Пуделът, разбира се, беше взет под наем — от най-реномирания развъдник в Ню Йорк — хиляда долара на седмица, но си струваше всяко пени.
Дребосъкът точно си беше харесал едно декоративно черешово дръвче, вдигна крак и го припика.
— Скаут, доброто ми момче… — разнежено промърмори Селки с дрезгавия, изнемощял глас на седемдесетгодишна старица. Не че някой щеше да я чуе, а така — за по-пълно навлизане в ролята.
Беше облечена в дълга памучна пола и пуловер в пастелни тонове. Косата й беше снежнобяла и събрана в стегнат кок. Еластичната маска и целият този грим върху лицето я бяха затруднили най-много, но резултатът си струваше. Възрастната дама вървеше с усилие, дори леко накуцваше, но не можеше да лиши прелестния, мъничък Скаут от разходките му.
Самата Селки не се чувстваше особено комфортно в тази маска, защото се потеше и кожата я сърбеше, но какво да се прави — това бяха рисковете на професията.
Достопочтената стара дама беше наела една стара къща надолу по улицата и сега се радваше на заслужена почивка, след като повече от четиридесет години беше изкарвала хляба си като библиотекарка в американското посолство в Тирана — столицата на Албания. Филис Маркхам, горда издънка на стара аристократична фамилия, не се уморяваше да обикаля музеите, откак бе дошла във Вашингтон след смъртта на обичания си съпруг Реймънд. О, тя не беше някаква склерозирала бабичка, а интелектуалка до мозъка на костите си, отворена към света. Какви интересни експонати имаше само в музея „Земята и космосът“! Ами онази великолепна колекция от стари автомобили?
Сара, дъщерята на мисис Маркхам, живееше във Филаделфия, а синът й, Брус, беше мениджър на една автомобилна фирма в Денвър. Изобщо старата дама имаше родословно дърво от сой и всяка рутинна компютърна проверка би могла да го докаже. Пък и тя не носеше никакво оръжие, освен, разбира се, всички онези електронни приспособления, които обаче на външен вид с нищо не издаваха истинското си предназначение.
Бастунчето, от което старата дама се нуждаеше, също заслужаваше по-специално внимание. То беше с тънка кокалена дръжка, великолепна ръчна изработка и излъскано до блясък. Селки си го беше поръчала специално от Невада. Фирмата „Кейн Мастърс“ се беше специализирала в производството на тези бастунчета, които се превръщаха в смъртоносно оръжие в ръцете на истински майстор на бойните изкуства. А Селки беше такава и ако някой уличен гангстер се подлъжеше от вида й на беззащитна старица, това щеше да бъде най-фаталната грешка в живота му.
Когато подминаха къщата на набелязаната жертва, Селки прошепна тихичко, така че да я чуе само Скаут:
— Хайде, Скаут, купчинка…
Мини пуделът беше изключително добре обучен — той спря, приклекна и остави на тревата малка купчинка. Старата дама се наведе, трогателна в своето усилие, и събра купчинката с картонена лопатка в малкото пластмасово контейнерче, предназначено за тази цел. После изрече задъхано „Браво, Скаут, добро момче“ с дрезгавия си старчески глас, вече достатъчно силно, за да я чуят ченгетата. Хващаше се на бас, че се подхилват зад гърба й. Наистина отстрани представляваха трогателна картинка — старата дама и нейният питомец… Направо да се разплачеш от умиление.
Селки нямаше представа колко често се сменяха на поста си пред къщата на Алекс ченгетата, но това всъщност нямаше особено значение. Във всеки случай, този път я бяха забелязали и още по-добре. През следващите няколко дни, а може би дори седмици, щеше да им се набие в очите и да следи необезпокоявана набелязаната жертва, докато просто престанеха да й обръщат внимание, класифицирайки я веднъж завинаги като „напълно безобидна“.
В живота на Алекс през това време щяха да се вмъкнат още няколко невидими сенки — една нова секретарка в офиса в Куонтико, един разносвач на мексикански сандвичи „тако“, каквито федералните агенти често си поръчваха за обяд, и още двама-трима други. Това щяха да бъдат все превъплъщения на вездесъщата, неуловима Селки и един от тях, тя щеше да прецени впоследствие кой, щеше да ликвидира набелязаната жертва.
Ако тази чест се паднеше на достопочтената мисис Маркхам, Алекс Майкълс може би щеше чисто и просто да издъхне в съня си някоя нощ при напълно неясни обстоятелства. И най-важното, около къщата му нямаше да се е мяркала нито една съмнителна личност. Щеше да си е спокойна вечер, както всяка друга, ченгетата щяха да си дремят в колата отпред, само възрастната дама щеше по някое време да изведе кученцето си и пак с усилие да се дотътри до дома си.
И още преди новината за внезапната смърт на Алекс Майкълс да се е разнесла, Селки щеше да е далеч оттук, а кученцето — върнато на приюта в Ню Йорк с хиляди благодарности.
— Е, хайде, Скаут, момчето ми, време е лека-полека да се прибираме…
Мини пуделът завъртя опашчица. Беше голям сладур, още повече че Селки, както в оня стар виц, колкото повече опознаваше хората, толкова повече обикваше кучетата.
Понеделник, 20.09.2010, 08:17
Киев
Полковник Хауард току-що беше разглобил и почистил автомата си „Н & К“ 63А32. Той спазваше строго всички изисквания за поддръжка на личното си огнестрелно оръжие. Автоматът си го биваше — изхвърляше залп натовски 7,62-милиметрови снаряди с истински гръмотевичен трясък и съществуваше сериозна опасност изхвърлените гилзи да извадят окото на някой, застанал в радиус от десетина метра.
Изтри грижливо излишната смазка и остави на масата лъсналото оръжие. Дали да не вземе да почисти и револвера си?
Извади го от кобура си и го огледа — това беше неговият стар другар, талисманът му, модел „S & М“ 66, от неръждаема стомана. Не беше съвсем по устав — повечето му колеги носеха пистолети модел „Н & К“ UPS, с лазер и двойно повече патрони в пълнителя, но Хауард не би заменил току-така старото си, изпитано оръжие. Беше му свикнал и знаеше, че е изключено да го подведе. Още веднъж провери барабана.
— И хирург би могъл да ви завиди на чистотата на инструментите, сър… — чу зад себе си гласа на Фернандес.
Поклати глава.
— Прекалено снизходителен съм с теб, сержант, известно ли ти е това?
— И още как. Безкрайно съм ви задължен, сър — кимна Хулио с най-сериозното си изражение. — Между другото, осем и осемнайсет е.
Хауард вдигна вежди.
— Не си спомням да съм питал за часа.
— О, не, сър, казах го, в случай че ви интересува.
Хауард се ухили и прибра оръжието в кобура. Беше му малко напрегнато. Вече имаха информация за местонахождението на терористите, които планираха събрание в единайсет и трийсет. Онова пиянде все пак беше изплюло камъчето, но не в бара, а малко по-късно, когато за своя изненада, вместо в квартирата на мадамата се оказа на не дотам романтично място…
С други думи, Хауард и хората му трябваше да бъдат на линия в 10:00. За петнайсет минути можеха да се придвижат до склада, където щеше да се проведе събранието. Но си оставяха толеранс за пътнотранспортни проблеми и всякакви непредвидени обстоятелства, така че щяха да тръгнат още в 09:00. Повечето от хората вече се бяха събрали пред сградата на посолството, готови за тръгване, въпреки че им оставаха още четиридесет минути.
Как само се точеше понякога времето… Тези четиридесет минути му се струваха цяла вечност.
Слава богу, оказа се, че външният му вид няма да представлява проблем. Бяха осигурили един местен автобус, от работническите. Двамата с Фернандес щяха да тръгнат с лимузината и да го посрещнат, след което Хауард просто щеше да стои от вътрешната страна, за да не привлича любопитни погледи. Бойното снаряжение вече беше натоварено на автобуса. Хората му щяха да бъдат облечени в работнически комбинезони, изобщо щеше да се създаде впечатление, че са тръгнали към строителния обект, недалеч от складовете. Хънтър от ЦРУ ги беше запознал с маршрута и снабдил с всичко необходимо, а местните ченгета бяха предупредени да не се намесват. Изобщо всичко би трябвало да протече по мед и масло, така че нямаше повод за безпокойство, но Хауард не го сдържаше на едно място и вече за трети път посещаваше тоалетната. Повдигаше му се само при мисълта да сложи нещо в устата си, а кафето, което беше изпил от сутринта, още повече усилваше възбудата му. Може и да не беше някаква мащабна акция, но отговорността беше изцяло негова и не му се искаше да оплескат нещата.
