилото на такава хала.

Гридли се изравни с хлапето като на шега. Ухили се, опиянен от неповторимото усещане.

Компютрите им бяха свързани в мрежата, така както и милиони други, но виртуалната реалност им представяше и допълнителната възможност за съвместни сценарии — нещо несравнимо по-забавно от всичко, съществувало досега.

— Здрасти, Тайрън!

— О, Джей, ти ли си! Какво те води насам?

Зъбите на хлапето грейнаха в ослепителна усмивка.

— Диря си белята… Знаеше ли какво, братле, малко по-надолу има една отбивка… Какво ще кажеш да поспрем и да поседнем на кафе. Имам да ти казвам нещо.

— Нямаш грижи, Джей.

И хлапето отново пришпори мотора. Силният вятър отметна назад косата му и изду дрехите му. Този път Джей не се опита да го догони.

„Нямаш грижи, Джей“… Гридли поклати глава усмихнат. Не беше чак толкова стар, но жаргонът на тийнейджърите се менеше с всяко поколение. Неговите връстници биха казали по-скоро „няма проблем“, а колкото до баща му… Същото беше и с думички от рода на „готино“, „Супер!“, „Върхът!“, „страхотно“, „кефи ме“, само по тяхната употреба можеше да съдиш за принадлежността на човек към едно или друго поколение… Или за това, че си вече вън от играта…

Самият той беше на двайсет и осем, но редом с дръзките хлапаци като Тайрън се чувстваше остарял и малко смешен. Същински динозавър. Хм…

Освен всичко друго отраканите хлапета като че имаха очи и на гърба си и често се снабдяваха с информация от най-неочаквани източници. Тъй че контактите с тях можеха да се окажат много ценни за разследването, можеха да го насочат към липсващата нишка, кой знае…

С други думи, хлапетата определено не бяха за подценяване. Още повече че, както вървяха нещата, на неговата възраст те сигурно щяха да разплитат проблеми, пред които този би изглеждал като детска играчка.

Неделя, 19.09.2010, 22:45

Вашингтон

Беше спокойна неделна вечер, а есенният въздух — все още топъл и пропит с влага. В къщата на Алекс Майкълс светеше само един прозорец — спалнята му на горния етаж. От другата страна на улицата беше паркиран федерален автомобил, а двете ченгета в него изобщо не се опитваха да се крият, тъй като самото им присъствие в тихата уличка беше достатъчно красноречиво и не по-малко очебийно, отколкото ако на покрива на колата се въртеше и святкаше червеният буркан.

Двамата си прекарваха времето, като местеха по някоя фигура на магнитната шахматна дъска и слушаха кънтри по радиостанцията. От време на време хвърляха по някой поглед към къщата на Майкълс и надолу по улицата, но кварталът по това време на деня беше почти безлюден. Повечето от жителите му си почиваха пред телевизора или с книга в ръка, тъй като от утре напрегнатата работна седмица започваше отново.

Селки сви рамене. Съжаляваше тези хора — те все едно се бяха погребали живи. Не можеше да си представи собствения си живот да протича така — седмици, месеци, години наред — все същият монотонен изнурителен график. Все същото, втръснало ти до болка работно място, където послушно изпълняваш заповедите на хора, които не можеше да понасяш… Сиво, безстрастно съществувание — живуркане, а не истински пълнокръвен живот. Милиони се задоволяваха с това, но не и Селки. Тя беше скроена по друга мярка. Предпочиташе всичко друго пред това. Дори и куршума. Очакваше повече от живота и беше способна да го вземе. На каквато и да е цена.

Една от местните патрулни коли мина бавно по улицата. Ченгето зад волана кимна на двамата полицаи от паркирания пред къщата на Майкълс автомобил. Те отвърнаха на поздрава.

Тих квартал, неотличаващ се по нищо от толкова други. Съвестни, преуспяващи граждани, които през почивните дни се превръщаха в грижовни татенца и любящи майки, играеха с децата си, разхождаха кучетата си, косяха тревата пред къщата… Образцови граждани на образцов квартал.

Е, поне едно нещо не беше такова, каквото изглеждаше, помисли си Селки с известно задоволство, докато вървеше бавно към къщата на Алекс Майкълс. Вече беше огледала обстойно колата на федералните агенти с миниатюрния си шпионски монокъл — прецизен и изключително ценен уред, произведен в електронните заводи на Израел. Той й даваше възможност да види разположението на фигурите върху шахматната дъска още преди полицаите изобщо да я бяха забелязали.

Електронният предавател в дамската й чантичка пък притежаваше такава висока мощност, че Селки успяваше да чуе дори приглушената кънтри музика в колата на полицаите. Уредът беше замаскиран като слухов апарат, в комплект с флакон боя за коса. Само най-щателен и целенасочен оглед би разкрил истинското предназначение на всички тези принадлежности.

А кой би тръгнал да претърсва нещата й? Естествено, никой.

Когато мина покрай автомобила на ченгетата, те я погледнаха разсеяно и отново се върнаха към играта си.

Бяха я преценили за частици от секундата — като напълно безобидна. И как иначе? Селки едва сдържаше усмивката си. Какво виждаха те? Една крехка, прегърбена старица, която пристъпяше едва-едва, подпряна на бастунчето си. Беше извела на разходка миниатюрния си светлокафяв пудел, който весело подтичваше напред и завираше навсякъде любопитната си муцунка.