Хората му се топяха… бронежилетките изобщо не помагаха… някой ги беше взел на мушка, но кой?

Вашингтон

Джон Хауард свали виртуалната лента и разстроен я захвърли настрани. По дяволите!

Горе жена му и синът му още спяха. Едва след няколко часа щяха да станат и да се облекат, да идат на църква. Него обаче не го хващаше сън, затова рано-рано беше слязъл при компютъра и разиграваше бойни сценарии. В момента обаче съжаляваше, че не беше избрал да поиграе шах — толкова зле се бяха развили нещата на бойното поле.

Отиде до кухнята и отвори хладилника. Извади кутията прясно мляко и си наля една чаша. Седна, загледан в чашата, сякаш изобщо не я виждаше.

Чувстваше се безкрайно потиснат.

Не, не беше в депресия, просто му беше някак криво, неуютно. Без дори да има конкретна причина за това. Имаше чудесна жена, страхотно хлапе и пост, за който много армейски офицери биха дали мило и драго. Изобщо всичко си му беше наред. Беше се завърнал от успешно изпълнена мисия, като при това не беше изгубил нито един от хората си. Прекият му шеф го беше предложил за похвала от самия президент. Тогава какво? Какъв му беше проблемът?

Само това, че му се участваше в истинско сражение… И в същото време сам се укоряваше — кой нормален човек жадува да се лее кръв…

И все пак, мислеше си, един мъж има нужда да се докаже. А как би могъл да се докаже един войник? Не че не беше преживял едно-друго, но имаше чувството, че не е било нищо сериозно, че досега винаги беше минавал между капките.

Беше му се разминало участието в операция „Пустинна буря“, както и в акцията срещу полицейския произвол в Южна Америка, тъй като по онова време преподаваше във Военната академия. Изобщо целият му активен живот беше минал в обучение, тренировки, преподаване — изобщо, в самоусъвършенстване. За какво? Знаеше, че не бива да разсъждава така, но не можеше да се пребори с чувството за непълноценност, с мисълта, че всичко научено отива на вятъра.

Неслучайно се беше включил в Мрежата. Тук поне имаше някакъв шанс да участва в акция. Но най-сериозната операция, в която беше взел участие досега, беше мисията в Украйна, а и тя беше… слаба работа.

— Добро утро.

Хауард вдигна глава и видя ухилената физиономия на сина си Тайрън.

— Не мога да повярвам на очите си, синко. Станал си още в шест…

— Нещо не ми се спеше.

Тайрън отвори хладилника и на свой ред извади кутията с мляко. Разклати я, установи, че е почти празна и направо я надигна, като смигна на баща си.

След малко избърса устата си и запита:

— Татко… мога ли да те питам нещо?

— Казвай.

— Как може да се справи човек с противник, който е по-силен и е завзел по-голяма територия?

— Хм, зависи от конкретните обстоятелства — от терена, оръжията, с които разполага, от транспорта и т.н. От един куп неща. Но преди всичко трябва да си набелязал целта, след което да си избереш стратегия, след което да я приведеш в действие с подходяща тактика.

— Аха…

— Откога започна да се интересуваш от тези неща?

— Просто ми беше… любопитно — отвърна Тайрън някак неубедително, забил поглед в босите си крака.

Хауард успя да запази сериозно изражение и само сви рамене. Момчето беше на тринайсет — още ни риба, ни рак. И на него не му беше лесно.

Той въздъхна.

— Добре, сине, можем да си поговорим за някои стратегии. Значи те интересува как да завземеш определена територия, без да я унищожиш?

— Нещо такова.

— Значи, трябва да се действа много внимателно. Противникът е по-силен, трябва да държим сметка за това, следователно трябва да го надхитрим. Изключваме впускането в открита битка като вариант — в нея, ясно защо, нямаме никакви шансове. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да обмислим внимателно ситуацията. И преди всичко да се помъчим да открием слабите места на противника. Атакуваш някое от тях и се покриваш преди още да са се усетили. Ако си достатъчно бърз… шансовете са на твоя страна.

Тайрън се облегна на стената — очевидно обмисляше внимателно току-що чутото.

— Има и още нещо… Добре е да се опиташ да спечелиш местното население на своя страна. Това е много важно.

— Но как би могло да стане това?

— Като им предложиш онова, което противникът ти не може да им предложи. Нещо, което би било наистина ценно за тях, така че сами да стигнат до извода, че им е по-изгодно да застанат на твоя страна. Тук отново трябва да се прецени на момента, според конкретната ситуация. Но нещата опират до това — покажи им нещо, научи ги нещо, от което наистина биха имали полза — как да ловят риба, как да повишат добивите си, как да улеснят труда си в една или друга област… И главното — използвай мозъка си, вече казахме, че той е твоето единствено преимущество.

Момчето кимна.

— И така, преследвай набелязаната цел, но бъди гъвкав, което ще рече — готов да отстъпиш, ако се налага. Понякога най-бърз се оказва по-заобиколният път. Променяй посоката, атакувай там, където най-малко очакват, щом те са по-силни, ти пък бъди по-бърз. И в същото време действай предпазливо, а не припряно. Гледай да улучиш най-подходящия момент. Ако си сигурен, че си спечелил на своя страна местните, тогава вече численото превъзходство на противника не би трябвало да те притеснява — съотношението на силите се е променило в твоя полза!

— Аха…

За момент и двамата — баща и син — помълчаха, после Тайрън се обади:

— Благодаря ти, татко. Е… аз ще ида пак да си легна.

— И добре ще направиш, момчето ми.

Тайрън зашляпа нагоре към стаята си, а баща му усмихнато поклати глава след него. Не беше забравил времето, когато самият той си блъскаше главата над подобни проблеми, въпреки че бяха минали много години оттогава. И знаеше колко е важно в такъв момент до теб да има някой, който да ти подаде ръка, да се опита да отговори на въпросите ти. Всъщност като се замисли човек, това не беше по-маловажно от някоя спечелена битка, дори напротив. Добре че беше Тайрън да му го напомни.

Отпи мляко от чашата си, но му се стори блудкаво и го изля в мивката. Изплакна чашата и усети, че му се иска да си полегне. Може би този път сънят щеше да дойде.

Неделя, 03.10.2010, 06:40

Вашингтон

Застанал до плъзгащата се стъклена врата, Алекс Майкълс наблюдаваше пуделчето, заиграло се в задния двор. То го беше събудило рано-рано — беше се вмъкнало в стаята му и беше скочило на леглото му. И все пак беше добре възпитано кученце, не можеше да се отрече — не лаеше, нито дърпаше завивките, просто си стоеше, вперило предан поглед в него, докато Майкълс окончателно се събуди и го пусна навън да се облекчи.

Алармената система в къщата вече беше включена през цялото време, свързана с командния пулт на компютъра. Достатъчно беше Алекс да произнесе полугласно паролата „Тревога!“, за да я уловят скритите микрофони и алармата да се задейства незабавно. Освен това тейзерът винаги беше в джоба му и Алекс се беше поупражнявал да борави с него, за да не се повтори оня злощастен пропуск.

От другата страна на улицата отново беше паркирана кола с двама федерални агенти. Трети стоеше на пост до градинската порта. Но най-добрата аларма все пак си оставаше малкото кученце, което сигнализираше за всяко чуждо присъствие с оглушителния си лай.

Скаут току-що беше приключил с напояването и наторяването и заприпка обратно към кухнята. Завъртя опашка в краката на Алекс, като го гледаше очаквателно.

— Гладно ли си, дребосъче? — сети се Майкълс.

— Джаф!

— Ясно… Хайде, ела.

Майкълс беше купил няколко консерви кучешка храна и сега сипа малко в една купичка. Наля и прясна вода.

Кученцето търпеливо чакаше. Този, който го беше обучавал, наистина беше свършил добра работа.

Но когато го подкани да си хапне, Скаут омете купичката за секунди. След което последва Алекс в хола.